Името на българската парична единица лев“ не е случайно. То

Името на българската парична единица „ лев “ не е инцидентно. То е плод на дълга историческа традиция, в която се преплитат признакът налъвакатознакнадържавност и свободолюбие и употребатанареалнаевропейскамонета, познатанабългаритевековенаред. „ Левът “ олицетворяваедновременноминалото, народнотосъзнание и новатанезависимостследОсвобождението. ТезивръзкисаразгледаниотИванКр. Стойчев в статията„ Залъвавърхунашиягербъ и заназваниетонамонетнатаниединица “, оповестена в списаниеРодина, бр. 3, 1940 година

Авторътпроследявакакобразътналъваприсъства в българскатаисторияощеотантичността и Средновековието, и най-вечекакназванието„ лев “ сепоявява в езика и стопанскатапрактикачреззападноевропейския„ талер с лъв “ (Löwentaler), публикуван на Балканите през XVII–XIX в.

Стойчев демонстрира, че този холандски талер, прочут като „ аслан-грош “ или „ лъвски грош “, влиза в послание и в българските земи. В документи от 1662 година към този момент се среща думата „ лев “ за означаване на парична стойност, а през XVIII–XIX в. терминът е необятно прочут измежду българите. Когато след Освобождението през 1878 година се вкарва национална валута, естественият избор е „ лев “ – име, което народът към този момент разпознава и свързва със непоклатимост и стойност.

Изводът на създателя е явен: както лъвът върху герба символизира силата и достолепието на българската страна, по този начин и „ левът “ като парична единица е органично обвързван с историческата традиция. Той е не просто наименование, а израз на националната последователност – доказателство, че българският народ умее да трансформира заимствани феномени в свои лични знаци.

Следва цялото проучване на ИванКр. Стойчев от 1940г.: 

„ РОДИНА “

СПИСАНИЕ ЗА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЧЕСКА КУЛТУРА

РЕДАКТИРА

ПРОФ. Д-РЪ БОРИСЪ ЙОЦОВЪ

СОФИЯ 1940

ГОД. II. МАРТЪ КН. III

ИВАНЪ КР. СТОЙЧЕВЪ

ЗА ЛЪВА ВЪРХУ НАШИЯ ГЕРБЪ И ЗА НАЗВАНИЕТО НА МОНЕТНАТА НИ ЕДИНИЦА

Лъвътъ, като символъ на страната ни, левътъ, като наименование на нашата монетна единица, а и дветѣ думи, като часть отъ родната речь, иматъ своето мѣсто въ нашия държавенъ и икономически животъ, както и въ развоя на българския езикъ.

Въпроситѣ, за какво и какъ: 1. лъвътъ, като изображение, става основна часть на герба на третото българско царство; 2. нашата настояща монетна единица се посочва „ левъ “; 3. въ нашия езикъ се явиха последователно дветѣ думи „ лъвъ “ и „ левъ “ съ друго и изключително наличие, – заслужаватъ внимание. Главна моя задача е да освѣтля частично втория въпросъ, обаче ще засегна и другитѣ два, както и редъ други, значими или не, доколкото е нуждно за значителната ми цель. Може би въпроситѣ изглеждатъ елементарни, а отговоритѣ лесни и би се споделило, напримѣръ, че названието на монетата ни левъ, е въ прѣка и единствена връзка съ облика на лъва върху държавния ни гербъ. Ще се върнемъ назадъ презъ времето, с цел да видимъ, дали това наименование нѣма другъ произходъ (Източницитѣ сж маркирани въ текста съ съответнитѣ имъ римски числа, а страницитѣ – съ арабски).

Общъ погледъ върху лъва. Съ настѪпването на цивилизацията лъвътъ освен понижава, само че бѣга все по-далече отъ брѣговетѣ на моретата – къмъ срѣдищнитѣ области на Африка, Азия и Америка. Въ римската ера лъвове съ се развъждали въ всички области към Срѣдиземно море на Европа, Азия и Африка – люлката на сегашната цивилизация. Въ по-стари столетия той е живѣлъ въ Срѣдна Европа, Южна Русия, даже по островитѣ на Британия. И, затова, че на Балканитѣ е имало нѣкога лъвове, се смѣта несъмнено. Лъвътъ всѣкога е произвеждалъ на човѣка мощно усещане съ своя видъ на царственость, мощ, ловкость, смѣлость и кротость. Нѣкой естественици го смѣтатъ изцяло моногаменъ, което го повдига въ очитѣ на човѣка за неговата съпружеска вѣрность. Заедно съ това, лъвътъ нѣжно и дълго отглежда рожбитѣ си, поддава се на опитомяване и се привързва къмъ човѣка съ неизменност.

Лъвътъ е смѣтанъ вѣренъ пазачъ, който спи съ отворени очи, и по тази причина се слага предъ храмоветѣ. Така лъвътъ си е спечелилъ името на царь на животнитѣ, благороденъ, мощенъ и т. н., – качества, упражняващи голѣмо въздействие върху човѣка, изключително античния. Отъ тукъ до обожаването не е било далечъ.

Нѣкогашниятъ човѣкъ не можеше да си показа, че не произлиза отъ нѣкое животно и за свои прапрародители той избираше сред силнитѣ и по-особенитѣ: лъва, вълка, слона и т. н., така постоянно срѣщани сред езическитѣ божества. Въ Египетъ лъвътъ е свещено животно на богинята Секметъ, която го язди; сѪщо по този начин той се свързва съ сирийската и гръцка богиня Цибела. Едновременно съ това се следи идеализиране на лъва: явява се въ астрономията като пети знакъ отъ еклиптиката и пето отъ дванадесетьтѣ съзвездия на слънчевия пѪть. Символъ на героизъмъ, лъвътъ е билъ величанъ отъ поети и ваятели. Той е основенъ знакъ въ баснитѣ на Харпократа, за слънцето въ Зенита или за означаване на огънь; въ Гърция и Римъ лъвътъ е най-благодарниятъ сюжетъ за моделиране при архитектурни градежи, чешми, монументи и прочие Името на лъва, въ всякакви форми, е придавано на минерали, растения и хора. Още къмъ половината на V вѣкъ намираме императори и папи съ име Левъ, следъ което то се повтаря често; присвоявано е и като прилагателно, например: Hen„ лъвъ “, съ което желали да го възвеличатъ (LXIII, s. v. lion).

Изображението на лъва върху монети, преди установяването на гербоветѣ въ държавния и общественъ строй, не трѣбва да се смѣта, освенъ като декорация или стремежъ за отличие, нормално дължими на случайность или подражателство. Появяването на лъвско изображение върху монети се следи вѣкове преди Христа. Въ Западна Европа и Балканския полуостровъ заслужава да се означи следното, отнасящо се до епохата следъ основаването на българската страна. Споредъ едни източници, най-старата монета съ лъвъ е отсѣчена въ Венеция при дука Иоанъ Партитиакусъ (827-829), споредъ други – въ о. Критъ, отъ латинския му владѣтель (1285-1342), а споредъ трети – въ днешна Фландрия и Холандия. Мненията за Фландрия и Холандия се двоятъ, – едни смѣтатъ, че се явява въ 1282-1294 година, а други – въ 1339 година Следъ това монети съ лъвъ има въ Брауншвайгъ презъ 1345г. и въ България при Иванъ Шишмана (1371-1393). Тъкмо преди заробването на България, пари съ лъвъ е сѣкълъ сръбскиятъ деспотъ Вукъ Бранковичъ (1389-1398), а следъ това, въ Смедерево, и Георги Бранковичъ (1427-1456). На Балканитѣ нашата аспра отъ Иванъ Шишмана (медна, посребрена, тегло 0.96-1.72 гр.) е първа монета съ лъвъ, тъй като до това време такива не сѪ били сѣчени отъ околнитѣ владѣтели – въ Солунъ, Цариградъ, Никея, Трапезундъ и Дубровникъ. Отъ по-близкитѣ страни, съ които България е имала връзки, монети съ лъвъ е имала Венеция, както се загатна към този момент. И такива, до нашето заробване, били сѣчени отъ 1343 до 1400 година отъ дуковетѣ Дандулусъ, Целзусъ, Контаренусъ, Мауроценусъ и Венериусъ (IX, с. 169). Монети съ лъвъ е имало въобще грошове, талери, фениги и аспри.

Преди да се оформятъ държавнитѣ гербове, съществували сѪ дълго време преди тѣхъ персонални, родови и прочие Въ тѣхъ лъвското изображение се срѣща постоянно. При образуването на разнитѣ държавни гербове, което почва презъ XIV вѣкъ, върху нѣкой отъ тѣхъ лъвътъ се е появилъ, по силата на обичаи, или е билъ прибавянъ, като личенъ гербъ на владѣтеля. Споредъ Жефаровича следнитѣ околни намъ остарели страни и провинции сѪ имали лъвско изображение на своя гербъ: Бохемия, Венеция, Далмация, Дардания, Каринтия, Черна Росия, Македония, Дакия, Славония, Тракия и други

Постепенно, откъмъ срѣдата на XVIII вѣкъ, лъвътъ се появява, изобразенъ, или единствено съ името си, и по доста ордени на модерни или изчезнали страни. Нѣкой отъ орденитѣ отъ този родъ към този момент не сѪществуватъ. Както се вижда, въобще лъвътъ, като символъ, притегля доста вниманието на човѣчеството.

Остава да се дадатъ нѣкой сведения за етимологията на думитѣ, съ които въ разнитѣ езици се назовава лъвътъ.

Едно, много мъчно за схващане отъ неспециалисти, ревю по отношение на историята на названието лъвъ, е далъ Oštir (XXXVII). Тамъ се вижда, какъ отъ първото радикално наименование на лъва – loxwi – сѪ произлѣзли другитѣ названия въ езицитѣ: френски lion, произнася се – лионъ; нѣмски Löwe, произнася се – льове; италиански leone, произнася се – леоне; испански leon, произнася се – леонъ; румънски leu, произнася се – леу; британски lion, произнася се – лайънъ; старогръцки lis, λέων, произнася се – лисъ, леонъ; еврейски l(ĕ)bi, произнася се – леби; латински leo, leonis, произнася се – лео, леонисъ; съветски левъ, произнася се – левъ, църк.-славянски львъ, произнася се – львъ; сръбски лав, произнася се – лавъ; чешки lev, произнася се – левъ; полски lew, произнася се – левъ; български левъ, лъвъ, львъ; литовски lëvas, произнася се – льовасъ; турски arslán, известно aslan – арсланъ или асланъ; маджарски arszlan или oroszlány – арсланъ, йорослаани.

Oštir мисли, че защото въ историческо време животното лъвъ се срѣща единствено въ северната часть на Балканския полуостровъ, а, може би, и въ Южна Русия, най-вѣроятно е, че славянскитѣ и немски племена, като познавали лъва, сѪ заели названието му отъ Южна Европа. Епохата на това заемане не е тъкмо известна, само че първото наименуване на лъва има старогръцки или трако-илирийски произходъ, т.е. индоевропейски.

Сравнително по-неопредѣлено остава, дали славянитѣ сж намѣрили тази дума у мѣстното население, съ което сѪ се смѣсили, или сѪ я заели отъ западнитѣ германци. За насъ е по-интересно, че въ писменитѣ български монументи думата за лъвъ се срѣща написана по три метода: левъ, лъвъ, и львъ, които форми нѣкой учени смѣтатъ еднообразно верни (ХХХI-а, с.243).

Заслужава да се означи, че днешниятъ български езикъ, въ своя процес и стремежъ къмъ разграничение и оточняване, към този момент одобри въ употрѣба единствено първото и третото писание, като „ левъ “ се употрѣбява единствено за монетата ни, а „ лъвъ “ – за животното или облика му; всѣка отъ дветѣ разновидности получи наличието си. Прави усещане, че въ нѣкой непознати речници, паралелно съ „ левъ “ или „ лъвъ “, като българска се слага и думата „ асланъ “. Вънъ отъ неточностьта си, това изказване приказва за неизбѣжното асимилиране и на турското наименование, таман заради употрѣбяването му въ практическия и общъ икономически животъ, наложено чрезъ монета съ наименование „ асланъ “. За нея ще се приказва по-после.

Отбелязвамъ, че въ 2,700 национални пѣсни (XLV), думитѣ „ лъвъ “ и „ асланъ “ се срѣщатъ изключително рѣдко. Ако би трѣбвало да се направятъ догатки отъ този фактъ, тѣ могатъ да бѪдатъ: 1. до възраждането ни лъвското изображение не е имало въ националното схващане по-широко значение като емблема на българската независимость, мощ и държава; 2. с цел да не се нервира владѣтельтъ, лъвътъ умишлено не е вплитанъ въ народнитѣ пѣсни.

Отъ декорация до гербъ. Употрѣбата на лъвското изображение въ живота на човѣка се срѣща от дълго време и нашироко. Какъ се развива то, не мога да изложа възъ основа на нѣкое авторитетно проучване, само че мисля, че не ще бѪде голѣма грѣшка, в случай че се смѣтне че лъвътъ е следвалъ пжтя на двуглавия орелъ – така добре проученъ отъ проф. Кондакова и отъ А. Соловьова (L), а точно, – минаване презъ три основни етапи: в началото служи за декорация, следъ това за знакъ (воененъ) или емблема на достоинство, а най-сетне –за гербъ (тамъ, с.с. 121, 126, 133). Орелътъ и лъвътъ сѪ най-често изобразяванитѣ животни отъ най-старата древность даже и до в този момент. Но с цел да преминатъ отъ областьта на украсата въ хералдиката сѪ били нуждни вѣкове (тамъ, с. 163.) Въ началото на XIII вѣкъ виждаме хубавъ брокатъ съ орли и лъвове; въ такъвъ сж обгърнати мощитѣ на св. Бернардо Калво: двуглавъ орелъ носи двойка лъвове (с. 127). По дрехитѣ на византийскитѣ императори, сръбски крале и български царе нѣма ни лъвове, ни орли. Орли се наблюдаватъ въ Византия и Сърбия (лъвове въ България – Десислава, XIII вѣкъ) у най-приближенитѣ на царя лица. Вь българското евангелие въ Британския музей Иванъ Александъръ е изобразенъ съ жена си, двамата си сина и зетя си Константинъ Деянъ. Само деспотъ Константинъ има орли по дрехитѣ си. Императоръ Мануилъ Палеологъ (1381-1425 г.) е изобразенъ на миниатюра, която в този момент е въ Лувъръ, съ жена си и тримата си синове. Той и престолонаследникътъ (Иванъ VIII) нѣматъ орли по облѣклото, само че другитѣ синове иматъ. Изобразени лъвове срѣщаме на вратата на църквата „ Св. Никола " въ Охридъ (XIII вѣкъ), въ църквата „ Св. Димитъръ “ (Скопски манастиръ отъ 1366 г.)

Но всичко това е още декорация съ лъвъ, а не хералдика, защото има и други животни. Соловьовъ споделя: „ Възможно е, че емблемата на лъва се стреми (въ XIII вѣкъ) да стане blason на българскитѣ царе, тъй като се намира и на монетитѣ на Шишмана и въ илирийскитѣ гербовници отъ 1595 година като български гербъ “ (L, с. 145). Тукъ трѣбва да се изясни, че става дума за сборника на Кориеничъ-Неоричъ, гдето българскиятъ гербъ е копиранъ отъ по-старъ оригиналъ. Но това става следъ поробването на България, и споменатиятъ процесъ за определяне на лъва като blason на българскитѣ царе не приключва исторически. И не е могълъ да приключи, естествено.

Орелътъ се взема отъ близкитѣ намъ страни, споредъ Соловьова, по този начин: Сърбия – за декорация въ 1397 година, за гербъ – 1516г.; Босна – въ 1377 година, смѣтайки се наследница на Немановото царство; Свещената империя – къмъ срѣдата на XIV вѣкъ; албанскитѣ и епирски династии – сѪщо си служили съ него свободно; Черна-гора – отъ 1485 година, а, подъ сръбско въздействие, и Влашко при Мирча още сред 1386-1418 г.; Русия приема орела въ 1472 година Позволявамъ си да изкажа съмнение за появяването на лъва върху герба на Черна-гора. Господарскиятъ родъ Църноевичи (1331-1528 г.) е билъ принуденъ да избѣга въ Албания, а след това и въ Венеция.За заслуги къмъ Венецианската република този родъ е получилъ достойнство и навѣрно гербъ съ лъвъ, който по-късно ще е преминалъ върху държавния черногорски гербъ..

Нека загатна нѣкой най-стари лъвски изображения у насъ. Запазени облици има въ Стара-Загора откъмъ VII-VIII вѣкъ (LIII). Омортаговитѣ лъвове (822 г.) се считатъ пренесени въ България, така както и лъвътъ, убиванъ отъ Мадарския конникъ (IX вѣкъ), е подражателство на персийски сходни паметници; къмъ XII и XIII вѣкъ отнасяме най-вече познати лъвски облици. Най-старъ изобразенъ лъвъ, така както е той на нашия гербъ, въ България се смѣта лъвътъ на фреската отъ XIII вѣкъ (обр. 1), – върху щита на воинъ (І и XVII.) Той, съвсем, съответствува по време съ орнаментиранитѣ две двойки лъвове по облѣклото на Десислава (1259 г.) въ Боянската черква. Върху фрескитѣ въ църквитѣ на Трапезица умѣстно е да се дадатъ повече сведения. Aбаджиевъ (I) въ 1902 година е установилъ въ постройката VIII (най-голѣмата) две фигури на бойци, облѣчени въ ризници и съ щитове. Той написа по този начин: „ На всѣки отъ щитоветѣ има изобразенъ по единъ лъвъ, – нѣщо което ни демонстрира, че лъвътъ е билъ бойна емблема на нашитѣ дѣди “ (с.71). За страдание, преди образитѣ да бѪдатъ проучени отъ експерти, тѣ били изличени, нѣщо което ни се оповестява въ 1915 година (XVII, с. 134). Въ църквата X била непокътната фреска, находяща се въ Ѫгъла на сѪщинския храмъ, въ лѣво, против олтаря. В. Димовъ (XVII, с. 139) оповестява за две болярски фигури въ военно облѣкло. Отдѣсно на едната има продълговатъ червенъ щитъ съ лъвъ, така както е показанъ въ рисунката (обр. 1). Много забавно би било да се откри, какъвъ рангъ и народность сѪ имали изобразяванитѣ воини съ лъвски щитове, тъй като въ Търновското царство е имало воини и отъ непозната народность. Безъ това не е допустимо да се придаде тъкмо значение на лъвския образъ. Проф. Б.Филовъ (LIII, с.63) ни дава облика на емаилиранъ бронзовъ медалионъ, съ два мощно стилизирани лъва (почти както сѪ на челната страница на списанието). Проф. Йорд. Ивановъ (XXIV б, с. 2) ни оповестява за два пръстена, чиито облици дава подъ №№ 1 и 5; по тѣзи предмети има лъвски орнаменти и облици, отнасяни къмъ XIII вѣкъ; за пръстена № 1, намѣренъ въ В.-Търново и смѣтанъ като печатъ на царския братовчедъ Петъръ, проф. Ивановъ категорично бележи, че не трѣбва да се свръзва съ предполагаемъ български гербъ, какъвто не е имало установенъ още въ онази епоха; лъвскитѣ орнаменти той изяснява съ подражателство на пръстени римски, византийски и етруски. Пръстенътъ подъ № 5, намѣренъ въ София, е отъ сѪщата епоха; на него има изобразенъ лъвъ.

На други два сходни пръстена, отнасяни къмъ XIII и XIV вѣкъ, давамъ образитѣ подъ №№ 2 и 3. Тѣ сѪ намѣрени въ Южна България. Трѣбва да се подчертае, че лъвскиятъ образъ е много разпространенъ въ нашата църковна живопись и декорация. Това може да се стимулира и съ съображението, че орелътъ бѣше емблема освен на Римската империя, само че и на византийската черква, която не е преставала да води война съ българската. Въ всѣки случай, презъ епохата на първото и второто българско царство дума за гербъ, въ днешния смисълъ, не може да се говори; лъвски облици има, само че на първо място, за декорация, а след това и за отличие.

Български и непознати монети съ лъвско изображение, употрѣбявани у насъ и към насъ до турското иго. Прави усещане, че въ стопанския животъ презъ срѣднитѣ вѣкове, в случай че и по-примитивно устроенъ, а може би таман за това, чуждестраннитѣ монети сѪ били одобрявани навсѣкѪде доста по-леко, в сравнение с днесъ. Тѣзи удобства см били особно голѣми за странитѣ, съ които сѪ се поддържали търговски връзки и за онѣзи монети, чиято стойность е била обезпечена отъ солидна страна или сѪ имали скъпо наличие. Проличава даже известно равнене въ названието на монетитѣ на всякакви страни и подражателство въ външния видъ. Подобно нѣщо се следи и въ нашето родно място. Отъ българскитѣ царе пръвъ почва да сѣче монети Иванъ Асенъ II (1218-1241 г.). До рухването на второто българско царство върху нашитѣ монети се наблюдаватъ изображения на Исуса Христа, на царя самъ или съ царицата, сетне, царьтъ на тронъ, на конь, сжщо кръстъ, орелъ и най-сетне – лъвъ.

Огь друга страна, очевидно се чувствува въздействието на Венеция и Дубровникъ, безъ да може да се изключи съвсемъ и византийското.

Мушмовъ написа (XXXII година, с. 82, 84, 89), че подъ въздействие на венецианскитѣ мостри сѪ сребърнитѣ монети на Иванъ Асена II, на жена му и сина му Михаила, а въобще неговото монетно дѣло е подражателство на византийското, дубровнишкото и венецианското. Поради това, до скоро, ученитѣ мѪчно различаваха нашитѣ монети отъ тѣзи на странитѣ, на които сме подражавали. Тъкмо въ това се крие, може би, повода, щото царь Иванъ Шишманъ да сложи на аспрата второто отъ идеализиранитѣ животни – лъва вмѣсто орела, така необятно употрѣбяванъ отъ други (макаръ че лъвътъ се е употрѣбявалъ и въ Венеция, само че тя бѣ по-далечъ, а и нейниятъ лъвъ бѣ съ крила). Царь Шишманъ не е сѣкълъ грошове; допуска се – по липса на сребро. Но по тази причина пъкъ български аспри съ лъвски образъ е имало доста въ послание въ България и съседнитѣ страни, съ които сме търгували, изключително въ Дубровникъ. Поради голѣмитѣ връзки съ Венеция и Дубровникъ, у насъ сѪ били одобрявани тѣхнитѣ сребърни монети, както и нашитѣ – у тѣхъ.

Върху монетното дѣло у насъ сѪ имали въздействие и кръстоноснитѣ походи, които почнаха въ 1096 година и продължиха до 1270 година Презъ това време доста западноевропейски монети бѣха посипали тѣхнитѣ пѪтища, които постоянно минаваха и презъ нашето родно място. Естествено е, че най-вече пари сѪ оставяни въ Палестина. Когато турцитѣ настжпиха къмъ Европа, тѣ сжщо носѣха отъ тѣзи непознати пари. Така че западноевропейскитѣ монети сѪ се явявали на Балканския полуостровъ, внасяни както отъ изтокъ, по този начин и отъ западъ. Заедно съ това, довѣрието къмъ западноевропейскитѣ пари е откривало пѪтя и на по-новитѣ, сред които е и холандския талеръ, имащъ лъвско изображение. За необятното разпространяване на чуждитѣ монети индиректно сѪ помагали, както ненавистьта къмъ завоевателитѣ, така и вѪтрешната слабость на турската монета.

Но дано се върнемъ и оточнимъ съ дати и обстоятелства това, което преди малко изложихме. Тъй като французскиятъ грошъ е създаденъ към 1250 година, а холандскиятъ löwentaleг (талеръ съ лъвъ) сред 1285-1294 година (IX, с. 397), а въ XIV вѣкъ намираме „ грошове “ въ Румъния, нѣма никакво подозрение, че и въ България ще е имало отъ всички тѣхъ, а основно отъ холандскитѣ.

Така че, в случай че пожелаемъ да намѣримъ образеца, на който може да е подражавалъ царь Иванъ Шишманъ (1371-1393 г.), с цел да сложи лъвско изображение на българскитѣ аспри, (обр. 5), трѣбва да се спремъ и на фламандския грошъ и на холандския талеръ (обр. 4) вънъ отъ по-новитѣ отъ тѣхъ венециански монети, както и античнитѣ съ лъвъ; че желанието да се избѣгне орела е било рѪководенъ мотивъ, остава известно подозрение.

Появяването на лъвъ върху монетитѣ на Бранковичитѣ3 (обр. 6), може да се изясни съ следнитѣ догатки: 1. Бащата на краль Душана Велики е Стефанъ III Дечански (1284-1322), бѣ внукъ на българския царь Тертеръ отъ щерка. Стефана го наследяватъ Бранковичитѣ. Едно подражателство на нашата аспра не е изключено отъ страна на Вукъ Бранковича (1389-1398), таман когато България загиваше и аспрата трѣбваше да изчезне. Нѣма подозрение, че за това заграбване е играла роля и роднинската връзка. 2. Георги Бранковичъ (1427-1456) е усвоилъ неоформения още български гербъ за своитѣ монети, и въ знакъ на предявяване искания върху българскитѣ земи до Искъра, тъй като той, въ 1443 година, въ съюзъ съ Яна Хуниди и Владислава Варненчикъ, отблъсна турцитѣ чакъ до София (VIII).

Холандскиятъ талеръ въ Турция, Русия и румънскитѣ княжества отъ XIV до XIX вѣкъ. Преди да установя съществуванието и названието „ левъ “, привързано къмъ монета, употрѣбявана въ нашитѣ земи презъ време на турското господство, ще кажа, че то се отнася таман до холандския талеръ. Необходими сѪ авансово нѣкой сведения по отношение на разпространяването и мѣстото на тази монета въ нѣкой близки и по-далечни страни, съ които сме поддържали връзки. Изключвамъ Бесарабия, за която важи казаното за румънскитѣ княжества и Русия.

1. Турция. Задоволявамъ се тукъ единствено съ сведения отъ единъ трудъ, макаръ и старъ, само че цитиранъ въ съществени съчинения. Отъ него ще се е ползувалъ и Ихчиевъ (XXVI). Авторътъ на този трудъ (IV), М. Белинъ, написа че въ турската страна около националната монетна система (основна единица „ акче “ или „ османи “)4 е съществувала и задгранична или комерсиална, учредена на гроша5. Като подходяще поддѣление или металическа равностойность (въ разно количество) се е приспособявало акчето, до като се е обезличило като монетна единица. Грошътъ е ималъ узаконена размѣнна стойность въ Турция още при Баязида I, който въ берата на Влашкия воевода Мирчо (1393 г.) споделя: „ Князътъ ще внася всѣка година въ нашето императорско богатство три хиляди казълъ-грошове (имало е и бейязъ грошове – б. м.) отъ Влашко или 500 отъ нашата монета “. Белинъ заема това отъ Джевдетъ (XVI и IV, по-точно ч. 3 отъ XVI, с. 295), който разяснява, че грошоветѣ, за които се приказва тукъ, сѪ били „ аслани “ или „ еседи “ – пари съ изобразенъ лъвъ, внасяни отъ Европа подъ име écu ghorcuch (отъ франц. écu – гербъ). Тази монета е била желана въ Турция и получила законенъ характеръ.6 Въпросътъ се отнася таман до холандския талеръ, холандското „ екю “, наричано въ Турция единствено „ еседи “ (на арабски то значи „ лъвски “ или „ еседи-гурушъ “, а преведено на турски – „ арслани-гурушъ “ (популярно „ асланъ “), т. е. лъвски грошъ).’ Поради разпространяването на „ гроша “, като монетна единица въ голѣмата часть на Европа, той се затвърдилъ и въ Турция освен като наименование, само че по силата и на това, че отоманското акче, отъ дълго употрѣбление (създадено съ монархията), изгубило отъ вѪтрешната си стойность, а една замѣстваща монета била нуждна; тъй като всички били към този момент привикнали съ арслани-гуруша, той замѣстилъ изцяло турската монетна единица подъ името „ асланъ-гурушъ “ или единствено една отъ дветѣ думи. Това ставало толкоз по-лесно, че грошътъ съ лъвъ се ценѣлъ по-високо отъ другитѣ грошове – 40 акчета вм. 35, както написа Солакъ Зааде въ XVI вѣкъ (IV, с.156 и ХLIХ, с.346). Положението на холандския талеръ се поколебава едвам при появяването на немския, който билъ по-тежъкъ (9 драма, а холандския ималъ 8 ½ драма). Следъ това, макаръ измѣстенъ отъ изключителното му състояние, арсланскиятъ грошъ е продължилъ да сжществува до половината на XIX вѣкъ, та и споменътъ за лъвския грошъ по този начинъ е продължилъ да живѣе по-дълго време.

2. Влашко и Молдова. Да се запознаемъ съ сведения и за монетитѣ на близкитѣ северни страни, съ които сме поддържали всѣкога връзки и които сѪ имали въ употрѣба холандския талеръ, само че единствено това, което непосрѣдствено ни интересува и така както ми се изложи писменно отъ ръководителя на нумизматическата секция при Румънската академия на наукитѣ, година Моисилъ.8 Той написа следното: „ Името на румънската монета лей (левъ) е произлѣзло отъ холандскитѣ талери, които сѪ имали изобразенъ, на лицето и на гърба, лъвъ, стоящъ на двата си крайници (холандски гербъ). Тѣ се наричали въ другитѣ страни талеръ леонесъ (löwentaler), а въ Турция – арсланъ-грушъ. Отначало въ Румъния, Молдова и Ардялъ се наричали просто талери, само че отъ 1650 година документитѣ съдържатъ нормално употрѣбяваното „ лей “. Въ това време названието талеръ се е употрѣбявало най-много за империалитѣ, полски, немски, арделенски, а „ лей “ е останало за холандския талеръ. Следъ като, въ втората половина на XVIII вѣкъ, холандскитѣ талери били измѣстени отъ употрѣбление отъ австрийскитѣ (Мария Терезия) и испанскитѣ (colonazi, stalpari), леятъ е почналъ да се употрѣбява единствено въ смѣткитѣ и се валоризиралъ по 40 пари. Това е било до закона за монетитѣ отъ 1867 год. Въ Буковина срѣщаме названието лей до австрийската окупация (1775 г.), а въ Бесарабия – до съветската окупация (1812 г.); следъ тѣзи дати въ завладѣнитѣ провинции били въведени монетитѣ на държавитѣ-владѣтелки “.

Макаръ година Моисилъ да не оповестява, по кое време най-рано сѪ се появили холандски талери въ румънскитѣ предѣли, ние знаемъ това отъ берата на Баязида I до Мирча Вода отъ 1393 год. Интересно е и съвпадението, че на северъ отъ Дунава талеритѣ започватъ да се наричатъ лей отъ срѣдата на XVII вѣкъ, тъкмо както и у насъ (XXIV а и XXXV), та макаръ и съ турското „ асланъ “.

Наричането на австрийскитѣ талери „ немски ", вѣроятно се дължи на дълговременното оборване на немската корона отъ австрийска страна9. По-важно е да знаемъ, че холандскиятъ талеръ презъ втората половина на XVIII вѣкъ почва да се измѣства, само че названието левъ от ден на ден се срѣща.

3. Русия. Понеже връзкитѣ на българския народъ съ руситѣ не сѪ се прекѪсвали, а къмъ XVII вѣкъ биватъ и засилени, трѣбва да се спомене нѣщо и за пари въ Русия, сходни съ употрѣбяванитѣ въ нашитѣ предѣли. Н. Н. Головинъ помѣства глава (XI) за рускитѣ монети, гдето се споделя: „ Въ течение на XV вѣкъ Русия се освободила отъ татарското робство. Освенъ сребърни пари, въ употрѣба сѪ били и медни пули, а освенъ това и голѣмо количество непознати пари, а точно: холандски и ливонски червонци (златни – б. м.) и други разнородни сребърни пари, познати подъ общото име пенези.10 Макаръ Головинъ да не оповестява детайлности, само че трѣбва да се допуска, че холандскиятъ талеръ („ асланъ-грушъ “ въ Турция), който е билъ въ употрѣба въ Влашко, Молдова, Ардялъ и Бесарабия, не се изключва. И в действителност, Schrotter (XLVI) ни споделя, че въ Русия този талеръ се е наричалъ левокъ или лёвковое серебро. Нѣщо повече. Той ще е билъ цененъ добре въ Русия и по тази причина узаконенъ въ Бесарабия съ указа отъ 29. XII. 1819 година, т. е. даже седемь години следъ присъединението на тази область къмъ Русия, станало въ 1812 година.

Левъ – наименование на монета на Балканския полуостровъ до Освобождението. СѪществениятъ фактъ, който провокира подхванатото проучване, е установяването на наименование левъ за монета, употрѣбявана въ нашето родно място презъ време на робството и преди освободена България да е имала своя монета. Извънредно значимо е да се запознаемъ съ фактическия материалъ, даже въ този малъкъ обемъ, въ който можахъ да го установя, основно въ българската книжнина и документи. Изброявамъ това, почти, хронологически. 1. Въ „ Отчетъ о дѣятельности Русскаго археологическаго института въ Константинополѣ въ 1898 году “ (XXXV, с. 146), се споделя, че въ митрополията на градъ Корча се намиралъ кодикъ, писанъ отъ киръ Михали Милингеръ въ 1777 година, посветенъ основно на Мосхополския манастиръ „ Св. Йоанъ Кръститель “. Въ този кодикъ било маркирано, че въ 1662 година игуменътъ далъ на заемъ на архонтитѣ на Мосхополя 1,000 аслана (т. е. лева) съ 10% рента. Това е маркирано и отъ проф. Ив. Снѣгаровъ (XLVIII, с. 496). 2. Герхардъ Корнелиусъ Дришъ, пѪтувалъ презъ България въ 1718 година, е написалъ на латински трудъ, въ връзка съ това си пѪтуване (XIII). На стр. 132 той написа, че българскитѣ селяни плащали на султана по 10 сребърни лв., с цел да използуватъ земята за засѣване и пасища (ruricolae nummos leonios argenteos decem partae annutium pendunt). Това заемамъ отъ Милетичъ (XXXI в.). 3. Капитанъ А. Петровъ (ХХХVІII) като приказва за събитията, станали презъ февруарий 1769 година, възъ основа на достоверни документи, написа (с. 142): „ Въ Яссахъ набирали для конфедератовъ гусаръ, которыхъ успѣли собрать только 1000 челов. изъ разнаго сброду, платя въ мѣсяцъ по 7 левовъ (4 рубля 20 копѣекъ ассигнаціями) на человѣка “. А за по-после, къмъ м. априлъ сѪщата година, бележи: „ Мостъ для перехода арміи черезъ Дунай, у Исакчи, на который издержано 250,000 левовъ, не былъ еще готовъ… “ Тѣзи извадки се отнасятъ за Молдова, само че тѣ сочатъ, че въ срѣдата на XVIII вѣкъ названието левъ е било познато въ Русия. 4. Между надписитѣ и бележкитѣ, които проф. Йорд. Ивановъ е намѣрилъ въ Света-гора, той е обнародвалъ една подъ № 130, съществувала въ Хилендаръ, съ дата 1808 година (ХХІVа, с.272). Тази записка е била открита въ печатно евангелие и тя гласи: „ Сіе толковное евангеліе есть на проигумена Пантелеймона Хилиндарца, купилъ его за двадесять и пять лв. изъ село Тревна Турновска епархія от іконома киръ папа Николая въ лѣто 1808. Дим. Стоjанъ № 8978 “. 5. А. Скальковский ни оповестява (ХLVII, с. 18-23), че на 19 декемврий 1819 година генералъ Инзовъ направилъ докладъ предъ съветския императоръ, щото на българитѣ въ присъединената презъ 1812 год. къмъ Русия Бесарабия да се признаятъ права, каквито иматъ другитѣ непознати преселници. На 29 декемврий с. година предложенията на Инзова били утвърдени и, съ указъ отъ същия день до Сената, били облѣчени въ формата и силата на законъ. Пунктъ 9 отъ указа гласи: „ По истеченіи льготныхъ лѣтъ,... съ начала 1820 года, обязаны съ каждаго фамилии вносить годишно по 70 левовъ “. Подъ линия на стр. 23 се споделя: „ Левъ или асланъ – тоже что турецкій піастръ, серебренная монета, стоилъ тогда до 20 к. с... “11 6. Въ ръкописното „ Житие и мучение святаго мученика Иоанна Новаго Терновскаго ", отъ 1822 година (XXIX), също се срѣщатъ пари съ име левъ. Това житие е харизано отъ Пантелей Кисимовъ на Народната библиотека въ София, а той го е получилъ къмъ 1850 год. отъ търновския житель Никола Дончевъ. Житието и следващитѣ два документа (т. т. 7 и 8) съ писани отъ светогорскитѣ монаси Никифоръ и Йеротей.

Като оставямъ всичко друго, ще приведа отъ това житие тъкмо единствено следното послание къмъ Св. Йоана отъ духовникъ, служилъ въ негово време въ Търновската митрополия.12 „ Но по неколикихъ дны прилучился тому духовнику потребност за новаци (подъ линия: „ у Болгарию новаци називается пари “), тъй като билъ долженъ неколико купцима и помислилъ о блаженнаго Іоанна, крепко аще би ималъ онъ новци, да изище отъ него взаимъ. Сего ради паки призовалъ его въ свою килію и рече ему: брате Иоанне, имаши ли да найдешъ ми ся до четиристотинъ лв. (а подъ линия: „ Лева есть российска речь, а по болгарски сказуется грошове “)13 взаимъ до неколико дны, дондеже придобию отъ преосвященѣйшаго митрополита; азъ имамъ едну котию сребренну, яже есть четиры литри сребра: само че стидимся отъ народа да ю продамъ, сего дамъ ти ю тебѣ вмѣсто залога “ (с. 10). 7. „ Левъ “ срѣшаме въ „ Повѣствованіе о плѣненій святѣй Атонстѣй горы отъ агаряновъ “ и прочие (XXIX, с. 30): „ Потомъ же паша заиска отъ всѣхъ монастыровъ да дадутъ ему восемь стотенъ хиляди лв. " (подъ линия, за лв. е означено „ грошове “). 8. Думата левъ се срѣща и въ „ Повѣствованіе за страданіе Болгаріи отъ агаряновъ, и за неколико благочестиви христіяни иже избиени бяху по мѣстамъ и по градове отъ руки нечестивихъ, паки у оно смещеніе и у оно лѣто 1821, якоже явихомъ у святогорское повѣствованіе “. Тамъ четемъ (XXIX, с. 34): „ У село зовомое Габрово Терновскій предѣлъ, нѣкій богатъ человѣкъ и славенъ именемъ хаджи Христо, онъ имаше дадени у патріаршею Цареградскою 100 хиляди лв. (подъ линия „ грошове “) и егда слиша убиеніе патриарховъ, утрови себе и почине “ (вж. и LХV, с. 77). 9. Въ „ Нѣкоторыя свѣденія о правомъ берегѣ Дуная “, събрани въ 1826 година (LXIV, с. 32) се приказва за селищата на запорожцитѣ при устието на Дунава – въ сегашнитѣ села Горни и Долни Дунавецъ, следъ като некрасовскитѣ казаци отишли да живѣятъ другаде. Тамъ се споделя: „ Запорожцы не платятъ никакой подати. Порта отводитъ имъ земли подъ селенія, даетъ на каждый курень по 300 левовъ (170 рублей) и по 200 окъ (6000 фунтовъ) муки... Передъ симъ врата давала только по 200 левовъ... “ На с. 41 се приказва за некрасовцитѣ, населяващи с. Сарж-кьой (на езерото Разелмъ), разказва се странното право, щото въ случай на ликвидиране убиецътъ да не се осжжда на смърть, „... а взыскивается съ него пени 1200 левовъ, называемой плата за кровь... “ 10. Въ единъ собствен трудъ (LIV, с. 336-338) проф. Б. Цоневъ разказва ръкописа № 355 подъ заглавие „ Сборникъ отъ първата половина на XIX вѣкъ, съ облици “, намѣренъ въ село Околъ (Горни), Самоковско. Въ края на 27 листъ на този рукопись е написано „ цѣна совсѣмъ пять лв. 1839 година Серафинъ видарскій “. Проф. Цоневъ бележи удивенъ: „ Забележи, левъ като монетна единица отъ 1839 година “. 11. П. Успѣнски (LІІ, с. 115) ни споделя, че монаситѣ въ Атонъ вѣрвали, че въ християнскитѣ времена тамъ сѪ живѣли цакони (или лакони), изселени отъ Константина Велики, когато той решилъ да даде Атонъ на монаситѣ. И продължава: „ Въ 1845 год. начальникъ Керасійскаго скита Іеромонахъ Неофитъ говорилъ мнѣ, что тотъ государь Пригласилъ аѳонскихъ Цаконовъ служить въ полкахъ съ жалованіемъ по три лв. въ день и когда они сошлись, отправилъ на 60 судахъ въ Анатолію, а другихъ въ Морею “. 12. Петъръ Динековъ (XVIII, с. 211) помѣства извадки отъ писма и дневникъ на Сава Филаретовъ, писани въ София. На 21 мартъ 1859 година Филаретовъ е отбелязалъ въ своитѣ „ мемоари “: „ Свещ. [енникъ] потерялъ требникъ и вл. (адика) за наказване собралъ съ него 1500 левовъ “. 13. Отъ будния духъ на Раковски нищо не можеше да избѣгне, макаръ тълкуването на фактитѣ постоянно пѪти да е погрѣшно, само че постоянно е съ родолюбивъ уклонъ. Така е и въ случая. Той ни дава изложение и сведения за десеть остарели български монети (XLIV). На страници 103 и 104 четемъ: „ Много българскы пѣнязи ся сохранили по коимъ отъ еднѪ странѪ сѪ вижда изобразенъ народный Българскы знаменъ разяреньій левъ увѣнчянъ съ вѣнецъ славы. Азъ съмъ видѣлъ нѣколико си срьбьрный и златны14 у частны лица, нъ не успѣхъ тогава да гы снема и изслѣдовамъ. Види ся, че този пѣнязъ съ лъвъ билъ прекалено много разпространенъ по БългаріѪ и другадѣ. Турци след това привзетия Българии за доста время сѪ употрѣблѣли българскьі пѣнязи отъ дѣ сѪ останали имяна въ употрѣбление имъ и до в този момент: грошъ, рупъ и рубе, пѣнязъ, нѣгли и други. Тии по кое време продаватъ нѣщо си за общо тѪржище, кликачъ имъ вика: биръ асланлѪ, онъ асланлѪ и други, т. е. излѣзло за цѣнѪ за единъ лъвскы пѣнязъ, за десятъ лъвскы и прочие Въ Влашко и Богданско тукъ же ся съхранило да броятъ: унъ леу, дой леи и прочие и кѪти леи – какъв брой лъвски грошове. Въ южни же страны Руссии народъ употрѣбляеше той-зи брой сколко левовъ или сколко левъ казватъ. А то е знайно, чи Влашко и Богданско, какъ-то южны страны Руссии сѪ были обитаеми отъ Болгары и принадлежѣли сѪ Бьлгаръмъ “. Прави усещане, че Раковски не взема подъ внимание, че тогава, когато той е чувалъ „ асланлж " и „ леу “, то не се е отнасяло до българска монета, а до непозната, съ лъвско изображение. Нашитѣ нумизмати подтвърждаватъ думитѣ на Раковски единствено въ смисълъ, че въ България, до поробването ѝ, е имало единствено една монета съ лъвско изображение – аспрата на Иванъ Шишмана. Отъ нея сѪ познати 11 разновидности (ХХХІІб, с. 144-146).

Вѣрно е и друго, – че аспрата, като дребна размѣнна монета, ще е била въ голѣмо количество. Но дали тѣзи български аспри не сѪ били измѣстени скоро следъ поробването съ турски мангъри и равнитѣ имъ пулове и други, това не може да се твърди съ положителность. 14. В. Ив. Келсиевъ (XXVIII) възпроизвежда диалога си съ Гончарь, водачъ на некрасовцитѣ към Бабадагъ и Тулча (с. с. Саржкьой, Журиловка и Слава), станалъ презъ 1862 година въ Цариградъ. Между другото Гончаръ му споделя (с. 192): „ Чрезъ тотъ самый Босфоръ переѣзжаю15 я это: на каикъ сѣлъ, взялъ, вотъ какъ теперь помню, за три лв. (пиастра) “…

Несъмнено е, че ще има още писмени инструкции за употрѣбата на думата левъ, като название