Навършват се 115 години от рождението на легендарния за кюрдите Мустафа Барзани
Името Мустафа Барзани е известно и надалеч отвън границите на Кюрдистан. Без да разполага с танкови армии и въздушни сили, той съумява да прояви военния си гений единствено в тесния спектакъл на водене на партизанска война; като водач на национално-освободителното придвижване не съумява да реализира гражданска война, след която да оглави страната и да се популяризира пред целия свят. И макар ограничеността на средствата и обективните благоприятни условия, той съумява да сътвори в северната част на Ирак самостоятелна кюрдска страна, просъществувала 15-тина години.
Постижението му без пресилване, го слага в редовете на най-влиятелните персони на ХХ век. За една от най-привлекателните черти на Баразани се сочи това, че е безусловно лишен от свойствената на политиците морална двуличност. Стремежът да реализира задачите си извънредно с благородни средства, рядко се следи у огромни политици, само че макар предразсъдъците, не е противопоказано: в полската история подобен образец е Костюшко, в съветската – Владимир Мономах. Барзани се подрежда до тези имена: персоналното му достойнство е признавано и от другари, и от враговете му, което не му пречи да се прояви и като сполучлив политик.
Мустафа Барзани се ражда през 1903 година в село Барзани, близо до днешната иракско-турска граница. Ражда се в фамилията на локалния шейх Мохамед. Баща му почива скоро (според едни източници – след раждането му, съгласно други – още преди Мустафа да се появи на бял свят) и племето на барзаните минава под опеката на най-големия брат на Мустафа – шейх Абдул-Салам. Свободолюбивият шейх се употребява с хладнокръвен престиж измежду своя жанр и застава отпред на няколко въстания на барзаните против турците; в последното от тях през 1914 година търпи проваляне и бяга в Русия. Известно време живее в Нахичеван под отбрана на съветските управляващи, само че при започване на Първата международна война се връща в Кюрдистан, надявайки се, че ще успее да провежда огромно антитурско въстание. Плановете му се провалят: хванат е от турски сътрудници и е обесен в Мосул. Властта над племето поема 18-годишният му брат, шейх Ахмед.
В такава атмосфера пораства дребният Мустафа – свободолюбие, национализъм и набожност, която обаче се възприема по доста друг метод от актуалните понятия – лишена от всевъзможен фундаментализъм и непоносимост (шейх Абдул-Салам, да вземем за пример, е в чудесни връзки с християните-асирийци и даже известно време се укрива при тях в асирийски манастир). Младият Барзани се учи добре в медресето и за познанията си съплеменниците му стартират да го назовават “Молла Мустафа ”. По спомените на познавали го персонално хора, той знае наизуст и обича арабската и персийската поезия. Това, в действителност, лимитира и образованието му, което носи типичния феодален темперамент и по никакъв метод не може да се каже, че това го е подготвило за ролята, която му е отредена да изиграе в политическия живот на ХХ век.
След британската окупация на Месопотамия през 1918 година, младият Мустафа взема присъединяване във въстанията против англичаните. Друго събитие от младежките му години, с което той доста се гордее, е присъединяване в походът за избавяне от кланетата на роднините на известния арменски воин Андраник (Андраник се среща с шейх Абдул-Салам в Русия и вспоследствие се обръща към брат му – щейхът на барзаните - за помощ).
През 1932 година барзаните, водени от шейх Ахмед, подвигат ново въстание, този път против новопоявилата се Иракска страна. В това въстание Мустафа първо заема командна служба и печели първата си победа: отрядът му съумява да унищожи иракска военна колона. Въстанието обаче е потушено благодарение на британската авиация, а барзаните бягат в Турция. Връщат се чак когато е оповестена всеобща прошка, само че както постоянно се случва, Багдад нарушава обещанията си: племенните водачи са задържани и отправени на изгнание.
Докато се намира в Сюлеймания през 1943 година Мустафа Барзани бяга от плен, като му оказват помощ патриоти от незаконната организация " Хива " ( " Надежда " ). В Иран събира дребен отряд и нахлува в Барзан, където незабавно избухва нов протест. Всички полицейски постове, основани в региона, са завладени и разоръжени от въстаниците. Барзани желае автономност за кюрдите. Багдад както постоянно се надява на помощ от англичаните, само че те отхвърлят да се намесят, защото са напълно заети с проблемите си в хода на Втората международна война. Вместо това, иракчаните са посъветвани да създадат краткотраен компромис. В резултат на това, в продължение на две години Барзани не се постанова да води война с Ирак, а Барзан получава фактическа полунезависимост. Но договарянията за самостоятелния статут се бавят. Още повече, че международната война завършва и англичаните могат да трансферират в Ирак авиация и бронирана техника. През август 1945 година иракчаните, с поддръжката на англичани, стартират масирано нахлуване и излиза наяве, че барзаните не могат да устоят на офанзивата. Цялото племе напуща региона и се реалокира в Иран.
В Иран по това време руски войски са окупирали Азербайджан, а на юг от руската окупационна зона, на територията на провинция Кюрдистан, поражда “ничия зона ” със столица в Мехабад. Там се разпорежда локалния арбитър и кюрдски родолюбец Кази Мохамед. Барзани по-рано, още напролет на 1945 година, влиза по отношение на представители на руските окупационни управляващи, които му дават обещание своята поддръжка. От друга страна, Кази Мохамед доста печели от появяването в подвластните му територии на такива фамозни воини, като барзаните. Затова, през януари 1946 година той афишира в Мехабад Кюрдска република и над постройката на локалната администрация е повдигнат флага на Кююрдистан, а Барзани е назначен за главнокомандващ на армията на новата република.
Мехабадската република просъществува по-малко от година. Извеждането на руските войски от Азербайджан е еднакво на смъртна присъда за нея. През декември 1946 година в Мехабад влизат иранците. Кази Мохамед предава на Барзани флага на Кюрдистан, само че отхвърля да напусне дружно с него и остава в града, с цел да предотврати всеобщите репресии (по-късно е предаден на съд и обесен). Барзаните се оказват в сериозна обстановка. Това постанова Барзани да вземе решение – цялото племе се връща в Ирак, а той, дружно с мъже-доброволци, да направи опит да пробие път към Съветския съюз, който по това време е страната фантазия за целия “угнетен Изток ”.
Походът на Барзани и 500 доброволци към Аракс се трансформира в легенда за кюрдите. Барзани и 500-те му бойци се изправят против армиите на три страни: Иран, Ирак и Турция. След тежки преходи по безплодните планински хребети по ирано-турско-иракската граница, по време на които им се постанова да се хранят единствено с трева, дребният отряд на Барзани се спуска в долините, където ги чака съсредоточената войска на “победителите на Азербайджан ". Барзани на два пъти заобикаля от конфликта с противников елементи, а третият път е заставен да одобри битката; край Мака неговите сили разгромяват войските на шаховете. След това кюрдите, към този момент без съществени проблеми, доближават до граничния Аракс и на 17-18 юни 1947 година се трансферират на територията на Нахичеванската ССР. Барзани минава през граничната река финален.
Но в “родината на всички трудещи се ” Барзани и хората му ги чакат нови тествания. Съдейки по всичко, баразаните стават жертва на гъвкавата сталинистка външна политика, в допълнение усложнена от междуведомствената битка на Министерството на вътрешните работи и Министерството по държавната безопасност; не на последно място се прибавят и редица субективни фактори. Самите барзани са уверени, че всичките им проблеми са свързани с въздействието на “владетеля ” на Съветски Азербайджан Мир Джафар Багиров, който незабавно намразва Барзани, поради гордият му и капризен темперамент.
В общи линии, ориста на Барзани и барзаните до момента в който е жив Сталин наподобява по този начин: първо интензивно ги образоват във боен лагер, близо до Баку; по-късно ненадейно ги реалокират в Узбекистан, където първоначално не престават да ги образоват, след което обаче разформироват общността им и разхвърлят членовете ѝ по разграничи специфични селища и совхози. Самият Барзани е заточен в затънтеното и забравено от бога рибарско селце Муйнак на Аралско море. Той написа едно след друго писма до Сталин, само че това не дава никакъв резултат, до момента в който не съумява да изпрати писмо по човек, който лети непосредствено до Москва. И едвам тогава, когато писмото е пуснато в пощенска кутия на Спаската кула, следва някаква реакция: Кюрдите са заселени дружно на едно място, край Ташкент, където е изпратен и Барзани. Вероятно писмото е попаднало във вниманието на управлението на Министерството на държавната сигурност, което има свои проекти за барзаните: съгласно военачалник Судоплатов, предвиждало се е да ги употребяват при положение на война за диверсионни задачи против нефтодобивните уреди в Северен Ирак. Това обаче не устройва Барзани. От момента на своето появяване на руска земя той упорито желае среща със Сталин, който счита да помоли да разпореди барзаните да бъдат пратени на учебно заведение. Когато научава за гибелта на Сталин, Барзани взема решение, че е настъпило неговото време: скрито се качва на аероплан в Ташкен и лети за Москва. Кюрдските разкази за последвалото са такива: когато идва пред вратите на Спаската кула на Кремъл, почнал да удря с пестник, а на притичалите постови бойци обяснил, че “Това е хлопането на кюрдския народ! ”. Резултатът е, че в хотел “Москва ” му провеждат среща с високопоставени офицери на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), а по-късно го показват на Хрушчов. Хрушчов, който се слави като романтик, взема Барзани под персоналното си застъпничество, като му изяснява, че всичко, протичащо се с барзаните, е плод на интригите на формалните “врагове на народа ”: Багиров и " подлеца Берия ". В резултат, тези от барзаните, които са по-млади, са изпратени да се учат в руски ВУЗ-ове, а самият Барзани получава квартира в Москва и стартира да учи във Военната Акдемия.
В Москва Барзани живее тъкмо 5 години. Сутрринта на 14 юли 1958 година го разсънва телефонно позвъняване от надзорника му от Централен комитет, Волошин, който му оповестява за рухването на монархията в Ирак. В историята на Ирак и в биографията на Барзани стартира нова глава.
Барзани незабавно се връща в Ирак и е посрещнат тържествено, като воин на съпротивата против някогашния режим. Останалите барзани, доста от тях дружно с съветските си съпруги и деца, се качват на кораба “Грузия ” и отплават от Одеса. Завърналият се Барзани незабавно поема управлението на Демократичната партия на Кюрдистан (ДПК), чийто ръководител официално се води от момента на основаването ѝ през 1946 година. ДПК по това време е една от най-масовите партии в Ирак, дружно с Комунистическата партия, с която си сътрудничат в Багдад, само че води своя твърда битка за монополно въздействие в Кюрдистан. Революционният режим, воден от военачалник Абд Ал-Карим Касим, в началото е великодушен на отстъпки към всички, включително и към кюрдите. Нещо повече – след опита за боен прелом на арабските националисти в Мосул и покушението против Касим, баасистите (сред които значима роля играе младият Саддам Хюсеин) стартират да считат, че кюрдите и комунистите са единствените, подкрепящи Касим. Но Касим освен не удовлетворява настояванията на кюрдите за даването на автономност, само че с течение на времето стартира да организира все по-шовинистична политика. Стига се до там, че е неразрешено публично да се използва думата “Кюрдистан ” (вместо него употребяват “Северен Ирак ”), и даже сорта “Кюрдистанска ” пшеница със заповед на земеделския министър е преименуван на “Сверена ” пшеница. При тези условия Барзани отпътува в Москва (официалният мотив е празнуването през ноември 1960 година на годишнината от Октомврийската революция), където организира дълги и комплицирани договаряния, с цел да бъдат доставени оръжия на кюрдите.
От пролетта на 1961 година Кюрдистан живее в изискванията на надали не открит протест. Барзани се постанова по-скоро да възпира, в сравнение с да разпалва въстаническия възторг на патриотично настроените. В същото време, Касим съсредоточва обилни военни сили на север. На 11 септември е извършена първата бомбардировка на Кюрдистан, а по-късно иракската войска нахлува в планинските региони. Съпротивата на кюрдите е безредна и на пръв взор е бързо ликвидирана. Последното гнездо на опозиция остава региона на Барзан, който е подложен на масирани бомбардировки. Синът на Мустафа Барзани, Масуд, си спомня, по какъв начин в едно от селата пред очите на Барзани бомба раздира три деца. Барзани е покъртен. Тогава към него се доближава майката на убитите деца и му споделя: “Знам, че си доста смутен, че видя по какъв начин умират децата. Но това е неизбежно. Това е цената на свободата. Това е наш дълг. Ние, дамите, сме подготвени да жертваме плодовете на една година, с цел да върнем мира в Кюрдистан и да извоюваме свободата, с цел да няма сред нас предатели. Върви напред, в името на господ и Кюрдистан, и не обръщай внимание на нас, мъчениците ”.
На 20 октомври Барзани събира хората си и произнася пред тях тирада: " Братя мои! Самият аз не знам какво ни е приготвило бъдещето. Но ще продължа битката си с всички сили и няма да напусна Кюрдистан до последния вероятен миг (...) Виждате, че предпочитам гибелта. Този, който също е подготвен да избере гибелта – дано остане с мен. Ще ходя по този път, като няма да имам нищо друго, с изключение на оръжието, което нося и дребното пари, с които разполагам. Онези, които могат да се борят със страха си, глада и студа – дано останат с мен. Онези, които не чакат от мен нищо, тъй като аз съм тъкмо като всички вас, и също нямам нито оръжие, нито пари – дано също останат. Но тези, които не могат да понесат всичко това, дано поемат по своя път и Аллах да ги пази. Още желая да прибавя, че ние, кюрдската мюсюлманска нация, сме нация угнетявана и би трябвало да защитим своите права и чест; за нас ще бъде чест и горделивост, в случай че отдадем душите си поради свободата на народа си ”.
Барзани с дребна група хора напуща Барзан и изчезва в незнайно направление: приказва се, че или е избягал в Сирия, или е погубен. Почти всички одобряват, че държавното управление е победило. Всъщност, от този миг стартира същинската война. Барзани прави рейд по земите на близките племена и отрядът му бързо нараства. На 12 декември Барзани и хората му провеждат засада в ждрелото Гали-Завет и разгромяват три иракски батальона, като убиват 600 и пленяват над 500 бойци. Победата го прави господстващ над много обширна територия около турската граница. С настъпването на пролетта той подхваща огромен поход в планинските региони на Кюрдистан, като блокира при Равандус иракските сили и до края на лятото изцяло овладява планинската част на Иракски Кюрдистан, създавайки на процедура самостоятелна страна – Свободен Кюрдистан, който по територия е като Ливан и с население от към 1,2 милиона души. Постепенно страната му се снабдява със свои органи на властта: законодателен (Съвет на Революционното Командване на Кюрдистан – нещо, сходно на парламент) и изпълнителен (Изпълнителен съвет на СРКК с 8 министерства), свои закони и непрекъсната войска, членовете на които носят названието “пешмерга ” – “гледащи гибелта в лицето ”.
Пешмарга, чиято бройка доближава до 20 000, от партизански отряди се трансформират последователно в същинска войска, проведена по професионален метод и ръководена от професионални военни, включили се към Барзани, откакто напущат иракската войска.
Трябва да се означи, че като здравомислещ политик, Барзани в никакъв случай не е прокламирал самостоятелен или още повече “Голям Кюрдистан ” – той ясно схваща, че това не може да бъде осъществено. Официалният девиз на въстаналите звучи по следния метод: “Демокрация за Ирак, автономност за Кюрдистан ”. След съвсем 10-годишна битка настава момента, когато този девиз наподобява съвсем непосредствен до реализиране. Партията Баас, пристигнала на власт през 1968 година, само че към момента прекомерно слаба, с цел да победи Барзани или даже да води сполучлива битка против него, стартира мирни договаряния, като се съгласява с настояването за автономност. Това искане публично е записано в контракт, подписан от Барзани и Саддам Хюсеин в село Навпардан на 11 март 1970 година.
Излишно е да се отбелязва, че двете страни, които на манифестации и публични конференции другарски се прегръщат, на процедура взаимно си нямат доверие. Барзани не позволява представители на властта, да не приказваме за бойци и служители на реда в следените от него региони; баасистите пък стартират акция за депортиране на кюрдите от равнинните територии. Специалните служби на Саддам провеждат покушения против Барзани, които обаче нерядко се трансформират в конфузни обстановки. Например, през септември 1971 година Барзани е посетен от делегация от духовни водачи; в Багдад моят шейховете да запишат диалозите и за задачата им дават магнитофони. Когато един от шейховете включва магнитофона – избухва гърмеж. Охраната на Барзани на момента убива останалите шейхове и обезврежда автомобила им, който се оказва също препълнен с взривни субстанции. Барзани се отървава единствено с леки драскотини. Друг път пращат при Барзани “журналист " с бомба; за жалост на Саддам, “журналистът ” се оказва двоен сътрудник и работи за разузнаването на Барзани. Веднъж специфичните служби на Барзани, които се управляват от сина му Масуд, вземат решение да си го върнат: открива им се опция да слагат бомба в дома на Хафралла Талфах, чичо на Саддам и един от най-ненавижданите в Ирак хора. Масуд Барзани е уверен в 100% триумф на начинанието. Ето по какъв начин Масуд Барзани споделя за последвалия диалог с татко му: “Когато му споделих, той се начумери и сподели: “А има ли гаранция, че няма да пострадат дами и деца? ” Отговорих му: несъмнено, че няма. Той сподели: “тогава каква е разликата сред вас и Казар (шефът на спецслужбите на БААС)? ” После ме погледна и сподели: “Слушай ме деликатно. Предупреждавам ви, да не убивате почтени хора, дами и деца. Това са каузи, почтени за страхливци. Занапред, в случай че ме няма, с цел да забраня персонално – изрично ти не разрешавам да постъпваш по този начин, при каквито и да е условия ”. И прибавя: “Ако сте толкоз смели, унищожавайте нарушителите, които провеждат тези заприказва против нас, а не дами и деца ”.
На 11 март 1964 година Багдад най-сетне издава закон за кюрдската автономност. Кюрдите го одобряват като безчинство. Не стига, че автономията носи чисто бутафорен темперамент, само че и напълно е сложена под контрола на Багдад – територията ѝ е едвам половината от етнографския район Кюрдистан, от нея е изключен Киркук и други региони с залежи на петрол. Възмущението е всеобщо и незабавно избухва ново, последно в живота на Барзани, въстание. Този път Съюз на съветските социалистически републики застава на страната на иракското държавно управление. Но пък Барзани има поддръжката на иранския шах, Съединени американски щати и Израел. Бойните сили на Барзани (пешмерга и териториалните милиции) доближават до 100 000 души, само че и числеността и въоръжението на иракската войска също е повишена в пъти. В резултат, военните дейности се водят в продължение на съвсем година и в невиждани досега мащаби. Това към този момент не е партизанска, а същинска война. Ирак губи 60 000 убити и харчи 4 милиарда $, само че по този начин или другояче, не съумява да разгроми кюрдите; освен това – не съумява даже да напредне кой знае какъв брой във вътрешността в територията на Свободен Кюрдистан. Впоследствие, Саддам признава, че към пролетта на 1975 година той е имал разполагаем в цялата войска единствено три авиационни бомби. Властта на БААС е разтърсена и Барзани е сигурен, че скоро ще бъде свалена. “Никога няма да водим договаряния със настоящето държавно управление в Багдад. То би трябвало да падне, а в този момент това е към този момент въпрос на време ”, споделя той в изявление за вестник “Фигаро ”.
Но за жалост на Барзани, съдружниците му въобще не са заинтригувани от победа на кюрдите. Иран има лично кюрдско малцинство, а триумфите на кюрдите могат също така да дестабилизират и Турция – основен съдружник на Съединени американски щати в района. В резултат, когато Саддам дава обещание на шаха да позволи в интерес на Иран всички гранични разногласия, той бързо взема решение да “изпързаля ” кюрдите. На 5 март 1975 година в Алжир е подписан контракт, който прави иранския шах съдружник на Ирак. Това е смъртна присъда за кюрдското придвижване: при враждебността на Иран, кюрдите нямат никакви шансове да продължат битката, а най-много – да защитят мирното население от геноцид. Същевременно, шахът дава обещание на Барзани да одобри кюрдите като бежанци.
В резултат на всичко това, в самия кипеж на сполучлива война, командирите на кюрдските елементи получават от щаба на Барзани непредвидена шифрограма – да унищожат тежкото си въоръжение и да се изтеглят в Иран. Това е безусловно като гръм измежду ясно небе. На 22 март Барзани минава на иранска територия, вечно напускайки родните си места. След него вървят десетки хиляди бежанци. И с това се поставя завършек на всички старания.
Крахът на делото на живота му се оказва гибелен и за здравето на Барзани. Още същата пролет той стартира да се оплаква от болки в стомаха. Болките се усилват, и в последна сметка е решено да бъде пратен в Съединени американски щати за проучвания. Диагнозата е съкрушителна – рак. Барзани я приема със свойствения за него предразсъдък и даже се пробва да ободрява околните и синовете си.
Краят на 1978 година му носи нови очаквания – в Иран избухва гражданска война. Революцията разрушава статуквото, което е пагубно за кюрдите, и наподобява, че отваря пред тях нови вероятности. Барзани, към този момент доста тежко болен, се подготвя за пътешестване до Техеран. Но това не се случва и на 1 март 1979 година почива в Ню Йорк. Тялото му е превозено в Иран и хиляди кюрди от всички краища на Кюрдистан се събират в селцето Шино, където тленните му остатъци са предадени на земята за безконечен покой.
В Шино обаче Барзани е оставен неподвижен единствено 14 години – най-мрачните в кюрдската история, когато режимът на Саддам Хюсеин унищожава стотици хиляди кюрди (общо, съгласно правозащитните организации, Саддам убива минимум 182 000 кюрди). Но през 1991 година, с помощта на поддръжката на страните от НАТО, иракските войски са прогонени от кюрдските провинции на Ирак и още веднъж се възражда Свободен Кюрдистан. Ръководната роля се пада на сина на Барзани – Масуд, който след гибелта на татко си оглавява ДПК и силите пешмерга (днес Масуд Барзани е президент на Кюрдистанския самостоятелен район в Ирак). Семената, посети от Барзани, дават своите кълнове.
На 6 октомври 1993 година, останките на Молла Мустафа са препогребани и намират безконечния си покой във към този момент свободния, роден Барзан. /kurdistan.ru
Постижението му без пресилване, го слага в редовете на най-влиятелните персони на ХХ век. За една от най-привлекателните черти на Баразани се сочи това, че е безусловно лишен от свойствената на политиците морална двуличност. Стремежът да реализира задачите си извънредно с благородни средства, рядко се следи у огромни политици, само че макар предразсъдъците, не е противопоказано: в полската история подобен образец е Костюшко, в съветската – Владимир Мономах. Барзани се подрежда до тези имена: персоналното му достойнство е признавано и от другари, и от враговете му, което не му пречи да се прояви и като сполучлив политик.
Мустафа Барзани се ражда през 1903 година в село Барзани, близо до днешната иракско-турска граница. Ражда се в фамилията на локалния шейх Мохамед. Баща му почива скоро (според едни източници – след раждането му, съгласно други – още преди Мустафа да се появи на бял свят) и племето на барзаните минава под опеката на най-големия брат на Мустафа – шейх Абдул-Салам. Свободолюбивият шейх се употребява с хладнокръвен престиж измежду своя жанр и застава отпред на няколко въстания на барзаните против турците; в последното от тях през 1914 година търпи проваляне и бяга в Русия. Известно време живее в Нахичеван под отбрана на съветските управляващи, само че при започване на Първата международна война се връща в Кюрдистан, надявайки се, че ще успее да провежда огромно антитурско въстание. Плановете му се провалят: хванат е от турски сътрудници и е обесен в Мосул. Властта над племето поема 18-годишният му брат, шейх Ахмед.
В такава атмосфера пораства дребният Мустафа – свободолюбие, национализъм и набожност, която обаче се възприема по доста друг метод от актуалните понятия – лишена от всевъзможен фундаментализъм и непоносимост (шейх Абдул-Салам, да вземем за пример, е в чудесни връзки с християните-асирийци и даже известно време се укрива при тях в асирийски манастир). Младият Барзани се учи добре в медресето и за познанията си съплеменниците му стартират да го назовават “Молла Мустафа ”. По спомените на познавали го персонално хора, той знае наизуст и обича арабската и персийската поезия. Това, в действителност, лимитира и образованието му, което носи типичния феодален темперамент и по никакъв метод не може да се каже, че това го е подготвило за ролята, която му е отредена да изиграе в политическия живот на ХХ век.
След британската окупация на Месопотамия през 1918 година, младият Мустафа взема присъединяване във въстанията против англичаните. Друго събитие от младежките му години, с което той доста се гордее, е присъединяване в походът за избавяне от кланетата на роднините на известния арменски воин Андраник (Андраник се среща с шейх Абдул-Салам в Русия и вспоследствие се обръща към брат му – щейхът на барзаните - за помощ).
През 1932 година барзаните, водени от шейх Ахмед, подвигат ново въстание, този път против новопоявилата се Иракска страна. В това въстание Мустафа първо заема командна служба и печели първата си победа: отрядът му съумява да унищожи иракска военна колона. Въстанието обаче е потушено благодарение на британската авиация, а барзаните бягат в Турция. Връщат се чак когато е оповестена всеобща прошка, само че както постоянно се случва, Багдад нарушава обещанията си: племенните водачи са задържани и отправени на изгнание.
Докато се намира в Сюлеймания през 1943 година Мустафа Барзани бяга от плен, като му оказват помощ патриоти от незаконната организация " Хива " ( " Надежда " ). В Иран събира дребен отряд и нахлува в Барзан, където незабавно избухва нов протест. Всички полицейски постове, основани в региона, са завладени и разоръжени от въстаниците. Барзани желае автономност за кюрдите. Багдад както постоянно се надява на помощ от англичаните, само че те отхвърлят да се намесят, защото са напълно заети с проблемите си в хода на Втората международна война. Вместо това, иракчаните са посъветвани да създадат краткотраен компромис. В резултат на това, в продължение на две години Барзани не се постанова да води война с Ирак, а Барзан получава фактическа полунезависимост. Но договарянията за самостоятелния статут се бавят. Още повече, че международната война завършва и англичаните могат да трансферират в Ирак авиация и бронирана техника. През август 1945 година иракчаните, с поддръжката на англичани, стартират масирано нахлуване и излиза наяве, че барзаните не могат да устоят на офанзивата. Цялото племе напуща региона и се реалокира в Иран.
В Иран по това време руски войски са окупирали Азербайджан, а на юг от руската окупационна зона, на територията на провинция Кюрдистан, поражда “ничия зона ” със столица в Мехабад. Там се разпорежда локалния арбитър и кюрдски родолюбец Кази Мохамед. Барзани по-рано, още напролет на 1945 година, влиза по отношение на представители на руските окупационни управляващи, които му дават обещание своята поддръжка. От друга страна, Кази Мохамед доста печели от появяването в подвластните му територии на такива фамозни воини, като барзаните. Затова, през януари 1946 година той афишира в Мехабад Кюрдска република и над постройката на локалната администрация е повдигнат флага на Кююрдистан, а Барзани е назначен за главнокомандващ на армията на новата република.
Мехабадската република просъществува по-малко от година. Извеждането на руските войски от Азербайджан е еднакво на смъртна присъда за нея. През декември 1946 година в Мехабад влизат иранците. Кази Мохамед предава на Барзани флага на Кюрдистан, само че отхвърля да напусне дружно с него и остава в града, с цел да предотврати всеобщите репресии (по-късно е предаден на съд и обесен). Барзаните се оказват в сериозна обстановка. Това постанова Барзани да вземе решение – цялото племе се връща в Ирак, а той, дружно с мъже-доброволци, да направи опит да пробие път към Съветския съюз, който по това време е страната фантазия за целия “угнетен Изток ”.
Походът на Барзани и 500 доброволци към Аракс се трансформира в легенда за кюрдите. Барзани и 500-те му бойци се изправят против армиите на три страни: Иран, Ирак и Турция. След тежки преходи по безплодните планински хребети по ирано-турско-иракската граница, по време на които им се постанова да се хранят единствено с трева, дребният отряд на Барзани се спуска в долините, където ги чака съсредоточената войска на “победителите на Азербайджан ". Барзани на два пъти заобикаля от конфликта с противников елементи, а третият път е заставен да одобри битката; край Мака неговите сили разгромяват войските на шаховете. След това кюрдите, към този момент без съществени проблеми, доближават до граничния Аракс и на 17-18 юни 1947 година се трансферират на територията на Нахичеванската ССР. Барзани минава през граничната река финален.
Но в “родината на всички трудещи се ” Барзани и хората му ги чакат нови тествания. Съдейки по всичко, баразаните стават жертва на гъвкавата сталинистка външна политика, в допълнение усложнена от междуведомствената битка на Министерството на вътрешните работи и Министерството по държавната безопасност; не на последно място се прибавят и редица субективни фактори. Самите барзани са уверени, че всичките им проблеми са свързани с въздействието на “владетеля ” на Съветски Азербайджан Мир Джафар Багиров, който незабавно намразва Барзани, поради гордият му и капризен темперамент.
В общи линии, ориста на Барзани и барзаните до момента в който е жив Сталин наподобява по този начин: първо интензивно ги образоват във боен лагер, близо до Баку; по-късно ненадейно ги реалокират в Узбекистан, където първоначално не престават да ги образоват, след което обаче разформироват общността им и разхвърлят членовете ѝ по разграничи специфични селища и совхози. Самият Барзани е заточен в затънтеното и забравено от бога рибарско селце Муйнак на Аралско море. Той написа едно след друго писма до Сталин, само че това не дава никакъв резултат, до момента в който не съумява да изпрати писмо по човек, който лети непосредствено до Москва. И едвам тогава, когато писмото е пуснато в пощенска кутия на Спаската кула, следва някаква реакция: Кюрдите са заселени дружно на едно място, край Ташкент, където е изпратен и Барзани. Вероятно писмото е попаднало във вниманието на управлението на Министерството на държавната сигурност, което има свои проекти за барзаните: съгласно военачалник Судоплатов, предвиждало се е да ги употребяват при положение на война за диверсионни задачи против нефтодобивните уреди в Северен Ирак. Това обаче не устройва Барзани. От момента на своето появяване на руска земя той упорито желае среща със Сталин, който счита да помоли да разпореди барзаните да бъдат пратени на учебно заведение. Когато научава за гибелта на Сталин, Барзани взема решение, че е настъпило неговото време: скрито се качва на аероплан в Ташкен и лети за Москва. Кюрдските разкази за последвалото са такива: когато идва пред вратите на Спаската кула на Кремъл, почнал да удря с пестник, а на притичалите постови бойци обяснил, че “Това е хлопането на кюрдския народ! ”. Резултатът е, че в хотел “Москва ” му провеждат среща с високопоставени офицери на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), а по-късно го показват на Хрушчов. Хрушчов, който се слави като романтик, взема Барзани под персоналното си застъпничество, като му изяснява, че всичко, протичащо се с барзаните, е плод на интригите на формалните “врагове на народа ”: Багиров и " подлеца Берия ". В резултат, тези от барзаните, които са по-млади, са изпратени да се учат в руски ВУЗ-ове, а самият Барзани получава квартира в Москва и стартира да учи във Военната Акдемия.
В Москва Барзани живее тъкмо 5 години. Сутрринта на 14 юли 1958 година го разсънва телефонно позвъняване от надзорника му от Централен комитет, Волошин, който му оповестява за рухването на монархията в Ирак. В историята на Ирак и в биографията на Барзани стартира нова глава.
Барзани незабавно се връща в Ирак и е посрещнат тържествено, като воин на съпротивата против някогашния режим. Останалите барзани, доста от тях дружно с съветските си съпруги и деца, се качват на кораба “Грузия ” и отплават от Одеса. Завърналият се Барзани незабавно поема управлението на Демократичната партия на Кюрдистан (ДПК), чийто ръководител официално се води от момента на основаването ѝ през 1946 година. ДПК по това време е една от най-масовите партии в Ирак, дружно с Комунистическата партия, с която си сътрудничат в Багдад, само че води своя твърда битка за монополно въздействие в Кюрдистан. Революционният режим, воден от военачалник Абд Ал-Карим Касим, в началото е великодушен на отстъпки към всички, включително и към кюрдите. Нещо повече – след опита за боен прелом на арабските националисти в Мосул и покушението против Касим, баасистите (сред които значима роля играе младият Саддам Хюсеин) стартират да считат, че кюрдите и комунистите са единствените, подкрепящи Касим. Но Касим освен не удовлетворява настояванията на кюрдите за даването на автономност, само че с течение на времето стартира да организира все по-шовинистична политика. Стига се до там, че е неразрешено публично да се използва думата “Кюрдистан ” (вместо него употребяват “Северен Ирак ”), и даже сорта “Кюрдистанска ” пшеница със заповед на земеделския министър е преименуван на “Сверена ” пшеница. При тези условия Барзани отпътува в Москва (официалният мотив е празнуването през ноември 1960 година на годишнината от Октомврийската революция), където организира дълги и комплицирани договаряния, с цел да бъдат доставени оръжия на кюрдите.
От пролетта на 1961 година Кюрдистан живее в изискванията на надали не открит протест. Барзани се постанова по-скоро да възпира, в сравнение с да разпалва въстаническия възторг на патриотично настроените. В същото време, Касим съсредоточва обилни военни сили на север. На 11 септември е извършена първата бомбардировка на Кюрдистан, а по-късно иракската войска нахлува в планинските региони. Съпротивата на кюрдите е безредна и на пръв взор е бързо ликвидирана. Последното гнездо на опозиция остава региона на Барзан, който е подложен на масирани бомбардировки. Синът на Мустафа Барзани, Масуд, си спомня, по какъв начин в едно от селата пред очите на Барзани бомба раздира три деца. Барзани е покъртен. Тогава към него се доближава майката на убитите деца и му споделя: “Знам, че си доста смутен, че видя по какъв начин умират децата. Но това е неизбежно. Това е цената на свободата. Това е наш дълг. Ние, дамите, сме подготвени да жертваме плодовете на една година, с цел да върнем мира в Кюрдистан и да извоюваме свободата, с цел да няма сред нас предатели. Върви напред, в името на господ и Кюрдистан, и не обръщай внимание на нас, мъчениците ”.
На 20 октомври Барзани събира хората си и произнася пред тях тирада: " Братя мои! Самият аз не знам какво ни е приготвило бъдещето. Но ще продължа битката си с всички сили и няма да напусна Кюрдистан до последния вероятен миг (...) Виждате, че предпочитам гибелта. Този, който също е подготвен да избере гибелта – дано остане с мен. Ще ходя по този път, като няма да имам нищо друго, с изключение на оръжието, което нося и дребното пари, с които разполагам. Онези, които могат да се борят със страха си, глада и студа – дано останат с мен. Онези, които не чакат от мен нищо, тъй като аз съм тъкмо като всички вас, и също нямам нито оръжие, нито пари – дано също останат. Но тези, които не могат да понесат всичко това, дано поемат по своя път и Аллах да ги пази. Още желая да прибавя, че ние, кюрдската мюсюлманска нация, сме нация угнетявана и би трябвало да защитим своите права и чест; за нас ще бъде чест и горделивост, в случай че отдадем душите си поради свободата на народа си ”.
Барзани с дребна група хора напуща Барзан и изчезва в незнайно направление: приказва се, че или е избягал в Сирия, или е погубен. Почти всички одобряват, че държавното управление е победило. Всъщност, от този миг стартира същинската война. Барзани прави рейд по земите на близките племена и отрядът му бързо нараства. На 12 декември Барзани и хората му провеждат засада в ждрелото Гали-Завет и разгромяват три иракски батальона, като убиват 600 и пленяват над 500 бойци. Победата го прави господстващ над много обширна територия около турската граница. С настъпването на пролетта той подхваща огромен поход в планинските региони на Кюрдистан, като блокира при Равандус иракските сили и до края на лятото изцяло овладява планинската част на Иракски Кюрдистан, създавайки на процедура самостоятелна страна – Свободен Кюрдистан, който по територия е като Ливан и с население от към 1,2 милиона души. Постепенно страната му се снабдява със свои органи на властта: законодателен (Съвет на Революционното Командване на Кюрдистан – нещо, сходно на парламент) и изпълнителен (Изпълнителен съвет на СРКК с 8 министерства), свои закони и непрекъсната войска, членовете на които носят названието “пешмерга ” – “гледащи гибелта в лицето ”.
Пешмарга, чиято бройка доближава до 20 000, от партизански отряди се трансформират последователно в същинска войска, проведена по професионален метод и ръководена от професионални военни, включили се към Барзани, откакто напущат иракската войска.
Трябва да се означи, че като здравомислещ политик, Барзани в никакъв случай не е прокламирал самостоятелен или още повече “Голям Кюрдистан ” – той ясно схваща, че това не може да бъде осъществено. Официалният девиз на въстаналите звучи по следния метод: “Демокрация за Ирак, автономност за Кюрдистан ”. След съвсем 10-годишна битка настава момента, когато този девиз наподобява съвсем непосредствен до реализиране. Партията Баас, пристигнала на власт през 1968 година, само че към момента прекомерно слаба, с цел да победи Барзани или даже да води сполучлива битка против него, стартира мирни договаряния, като се съгласява с настояването за автономност. Това искане публично е записано в контракт, подписан от Барзани и Саддам Хюсеин в село Навпардан на 11 март 1970 година.
Излишно е да се отбелязва, че двете страни, които на манифестации и публични конференции другарски се прегръщат, на процедура взаимно си нямат доверие. Барзани не позволява представители на властта, да не приказваме за бойци и служители на реда в следените от него региони; баасистите пък стартират акция за депортиране на кюрдите от равнинните територии. Специалните служби на Саддам провеждат покушения против Барзани, които обаче нерядко се трансформират в конфузни обстановки. Например, през септември 1971 година Барзани е посетен от делегация от духовни водачи; в Багдад моят шейховете да запишат диалозите и за задачата им дават магнитофони. Когато един от шейховете включва магнитофона – избухва гърмеж. Охраната на Барзани на момента убива останалите шейхове и обезврежда автомобила им, който се оказва също препълнен с взривни субстанции. Барзани се отървава единствено с леки драскотини. Друг път пращат при Барзани “журналист " с бомба; за жалост на Саддам, “журналистът ” се оказва двоен сътрудник и работи за разузнаването на Барзани. Веднъж специфичните служби на Барзани, които се управляват от сина му Масуд, вземат решение да си го върнат: открива им се опция да слагат бомба в дома на Хафралла Талфах, чичо на Саддам и един от най-ненавижданите в Ирак хора. Масуд Барзани е уверен в 100% триумф на начинанието. Ето по какъв начин Масуд Барзани споделя за последвалия диалог с татко му: “Когато му споделих, той се начумери и сподели: “А има ли гаранция, че няма да пострадат дами и деца? ” Отговорих му: несъмнено, че няма. Той сподели: “тогава каква е разликата сред вас и Казар (шефът на спецслужбите на БААС)? ” После ме погледна и сподели: “Слушай ме деликатно. Предупреждавам ви, да не убивате почтени хора, дами и деца. Това са каузи, почтени за страхливци. Занапред, в случай че ме няма, с цел да забраня персонално – изрично ти не разрешавам да постъпваш по този начин, при каквито и да е условия ”. И прибавя: “Ако сте толкоз смели, унищожавайте нарушителите, които провеждат тези заприказва против нас, а не дами и деца ”.
На 11 март 1964 година Багдад най-сетне издава закон за кюрдската автономност. Кюрдите го одобряват като безчинство. Не стига, че автономията носи чисто бутафорен темперамент, само че и напълно е сложена под контрола на Багдад – територията ѝ е едвам половината от етнографския район Кюрдистан, от нея е изключен Киркук и други региони с залежи на петрол. Възмущението е всеобщо и незабавно избухва ново, последно в живота на Барзани, въстание. Този път Съюз на съветските социалистически републики застава на страната на иракското държавно управление. Но пък Барзани има поддръжката на иранския шах, Съединени американски щати и Израел. Бойните сили на Барзани (пешмерга и териториалните милиции) доближават до 100 000 души, само че и числеността и въоръжението на иракската войска също е повишена в пъти. В резултат, военните дейности се водят в продължение на съвсем година и в невиждани досега мащаби. Това към този момент не е партизанска, а същинска война. Ирак губи 60 000 убити и харчи 4 милиарда $, само че по този начин или другояче, не съумява да разгроми кюрдите; освен това – не съумява даже да напредне кой знае какъв брой във вътрешността в територията на Свободен Кюрдистан. Впоследствие, Саддам признава, че към пролетта на 1975 година той е имал разполагаем в цялата войска единствено три авиационни бомби. Властта на БААС е разтърсена и Барзани е сигурен, че скоро ще бъде свалена. “Никога няма да водим договаряния със настоящето държавно управление в Багдад. То би трябвало да падне, а в този момент това е към този момент въпрос на време ”, споделя той в изявление за вестник “Фигаро ”.
Но за жалост на Барзани, съдружниците му въобще не са заинтригувани от победа на кюрдите. Иран има лично кюрдско малцинство, а триумфите на кюрдите могат също така да дестабилизират и Турция – основен съдружник на Съединени американски щати в района. В резултат, когато Саддам дава обещание на шаха да позволи в интерес на Иран всички гранични разногласия, той бързо взема решение да “изпързаля ” кюрдите. На 5 март 1975 година в Алжир е подписан контракт, който прави иранския шах съдружник на Ирак. Това е смъртна присъда за кюрдското придвижване: при враждебността на Иран, кюрдите нямат никакви шансове да продължат битката, а най-много – да защитят мирното население от геноцид. Същевременно, шахът дава обещание на Барзани да одобри кюрдите като бежанци.
В резултат на всичко това, в самия кипеж на сполучлива война, командирите на кюрдските елементи получават от щаба на Барзани непредвидена шифрограма – да унищожат тежкото си въоръжение и да се изтеглят в Иран. Това е безусловно като гръм измежду ясно небе. На 22 март Барзани минава на иранска територия, вечно напускайки родните си места. След него вървят десетки хиляди бежанци. И с това се поставя завършек на всички старания.
Крахът на делото на живота му се оказва гибелен и за здравето на Барзани. Още същата пролет той стартира да се оплаква от болки в стомаха. Болките се усилват, и в последна сметка е решено да бъде пратен в Съединени американски щати за проучвания. Диагнозата е съкрушителна – рак. Барзани я приема със свойствения за него предразсъдък и даже се пробва да ободрява околните и синовете си.
Краят на 1978 година му носи нови очаквания – в Иран избухва гражданска война. Революцията разрушава статуквото, което е пагубно за кюрдите, и наподобява, че отваря пред тях нови вероятности. Барзани, към този момент доста тежко болен, се подготвя за пътешестване до Техеран. Но това не се случва и на 1 март 1979 година почива в Ню Йорк. Тялото му е превозено в Иран и хиляди кюрди от всички краища на Кюрдистан се събират в селцето Шино, където тленните му остатъци са предадени на земята за безконечен покой.
В Шино обаче Барзани е оставен неподвижен единствено 14 години – най-мрачните в кюрдската история, когато режимът на Саддам Хюсеин унищожава стотици хиляди кюрди (общо, съгласно правозащитните организации, Саддам убива минимум 182 000 кюрди). Но през 1991 година, с помощта на поддръжката на страните от НАТО, иракските войски са прогонени от кюрдските провинции на Ирак и още веднъж се възражда Свободен Кюрдистан. Ръководната роля се пада на сина на Барзани – Масуд, който след гибелта на татко си оглавява ДПК и силите пешмерга (днес Масуд Барзани е президент на Кюрдистанския самостоятелен район в Ирак). Семената, посети от Барзани, дават своите кълнове.
На 6 октомври 1993 година, останките на Молла Мустафа са препогребани и намират безконечния си покой във към този момент свободния, роден Барзан. /kurdistan.ru
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ