Радомирският завод срутил мечтата на Тато да станем “мини-Япония”
Имало едно време - някъде през седемдесетте години на м. в. - план за построяването на голям цех в местността “Червена могила ” край град Радомир. Трябвало да бъде най-крупният комбинат за тежко машиностроене на Балканския полуостров.
Цялостната работа по проекта, изграждането и експлоатацията се ръководи от Огнян Дойнов, тогава завеждащ отдел “Промишленост и транспорт” в ЦК на БКП. Той настоява заводът да бъде изграден изцяло със западни технологии. Обявен е конкурс и най-добра е офертата на японската фирма “Кобе стил”. В нейното предложение се включват и подготовката на български инженери както в страната, така и в Япония, както и участието на 20 висококвалифицирани японски специалисти.
Министър-председателят на Япония Ейсаку Сато със съпругата си посрещат Тодор Живков и придружаващата го Людмила Живкова, май 1970 г.
Вече построен (1986 г.), комбинатът търси и намира в лицето на “Кобе стил” и най-привлекателния партньор за техническа помощ и сътрудничество - според офертата японците не само поемат цялостното управление на завода за 5 г., отговаряйки за производството и качеството, но и обещават да осигурят реализирането на 35 на сто от продукцията на западния пазар. Според клаузите на договора до 5 г. заводът трябвало да достигне проектирания капацитет на продукцията до 1 млрд. долара...
За да се обясни как така този проект се оказва ужасяващ провал и пълно фиаско, трябва да се върнем малко назад, към Световното изложение “ЕКСПО 70” в Осака, открито на 14 март 1970 г. Павилионът на България представлява три пирамиди от стъкло и алуминий, символизиращи високите върхове на България.
Павилиона разгледали над 9,3 млн. души, между които императорът Хирохито, престолонаследникът Акихито,
четирима министри, повече от сто народни представители, кметове и префекти, президентите на големи японски тръстове... От българска страна е поканена официална правителствена делегация от 9 души, начело с председателя на Министерския съвет Тодор Живков, както и няколко неофициални делегации. Оттук се почва и продължава дълго това, което Марко Семов в книгата си “За Япония като за Япония” нарече ”дамлата по Япония”.
Световното изложение “ЕКСПО 70” така силно впечатлява Тодор Живков и повлиява (критично!) на представите му за социалистическата система, че той се връща в България друг човек. Какво и как се е случило, научаваме днес от архивни документи, главно държавни, използвани в книгата на д-р Евгений Кандиларов “България и Япония. От Студената война към ХХI век”.
Посещението на Тодор Живков (от 18 до 25 май 1970 г.) е първото посещение на министър-председател на социалистическа страна в Япония. В програмата освен официалните вечери и срещи с премиера Ейсаку Сато е включена и аудиенция в двореца на императора Хирохито. Но и посещения на редица предприятия, срещи и разговори с индустриалци, предприемачи и представители на търговските среди.
Нашият първи човек признава, че е “смазан” от видяното и чутото
Първоначално гледа на Япония като на капиталистическа страна, към която естествената позиция трябва да е “пълно отрицание на тамошната обстановка и обществен строй”. След това обаче той признава: “Едва след посещението ми... в Япония осъзнах напълно нашето гибелно изоставане от напредналите капиталистически страни... Започнаха сериозно да ме гнетят недъзите на социалистическата система... В Япония се почувствах смазан... Развитието на Япония беше главозамайващо... Това беше действително икономическо чудо...”.
На връщане от Япония Тодор Живков се отбива в Хабаровск и оттам, нямайки търпение, подготвя докладна записка до Леонид Брежнев, в която споделя впечатлението си и акцентира върху “катастрофалното изоставане” на социалистическите страни. Тази записка предизвиква конфликт между двамата. Брежнев обвинява Живков, че се е подвел и е видял “само материалната мощ на Япония, но не и експлоатацията на работниците”. Живков продължава да настоява на своето и след като запознава с тази записка Политбюро на ЦК на БКП, я изпраща и до другите ръководители на социалистически страни в Европа, насочвайки вниманието им към потенциала и бъдещата роля на Япония в света...
Въз основа на изнесената от Живков информация относно посещението му в Япония Политбюро приема програма за основните приоритети и направления, които България трябва да следва в отношенията си със Страната на изгряващото слънце.
Министър-председателят формулира няколко основни задачи: събиране и сдобиване с информация за съвременните технологии и технически постижения, сдобиване с лицензи и документации за внедряване на съвременни конструкции и технологии, купуване на оборудване на високо техническо равнище, привличане на японски специалисти и фирми, целенасочено изпращане на наши специалисти на специализация в Япония... Настъпва златното десетилетие на българо-японските отношения. Време достатъчно, за да свикнат японците да
свързват името на България най-вече с три неща: романтичния Балкан, българското кисело мляко и детския радиохор
Колкото до българите, както казва в спомените си Нико Яхиел: “Тогава Осака и изобщо Япония се бяха превърнали в своеобразна Мека за всички нас...”.
Тодор Живков в компанията на гейши
Радомирският завод би трябвало да стане сияйният връх в тези отношения, но... няколко дни след подписването на договора от българска страна (9 април 1987 г.) по нареждане на Министерския съвет той е анулиран поради силен натиск от Съветския съюз.
Андрей Луканов твърди: “Това строителство... показва явно пренебрежително отношение към възможностите на съветското машиностроене”.
Още в деня на подписването на договора председателят на Министерския съвет на СССР Николай Рижков се обажда на Тодор Живков с остър тон и му заявява, че с този договор “продава България на Запада...”. И че има съветски заводи, които биха се кооперирали в радомирския завод, оказвайки нужната помощ за оптимизиране и реализиране на производството... И наистина, след анулирането на договора подобно коопериране се осъществява - с Новокраматорския машиностроителен завод, но това се оказва ялов брак. Съветската страна успява да изкупи продукция от българския завод за една петилетка едва за 16 млн. рубли - при положение че дотациите за завода от бюджета на държавата са 40 млн. лв. годишно. И гордостта на нашето машиностроене се превръща постепенно в тежест за нашата икономика, срам и безизходица.
През октомври 1987 г. в Кремъл, на среща между двамата държавни ръководители,
Горбачов притиска Тодор Живков почти по сталински маниер,
като му заявява, че някои хора в обкръжението му са за превръщането на България в “мини-ФРГ” или “мини-Япония”, което е много обезпокоително. Съветският ръководител съветва да бъдат отстранени тези хора. Напразно Тодор Живков се мъчи да се оправдае с думите, че това се прави, тъй като са изчерпани възможностите за сътрудничество със Съветския съюз в някои направления...
През следващата година Тодор Живков отстранява от най-близкото си обкръжение най-ревностния привърженик на “японското икономическо чудо” - Огнян Дойнов, както и някои негови сътрудници. И моли да предадат на съветския лидер, не без хумор, че никак “не е лошо да се превърнем в минисоциалистическа Япония”, но за съжаление “ние не можем, защото сме в друго съзвездие”.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник " Над 55 " /
Цялостната работа по проекта, изграждането и експлоатацията се ръководи от Огнян Дойнов, тогава завеждащ отдел “Промишленост и транспорт” в ЦК на БКП. Той настоява заводът да бъде изграден изцяло със западни технологии. Обявен е конкурс и най-добра е офертата на японската фирма “Кобе стил”. В нейното предложение се включват и подготовката на български инженери както в страната, така и в Япония, както и участието на 20 висококвалифицирани японски специалисти.
Министър-председателят на Япония Ейсаку Сато със съпругата си посрещат Тодор Живков и придружаващата го Людмила Живкова, май 1970 г.
Вече построен (1986 г.), комбинатът търси и намира в лицето на “Кобе стил” и най-привлекателния партньор за техническа помощ и сътрудничество - според офертата японците не само поемат цялостното управление на завода за 5 г., отговаряйки за производството и качеството, но и обещават да осигурят реализирането на 35 на сто от продукцията на западния пазар. Според клаузите на договора до 5 г. заводът трябвало да достигне проектирания капацитет на продукцията до 1 млрд. долара...
За да се обясни как така този проект се оказва ужасяващ провал и пълно фиаско, трябва да се върнем малко назад, към Световното изложение “ЕКСПО 70” в Осака, открито на 14 март 1970 г. Павилионът на България представлява три пирамиди от стъкло и алуминий, символизиращи високите върхове на България.
Павилиона разгледали над 9,3 млн. души, между които императорът Хирохито, престолонаследникът Акихито,
четирима министри, повече от сто народни представители, кметове и префекти, президентите на големи японски тръстове... От българска страна е поканена официална правителствена делегация от 9 души, начело с председателя на Министерския съвет Тодор Живков, както и няколко неофициални делегации. Оттук се почва и продължава дълго това, което Марко Семов в книгата си “За Япония като за Япония” нарече ”дамлата по Япония”.
Световното изложение “ЕКСПО 70” така силно впечатлява Тодор Живков и повлиява (критично!) на представите му за социалистическата система, че той се връща в България друг човек. Какво и как се е случило, научаваме днес от архивни документи, главно държавни, използвани в книгата на д-р Евгений Кандиларов “България и Япония. От Студената война към ХХI век”.
Посещението на Тодор Живков (от 18 до 25 май 1970 г.) е първото посещение на министър-председател на социалистическа страна в Япония. В програмата освен официалните вечери и срещи с премиера Ейсаку Сато е включена и аудиенция в двореца на императора Хирохито. Но и посещения на редица предприятия, срещи и разговори с индустриалци, предприемачи и представители на търговските среди.
Нашият първи човек признава, че е “смазан” от видяното и чутото
Първоначално гледа на Япония като на капиталистическа страна, към която естествената позиция трябва да е “пълно отрицание на тамошната обстановка и обществен строй”. След това обаче той признава: “Едва след посещението ми... в Япония осъзнах напълно нашето гибелно изоставане от напредналите капиталистически страни... Започнаха сериозно да ме гнетят недъзите на социалистическата система... В Япония се почувствах смазан... Развитието на Япония беше главозамайващо... Това беше действително икономическо чудо...”.
На връщане от Япония Тодор Живков се отбива в Хабаровск и оттам, нямайки търпение, подготвя докладна записка до Леонид Брежнев, в която споделя впечатлението си и акцентира върху “катастрофалното изоставане” на социалистическите страни. Тази записка предизвиква конфликт между двамата. Брежнев обвинява Живков, че се е подвел и е видял “само материалната мощ на Япония, но не и експлоатацията на работниците”. Живков продължава да настоява на своето и след като запознава с тази записка Политбюро на ЦК на БКП, я изпраща и до другите ръководители на социалистически страни в Европа, насочвайки вниманието им към потенциала и бъдещата роля на Япония в света...
Въз основа на изнесената от Живков информация относно посещението му в Япония Политбюро приема програма за основните приоритети и направления, които България трябва да следва в отношенията си със Страната на изгряващото слънце.
Министър-председателят формулира няколко основни задачи: събиране и сдобиване с информация за съвременните технологии и технически постижения, сдобиване с лицензи и документации за внедряване на съвременни конструкции и технологии, купуване на оборудване на високо техническо равнище, привличане на японски специалисти и фирми, целенасочено изпращане на наши специалисти на специализация в Япония... Настъпва златното десетилетие на българо-японските отношения. Време достатъчно, за да свикнат японците да
свързват името на България най-вече с три неща: романтичния Балкан, българското кисело мляко и детския радиохор
Колкото до българите, както казва в спомените си Нико Яхиел: “Тогава Осака и изобщо Япония се бяха превърнали в своеобразна Мека за всички нас...”.
Тодор Живков в компанията на гейши
Радомирският завод би трябвало да стане сияйният връх в тези отношения, но... няколко дни след подписването на договора от българска страна (9 април 1987 г.) по нареждане на Министерския съвет той е анулиран поради силен натиск от Съветския съюз.
Андрей Луканов твърди: “Това строителство... показва явно пренебрежително отношение към възможностите на съветското машиностроене”.
Още в деня на подписването на договора председателят на Министерския съвет на СССР Николай Рижков се обажда на Тодор Живков с остър тон и му заявява, че с този договор “продава България на Запада...”. И че има съветски заводи, които биха се кооперирали в радомирския завод, оказвайки нужната помощ за оптимизиране и реализиране на производството... И наистина, след анулирането на договора подобно коопериране се осъществява - с Новокраматорския машиностроителен завод, но това се оказва ялов брак. Съветската страна успява да изкупи продукция от българския завод за една петилетка едва за 16 млн. рубли - при положение че дотациите за завода от бюджета на държавата са 40 млн. лв. годишно. И гордостта на нашето машиностроене се превръща постепенно в тежест за нашата икономика, срам и безизходица.
През октомври 1987 г. в Кремъл, на среща между двамата държавни ръководители,
Горбачов притиска Тодор Живков почти по сталински маниер,
като му заявява, че някои хора в обкръжението му са за превръщането на България в “мини-ФРГ” или “мини-Япония”, което е много обезпокоително. Съветският ръководител съветва да бъдат отстранени тези хора. Напразно Тодор Живков се мъчи да се оправдае с думите, че това се прави, тъй като са изчерпани възможностите за сътрудничество със Съветския съюз в някои направления...
През следващата година Тодор Живков отстранява от най-близкото си обкръжение най-ревностния привърженик на “японското икономическо чудо” - Огнян Дойнов, както и някои негови сътрудници. И моли да предадат на съветския лидер, не без хумор, че никак “не е лошо да се превърнем в минисоциалистическа Япония”, но за съжаление “ние не можем, защото сме в друго съзвездие”.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник " Над 55 " /
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ