Притча за листото и врабеца
Имало едно време един лист. Веднъж вятърът го откъснал и той полетял нагоре-надолу. Малко врабче, одеве излюпено, го попитало:
-Ти за какво падна от дървото?
- Не съм паднал, просто ми омръзна да заставам там.
- А накъде летиш?
- Летя натам, накъдето си желая.
Трябва да признаем, че той бил прекомерно горделив и надменен лист, с цел да си признае, че не умее да лети и изцяло е зависещ на външни въздействия, да вземем за пример напразно... А може той и в действителност по този начин да си е мислил.
Когато вятърът сподавен, листът паднал в реката и почнал да се носи по течението и.
- А в този момент за какво падна и накъде си се отправил? - попитало врабчето.
- Аз не паднах - обидил се листът - просто ми омръзна да хвърча и желаех да поплувам, а накъде - накъдето си желая, защото аз съм свободен лист и правя каквото си желая.
- А за какво не поплуваш в другата посока?
- Колко пъти да ти изяснявам - щом не плавам натам, значи не искам; върша единствено което желая.
След няколко дни врабчето се научило към този момент да лети мъничко и видяло отново листа, само че той бил напълно пожълтял.
- Защо си станал жълт? - запитало то. - Какво са ти създали?
- Никой нищо не ми е направил, просто желаех да си сменя цвета и го направих.
Врабчето повярвало на листа и от този момент почнало да смята листата за висши същества, тъй като не можело да разбере по какъв начин може да се лети без крила, да се плува без ръце и крайници, а още по-малко по избор да се сменя цвета.
Но настъпила есента и все по-често листа се откъсвали и политали, само че врабчето в никакъв случай не видяло нито един лист да лети в посока противоположна напразно, а когато попадали в реката, в никакъв случай не се носили против течението. И в никакъв случай не видяло лист, който да остане зелен.
Врабчето пораснало и придобило витален опит, а дружно с това трансформирало отношението си към листата, живеещи в илюзията на самоуспокоението, че ръководят живота си.
А още разбрало, че има и други същества, които смятат себе си независещи от нищо - хората. Тяхното държание напълно зависи от порива на страстите им, възприятията и желанията.
Врабчето по този начин и не могло да разбере за какво хората са толкоз странни.
И врабчето решило за себе си, че е по-добре да си признае, че вятърът може да го издуха и да промени набелязания от него път. Но въпреки всичко да има опция да му противостои, в сравнение с да приказва, че не е подвластно напразно и че лети точно там, накъдето желае, когато вятърът го носи в противоположна посока.
