Минимализмът и възрастта
Имах една съседка, която разполагаше с голям апартамент, живееше сама в него. Когато съм ходела у тях за нещо дребно, тя ме е пускала в хола или в кухнята - да ми отсипе чаша захар или да ѝ оправя нещо по тв приемника. Изумявала съм се с какъв брой движимости беше обсипан домът ѝ. Задължителните сервизи зад витринка, каренца, чашки с лукчета, да не изреждам - какво ли въобще не. Преди 2 години се спомина и надойдоха децата ѝ да се оправят с имуществото. Срещам внучката ѝ тогава и тя се оплаква " баба има толкоз доста неща - нито желая да ги изхвърлям, благо ми е, имам мемоари, нито да ги пазим. Нашите споделят, че нямат време да се разправят с чаши и чинии и евентуално ще изхвърлят всичко. " Не помня по какъв начин се оправиха по-късно, само че в последно време, откогато одобрих по-минималистичен метод на живот, стартирам да си давам сметка:
“Колко движимости трупаме през живота си и на кого разчитаме да ги оставим, какво чакаме да се случи с тях? Защо с течение на времето би трябвало да се отърваваме от непотребните движимости? Какво ще стане с всички тези движимости, когато си отидем? ”
Аз открих да вземем за пример, че в последно време съм почнала да се избавям. Тежат ми някои хора, някои привички, някои неща из у дома като рутина. Отдалечавам се с наслада от избран вид хора, с някои е взаимно, тъй като и борбите ме товарят, просто всеки по пътя си. Опитвам се да трансформирам някои привички, с цел да избавям време и място за други, за повече тишина и нищоправене.
Вещите хабят времето ни. Може би е прекомерно последна мисъл и не е безусловно са във връзка, само че представете си какъв брой време прекарваме в другарство с движимости, да вземем за пример прегъване на облекла, оправяне на стаи и така нататък, вместо да се занимаваме със себе си, да използваме този момент и да го посветим на околните, на себе си, да четем, гледаме сериал или филм, да излезем. И на 30, и на 40 все оправям някакви безкрайни неща по местата им, все класифицирам някакви облекла. Ако ръцете ми са по-празни, домът, дрешникът, кухненският плот - все си мисля, че ще върша нещо по-добро или ще си почивам повече. А с остаряването това време става все по-ценно.
Колкото повече неща имаме, толкоз повече чистим. Сещате ли се за тези красиви интериори от списанията - празни подове с красиви килими, стаи с една полица и картина, спалня с тоалетка и скрин. Завиждала съм на въображаемата им собственичка, която явно няма какво толкоз да чисти. Това е изцяло допустимо освен по списанията. Веднъж като се отървем от всичките тези движимости, разбираме какъв брой малко място биха могли да заемат и по какъв начин се побират в един скрин, долап, ракла. Това свежда чистенето до една прахосмукачка, моп и бърсане на малко прахуляк. Това е. Като се обади кръстът и се схване гърбът, не дай Боже, се разболеем и залежим, вярвайте ми, пести се освен време.
Колкото по-малко неща имаме, толкоз са по-важни за нас. През ситото на времето разбираме, че някои мемоари просто не си коства да се пазят. Някакви неосъществени хрумвания за творчество, тегел и кройка. Някакви парчета от абитуриентски балове, годишнини, сватби и кръщенета. Просто това е толкоз от дълго време и на никого не му пука, на нас също. Разбира се, всеки си оставя по нещо красиво, нещо, което му носи усмивка и е минало през тестването на модата. Но по тази причина те стават още по-важни, тъй като сме се освободили от второстепенните.
Да спрем трупането на движимости в зародиш. Замислете се, когато желаете да купите нещо, ще го желаете ли след 5 или 10 години, децата ви ще го желаят ли? Достатъчна е една ваза, един сервиз, две покривки за промяна. Кое в действителност си коства, кое ще употребяваме. Трябва и в точния момент да изхвърляме, даряваме, подаряваме непотребното. Без отсрочване и без навиране по ъглите. Когато става по-леко да се отърваваме от движимости, разбираме какъв брой ненужни са те, по какъв начин се вкопчваме в материално, до момента в който мигът, животът изтича в това време. С възрастта това става все по-ясно.
Представям си от време на време, че нещо се случва с мен, и стартирам да се запитвам - дали съм платила сметките, споделила ли съм на момчетата пин-кода на картите, кой ще се разпорежда с моя фейсбук профил, дали съм оставила спомен за себе си в някое непокътнато писмо, картичка, подарък за рожден ден. Сещате се, всички тези материални свидетелства, че ни в имало, че сме участвали. Смея да кажа, че материалните свидетелства за мен са малко и се надявам децата ми да могат да ги приберат в една кутия на рафта. Не искам да ме свързват с покривки и чинии, с 25 тениски и 86 чифта обувки. Не желая на някого да му тежат моите движимости, да се трансформират в задължение. Времената се менят, никой няма потребност от сходни вехтошарски съкровища. Вещите описват история, да, само че от време на време по-малкото думи споделят повече.
“Колко движимости трупаме през живота си и на кого разчитаме да ги оставим, какво чакаме да се случи с тях? Защо с течение на времето би трябвало да се отърваваме от непотребните движимости? Какво ще стане с всички тези движимости, когато си отидем? ”
Аз открих да вземем за пример, че в последно време съм почнала да се избавям. Тежат ми някои хора, някои привички, някои неща из у дома като рутина. Отдалечавам се с наслада от избран вид хора, с някои е взаимно, тъй като и борбите ме товарят, просто всеки по пътя си. Опитвам се да трансформирам някои привички, с цел да избавям време и място за други, за повече тишина и нищоправене.
Вещите хабят времето ни. Може би е прекомерно последна мисъл и не е безусловно са във връзка, само че представете си какъв брой време прекарваме в другарство с движимости, да вземем за пример прегъване на облекла, оправяне на стаи и така нататък, вместо да се занимаваме със себе си, да използваме този момент и да го посветим на околните, на себе си, да четем, гледаме сериал или филм, да излезем. И на 30, и на 40 все оправям някакви безкрайни неща по местата им, все класифицирам някакви облекла. Ако ръцете ми са по-празни, домът, дрешникът, кухненският плот - все си мисля, че ще върша нещо по-добро или ще си почивам повече. А с остаряването това време става все по-ценно.
Колкото повече неща имаме, толкоз повече чистим. Сещате ли се за тези красиви интериори от списанията - празни подове с красиви килими, стаи с една полица и картина, спалня с тоалетка и скрин. Завиждала съм на въображаемата им собственичка, която явно няма какво толкоз да чисти. Това е изцяло допустимо освен по списанията. Веднъж като се отървем от всичките тези движимости, разбираме какъв брой малко място биха могли да заемат и по какъв начин се побират в един скрин, долап, ракла. Това свежда чистенето до една прахосмукачка, моп и бърсане на малко прахуляк. Това е. Като се обади кръстът и се схване гърбът, не дай Боже, се разболеем и залежим, вярвайте ми, пести се освен време.
Колкото по-малко неща имаме, толкоз са по-важни за нас. През ситото на времето разбираме, че някои мемоари просто не си коства да се пазят. Някакви неосъществени хрумвания за творчество, тегел и кройка. Някакви парчета от абитуриентски балове, годишнини, сватби и кръщенета. Просто това е толкоз от дълго време и на никого не му пука, на нас също. Разбира се, всеки си оставя по нещо красиво, нещо, което му носи усмивка и е минало през тестването на модата. Но по тази причина те стават още по-важни, тъй като сме се освободили от второстепенните.
Да спрем трупането на движимости в зародиш. Замислете се, когато желаете да купите нещо, ще го желаете ли след 5 или 10 години, децата ви ще го желаят ли? Достатъчна е една ваза, един сервиз, две покривки за промяна. Кое в действителност си коства, кое ще употребяваме. Трябва и в точния момент да изхвърляме, даряваме, подаряваме непотребното. Без отсрочване и без навиране по ъглите. Когато става по-леко да се отърваваме от движимости, разбираме какъв брой ненужни са те, по какъв начин се вкопчваме в материално, до момента в който мигът, животът изтича в това време. С възрастта това става все по-ясно.
Представям си от време на време, че нещо се случва с мен, и стартирам да се запитвам - дали съм платила сметките, споделила ли съм на момчетата пин-кода на картите, кой ще се разпорежда с моя фейсбук профил, дали съм оставила спомен за себе си в някое непокътнато писмо, картичка, подарък за рожден ден. Сещате се, всички тези материални свидетелства, че ни в имало, че сме участвали. Смея да кажа, че материалните свидетелства за мен са малко и се надявам децата ми да могат да ги приберат в една кутия на рафта. Не искам да ме свързват с покривки и чинии, с 25 тениски и 86 чифта обувки. Не желая на някого да му тежат моите движимости, да се трансформират в задължение. Времената се менят, никой няма потребност от сходни вехтошарски съкровища. Вещите описват история, да, само че от време на време по-малкото думи споделят повече.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ