Има сутрини, в които нещата не изглеждат толкова розови и

Има сутрини, в които нещата не наподобяват толкоз розови и положителни, колкото ни се желае.

Има сутрини, в които светът наподобява враждебно и недружелюбно място.

Има цели дни, в които смисълът за малко бяга и единствено от нас зависи да го намерим още веднъж.

Всичко е в душата ни, в мозъка ни... поразровете се и ще намерите какво ни кара в действителност да се разсънваме заран.

***
Edna предлага Аксесоарът, с който всички дами биха пазарували
В дребен японски град на остров Окинава умирала млада жена. Никой не схванал повода за нейното заболяване, с цел да ѝ помогне. Хората, добре я познавали, тъй като била брачна половинка на кмета. За нейното лекуване били поканени най-хубавите лекари и знахари, само че със всеки ден животът я напускал.

Един ден тя не станала от леглото си. Тогава схванала, че животът си отива вечно. Усетила, че душата постепенно се отделя от тялото и се устремява нагоре. Жената се изпълнила със страдание. Настъпило ранно утро, времето, в което тя нормално се събуждала, с цел да стартира своя ден – изпълнен с врява и грижа за близките.
Thinkstock
През последните дни тя живеела със своите мемоари за младостта, за сватбата си, за раждането на децата, за тяхното детство. Спомнила си за своята работа, за хората, с които се срещала през годините. За едно съжалила, за друго се усмихнала, за трето потъгувала. Но най-силно тя скърбяла, за това, че по този начин незаслужено била осъдена от ориста. И внезапно усетила, че тялото ѝ става леко като перце.
Thinkstock
В този момент, погълната от ново, непознато възприятие, тя чула явен и прелестен глас, който я попитал:
– Коя си ти?
– Аз съм Мегуми, дамата на кмета – бързо и някак сковано отвърнала тя.
– Аз не запитвам по какъв начин се казваш и кой е твоят мъж. Кажи ми, коя си?
– Аз съм майка на три деца.
– Питам те: „ Коя си “?
– Аз съм учителка в учебно заведение – траяла несигурно дамата.
– Нима те запитвам какъв брой деца имаш и къде работиш?
Thinkstock
Жената напълно се объркала. Но въпросът прозвучал още веднъж. В него нямало прибързаност или неодобрение. Но пък имало доста обич, имало толкоз време, колкото ѝ било нужно. Тя чувствала това, само че не знаела какво да отговори. Давала все нови и нови отговори, само че чувала един и същи въпрос: „ Коя си ти? “ Сторило й се, че е предходна цяла безкрайност. Вече нямала никакви отговори. Покорно мълчала и чакала своята орис. Гласът мълчал. И в тази неподвижна тишина тя ненадейно съвсем шушукайки споделила:
– Аз съм тази, която се разсънва всеки ден, с цел да обича, с цел да оказва помощ на фамилията си и да учи децата в учебно заведение.
Thinkstock
В този момент тялото ѝ потръпнало и тя почувствала по какъв начин топло одеяло завива замръзналата й снага, по какъв начин сърцето ѝ бие по този начин мощно, че едвам чува птичите песни извън. Без да обръща внимание на слабостта си, тя отметнала одеялото, станала от леглото, пристъпила до прозореца, дръпнала пердето и лицето ѝ се озарило от яркото утринно слънце . Жената погледнала часовника - било времето, в което тя нормално се събуждала, с цел да стартира деня си – цялостен с грижи и врява. Облякла се, влезнала в кухнята и почнала този нов ден, изпълнена със сили и живот.

Тя разкрила своя икигай – това, поради което всеки от нас идва на този свят, което дава сили и смисъл на живота ни. Това, което разсънва любовта и ни подарява светлина. Това, без което се усещаме опустошени и без което животът ни постепенно гасне от неизлечима болест. Икигай – това, поради което се будим всяко утро.

Припомнете си още:
Притча за трите камъчета Притча за прошката Ако твоето предпочитание не се извършва, значи то още не е платено Притча за гнева Към злобата би трябвало да се отнасяме като към подарък