Бъдещият лекар Калина Александрова пред ФАКТИ: Ако сега замълчим, утре няма да има кой да върне пулса на майка ви
Има показан законопроект от младите лекари по какъв начин да се направи по този начин, че да има задоволително пари за тях. Става въпрос на цели в здравната система. Какво чакат младите лекари… Пред ФАКТИ приказва Калина Александрова, студент в Медицински университет-София трети курс.
- Г-це Александрова, 86,4% от българите поддържат митингите на младите лекари и медицинските експерти. Хората ви схващат, само че има ли кой да ви чуе…
- Хората ни схващат, тъй като всички живеят в тази разрушена система - били са пациенти, изгубили са близки, висяли са часове наред на опашка пред кабинетите, виждали са отчаянието в незабавните отделения, умората в очите на личния състав. Имаме социална поддръжка.
Но разбирателството на хората не стига, когато ръководещите се вършат на глухи - а в това време депутатите си гласоподават по 15 000 лева заплати. Когато в парламентарна зала вместо поддръжка, младите лекари получават три часа и половина рецензии и наставление. Защото не били написали законопроекта както би трябвало, когато това изобщо не е тяхна работа. Истината е, че доста добре ни чуват. Просто не им харесва по какъв начин звучи. И по тази причина вършат всичко допустимо да ни накарат да млъкнем.
- Заплащането на младите лекари не е проблем, който да е от през вчерашния ден, а е от години. Но какво ви кара в този момент да продължавате с митингите?
- Продължаваме с митингите, тъй като не желаеме да свикнем. Продължаваме, тъй като системата няма да спре да ни мачка и керванът ще си върви, в случай че главите ни са наведени. Истината, в действителност, е доста елементарна - продължаваме, тъй като, в случай че в този момент замълчим, на следващия ден няма да има кой да върне пулса на майка ви. Няма да има кой да стисне ръката ви, до момента в който се борят за живота на детето ви в 3 през нощта. Няма да има кой да ви отвори вратата на незабавното, до момента в който обезверено тропате по нея. Това не е митинг за пари. Това е опит да не изгасне светлината в болничната стая, когато имате най-голяма потребност от нея. Това е митинг за бъдеще в България.
- 3000 лв. за водач в градския превоз в София, а млад доктор с какъв брой преживява…
- С воля, вяра и стотинки. Ако въобще получава нещо — тъй като на доста места специализантите работят като доброволци, все едно не сме лекари, а някакви запалянковци. И след това идва въпросът – по какъв начин по този начин водачът в градския превоз взема 3000 лв., с цел да кара рейс, а лекарят в незабавното – 1000 лева, с цел да избавя живота ви, когато сърцето ви спре да бие?! Никъде по света няма подобен обществен модел.
Не споделям, че трудът на водача е незначителен. Казвам, че животът на пациент в реанимация тежи малко повече от това дали автобусът ще мине по график. Няколко дни София без рейсове – хората ще си поръчват такси или ще работят от у дома. Но София без незабавни медици? Болници без лекари? Ако затворят дори за ден, хиляди няма да дочакат утрото. Това не е просто стеснение. Това е човешка покруса.
Манталитетът на българина обаче също има виновност. Сто лв. за маникюр? Няма проблем. Двеста лв. за коафьор? Веднага! Ако лекарят изиска толкоз за обзор – край, той е лаком, безочлив. Защото „ лекарите не би трябвало да желаят пари, те нали са призвани “. Не е ли неуместно цената на козметични процедури, които се вършат на 2-3 седмици, да бъде по-висока от обзор при експерт, който посещавате един път годишно? И се чака той да е безвъзмезден?
- Създава се опълчване на специалности. Има ли по-важна и по-маловажна специалност?
- Не, няма по-важна специалност. Но има по-отговорна. Има високо и нискоквалифициран труд. И е време някой да го каже ясно. Според вас обикновено ли е лекарят да се бори за 2000 лв., а в това време на всички места да висят билборди за 2500 лева стартова заплата като касиер в супермаркет?!
Лекарите учим по 10 години. И след това цялостен живот би трябвало непрекъснато да специализираме. Плащаме хиляди за обучение. Работим безкрайни наряди, без сън, без отмора, без сигурност, тласък и бъдеще, до момента в който се чудим по какъв начин да си платим квартирата, тока и водата. На някои места дори ние плащаме, с цел да ни зачислят да специализираме. Само желая да попитам - за 6 месеца доста хора могат да придобият удостоверение за ръководство на рейс, а какъв брой хора избират да учат 10 години, с цел да станат лекари? И след това родителите към момента да ни устоят на 30+ години, тъй като в България медицината не е специалност, а скъпо занимание. Само в България може дюнерджията да взима повече от анестезиолога, който държи в ръцете си живота на 10 души всяко дежурство. Това е неуместно.
- И медицинските сестри желаят повече пари, а бюджетът в бранш опазване на здравето пораства всяка година. Защо няма пари?
- Парите ги има. Но не и за тези, които крепят системата на гърба си. 10 милиарда лв. са в бюджета за опазване на здравето, само че отново няма за прилични заплати, няма за поправки на лечебни заведения, за нови здания. Само скелети – като онази незавършена многопрофилна болница в София, стърчаща от години, като знак на празни обещания. А в това време в страната имаме 22 000 медицински сестри, над 50% от които са на възраст над 55 години. Не знам дали хората си дават сметка, само че това е бомба със закъснител. А млади сестри не идват, тъй като за 1000 лв. кой по-точно ще желае да работи на ръба на душевен и физически срив? Истината е елементарна: парите не се стопяват – те просто потъват. Потъват в схеми, пътеки и нечии джобове. А най-после отново се споделя: „ няма средства за заплати “. Колко комфортно. Най-важни в системата са хората. Само че без тези хора няма опазване на здравето. А страна без здравеопазване… няма бъдеще.
- Какъв е казусът от ваша позиция на млад лекар…
- Той не е единствено в заплатите. Не е единствено в неналичието на сестри, на условия, на бъдеще. Проблемът е в цялата система, в която един млад доктор влиза с пламък в очите и излиза със сенки под тях. Започваш на 18 със сълзи от наслада, че си признат медицина. Шест години гълташ учебници с по над 1000 страници, до момента в който връстниците ти към този момент градят кариера, имат деца, дом и сигурност. Денем вървиш на лекции, а нощем работиш като болногледач, с цел да си " пазиш " вероятно място за специализация, на идващия ден отново си на лекции. Втори контракт. Трети контракт. Не знаеш дали и къде ще те вземат като специализант, тъй като както се приказва, че няма задоволително лекари, най-после се оказва, че няма задоволително места, изключително за някои специалности. И най-после заветната специализация – с мизерно възнаграждение, 24-часови наряди до изнемогване, в които взимаш решения за животите на нашите баби и дядовци, майки и татковци. И все пак – обличаш бялата престилка с достолепие. Защото знаеш, че от теб зависи нечий живот. Хората чакат да си свръхчовек – да не сгрешиш, да не се измориш, да не поискаш по-добър живот. А когато заговориш за това – ти споделят: „ Ама, ти не си ли доктор поради призванието? “. Да, призванието е там. Но то не заплаща наема. Не купува храна. Няма да ти върне младостта, в която си се отказал от всичко друго, с цел да спасяваш непознати животи.
- Какво желае един млад доктор? От какво има потребност?
- Съвсем простички неща - естествени условия, човешко отношение и късмет. Шанс да остане и да има бъдеще тук, в България. Иска да не му се постанова да избира сред дежурство и вечеря. Да не се срами, че на 30 още живее при родителите си, тъй като със специализантска заплата не може да си заплати наема. Да не гледа с паника болничното заведение, в която работи, като че ли е снимачна площадка на някой постапокалиптичен филм – падаща мазилка, рушащи се стени, остаряла инсталация и студени коридори, по които отекват стъпките на малцината останали. Младият доктор желае почитание и почтено възнаграждение. Иска сигурност, с цел да не му се постанова всяка заран да избира сред дълга и оцеляването. И най-много - желае страната, която го е обучила, да не го гони. Когато започнах да изучавам медицина, бях твърдо решена, че няма да отпътува да специализирам в чужбина. Сега обаче, откакто се сблъсках с действителността на разрушената здравна система, всеки ден се запитвам какво ме задържа тук. Именно за това се борим - да има смисъл да останем.
- Колко е близо един млад доктор до Терминал 2. Пазарът за медици в Европейски Съюз е отворен…
- Много близо. Една заплата разстояние. Един отвод за специализация. Един саркастичен коментар от човек, който в никакъв случай не е стъпвал на нощна промяна в болница, само че другояче написа наредби. Няколко нагли политици. Чужбина не ни чака с червен килим. Но ни приема с почитание и ни предлага образование, развиване и почтено възнаграждение. И след това някой като Тошко Йорданов ще каже, че в случай че младите лекари желаят повече пари, „ да вървят да работят в някое село в Сицилия и да се върнат щастливи тук ". Питам се - какъв брой още ще устоят тези, които останаха? Колко още ще повтаряме, че това е предопределение, когато призванието в България се заплаща по-зле от нощна промяна в дюнерджийница? Докато това не се промени, ще си останем страната, в която най-умните отпътуват. А на останалите ще им се постанова да чакат ред при последния останал експерт в радиус от 100 км. И един ден няма да питаме: „ Колко близо е младият доктор до Терминал 2? “. Ще се питаме: „ Остана ли някой млад доктор въобще? “
