Има нещо странно в това да говорим за прошка през

Има нещо необичайно в това да приказваме за амнистия през този сезон.

Докато улиците блестят с коледни светлини и витрините дават обещание, че състраданието е на една подаръчна кутия разстояние, Германия още веднъж отваря неизлекуваните рани от своето близко минало.

Капанът на сезона е следният: да имаме вяра, че всеки жест на страдание би трябвало да бъде посрещнат с благосклонност.

Сякаш прошката е запас, наличен за всеки, който е задоволително рационален, с цел да продължи напред, без значение какъв брой грубо е бил третиран.

Така стартира своя коментар в The Guardian Фатма Айдемир – създател, романист и драматург, основана в Берлин.

За фамилиите на жертвите на National Socialist Underground (NSU) сигурно не е толкоз просто. През 2000-те години неонацистката терористична организация убива 10 души, 9 от които имигранти, най-вече притежатели на дребни бизнеси, както и една полицайка.

Тъй като проверяващите се концентрират върху разпитите на фамилиите и общностите на жертвите, а не върху нацистите, NSU продължава да убива безнаказано. Германските медии отразяват зверствата като „ die Dönermorde ” (убийствата с дюнер), като че ли става дума за някакъв същински престъпен феномен.

През 2011 година, когато организацията публикива видеоклип, в който поема отговорност за убийствата и няколко атентата със саморъчни бомби, тя разкрива и дълбоки структурни пропуски в метода на немската страна към десния тероризъм.

Последващите следствия разкриват, че службите са имали информатори, близки до причинителите, пренебрегнали са значими разследващи данни и в някои случаи са унищожавали файлове след разкриването на групата.

В резултат казусът се преглежда освен като поредност от расистки убийства, само че и като обвиняване против неспособността – или нежеланието – на страната да разпознае и се опълчи съответно на крайното дясно принуждение, продължава коментарът.

Сега, в продължаващото правосъдно произвеждане по случая с NSU, Беате Зшепе – наказана на пожизнен затвор през 2018 година за ролята си в сърцето на организацията, виновна за 10 убийства – неотдавна се явява пред съда като очевидец.

Но този път тя заема радикално друг звук от преди –на разкайване или най-малко нещо, което наподобява на разкайване. Говори за позор, преосмисляне, признание на личната си виновност, което, съгласно нея, е почнало едвам по време на процеса, в който е наказана, завършил през 2018 година

Тогава Зшепе отхвърля всякаква връзка с убийствата и съдействието ѝ с управляващите е извънредно лимитирано. Пълно следствие на убийствата би било допустимо единствено с същинските ѝ показания, защото двамата ѝ съучастници, Уве Мундлос и Уве Бьорнхард, се самоубиват през 2011 година, с цел да избегнат арест.

Зшепе се укрива дружно с двамата мъже и живее с тях под подправени самоличности в разнообразни немски градове в продължение на повече от десетилетие.

След това, в документално удостоверение от 53 страници, тя не дава отговор на нито един от 300-те въпроса, заложени от роднините на жертвите, които се явяват в съда като съищци. Вместо това твърди, че в никакъв случай не е била осведомена авансово за убийствата и бомбените атентати, осъществени от двамата ѝ сътрудници, като споделя, че е схванала за тях едвам по-късно.

Когато се изправя пред съда, 50-годишната в този момент жена се показва като „ срамежлива “. Неизбежно поражда въпросът дали тази смяна е морална промяна или по-скоро прагматичен ход, изработен с вярата да усъвършенства ситуацията си в пандиза.

Миналото лято тя е позволена до стратегия за излизане от неонацистките среди, което провокира паника измежду роднините на жертвите, защото това може да усили възможностите й за предварително освобождение.

През 2026 година Зшепе ще е излежала 15 години в пандиза, което е минималният период за доживотна присъда. Поради тежестта на закононарушенията няма да бъде освободена следващата година, само че съдът би трябвало да дефинира така наречен най-малък период за остатъка от нейното наказване. Участието й в програмата за излизане от неонацистките среди и общественото й разкайване може да повлияят на съда, продължава коментарът.

„ Няма опрощение за убийствата. Никога няма да мога да поправя стореното “, декларира Зшепе по-рано този месец. Гамзе Кубасик, чийто татко Мехмет Кубасик е убит в главата през 2006 година, също участва в залата по време на съвещанието и се провиква към нея: „ Тогава ни кажи истината! “ Зшепе дава отговор с безмълвен взор към него.

Това безмълвие дава повече отговори, в сравнение с всички неразбираеми думи на разкайване и виновност, които Зшепе употребява в съда, продължава Фатма Айдемир.

Защото разкаянието има традиция в Германия. То пасва на една страна, която се е изправила пред закононарушенията си в историята – или най-малко по този начин обича да споделя.

Като нация тя е научила, че положителната композиция от разкайване и безмълвие може да проправи пътя към общественото приемане. Желанието за възмездие не е неправилно единствено по себе си. Но става проблематично, когато се третира като директен път: когато се чака амнистия, макар че не са направени правдоподобни старания, с цел да бъде заслужена.

Ако напъните на Зшепе да се дистанцира от неонацистката идеология бяха откровени, тя би помогнала да се изяснят събитията към убийствата. Все още може да показа информация, за която доста фамилии молят, с цел да схванат какво се е случило с техните близки.

Но Зшепе избира мълчанието. С дейностите си тя не демонстрира, че е станала друг човек, а се пробва да звучи като подобен, продължава Айдемир. И може би това е казусът с опрощението: не е нужно да прощаваш на някого единствено тъй като те моли – той би трябвало да го заслужи.