За Оливър Стоун и "полезните идиоти"
Има нещо гротескно в повторенията в историята. Те свидетелстват, че хората в действителност рядко рефлектират върху нейните уроци и явно живеят в лично историческото време по-малко, в сравнение с сме склонни да считаме.
Помислих си за това през изтеклата седмица, в която разнообразни (включително наши) медии ни занимаваха с четиричасовия (епичен) филм на известния американски режисьор Оливър Стоун, в който той беседва обстойно и нашироко с съветския деспот Владимир Путин. Разговаря с почит и с до нетактичност неприкрита благосклонност.
И ето: аз не можах да не си спомня за нездравия интерес на най-малко няколко десетки западноевропейски леви интелектуалци, които през 20-те и началото на 30-те години посещават Съюз на съветските социалистически републики и по-късно щедро осведомяват обществеността в своите страни какъв брой в действителност " свободно " и " въодушевено " живеят хората в страната на комунизма. Каква " мощност на човешката сила ", какъв импровизиран изблик на " национален гений " са споходили тази необятна територия на нечувания обществен опит на болшевизма. Свидетелствата им имат за съществена цел да разсеят мрачните " легенди " на " закостенялата буржоазна идеология ", да обрисуват " достоверните " облици на комунистическите вождове, които " ретроградите и реакционерите " в личните им страни клеймят като диктатори и убийци, до момента в който те са в действителност " извънредно забавни " хора на " дръзките хрумвания " и полета на общественото въображение. Всички тези леви клакьори на болшевишкия " парадайс ", които съществено се изживяват не като клакьори, а като " дисиденти " в своята среда, още Владимир Илич Ленин със свойствената си откровена вулгарност дефинира като " потребни идиоти ". С последното съществително " вождът " без никакъв позор желае да каже, че си дава ясна сметка, по какъв начин тези хора не са разбрали нищо от същински осъществяваното в Съюз на съветските социалистически републики, че са по най-успешен метод излъгани от своите домакини и дори – в това най-много е " идиотизмът " им – наподобява напълно откровено са поискали да бъдат излъгани, имали са потребността да се излъжат сами. А " потребни " са били те несъмнено с това, че с престижа си там, на Запад, са придавали легитимност на суровата реалност на " класовата битка ", в която се знае, че комунизмът не може да победи без кръв и репресии.
Не знам дали Путин би определил в себе си Оливър Стоун по същия метод като " вожда на международния пролетариат ", само че от изявленията на диалозите му с режисьора си проличава, че той отлично си дава сметка за хипнотизиращото влияние, което оказва върху него, а също и за изгодата, която може да извлече за интернационалния си " имидж " от този благосклонен американец. Защото в " творбата " на Оливър Стоун, автократът – цялата биография на който е биография на едностранчив служител и кагебист – последователно се трансформира в завладяващ " необятно скроен " човек, чието състояние на " най-могъщия човек на планетата " по никакъв начин не му е попречило да има собствен " автентичен " и " човешки " взор върху: съветската и международната история, междучовешките връзки, фамилията, религията, литературата и изкуството. Точно както преди време " потребните идиоти " са трансформирали злия семинарист Й. В. Сталин в " мистериозен азиат " с богат и завладяващ вътрешен живот. Ето по какъв начин в " творбата " на Оливър Стоун ние можем да чуем изумително нахални изказвания на " автократа " Путин, които обаче, положени в подтекста на завладяващите диалози с " индивида " Путин, към този момент престават да бодат по този начин мощно съвестта ни.
Склонни сме да отминем да вземем за пример, отбраната на " историческата фигура " на Сталин, който, съгласно Путин, бил " спорна персона ", която е несправедливо демонизирана – персона, споделя той, с каквато разполагат и други национални истории, само че напълно не ги осъждат, както се постъпва с Йосиф Висарионович. Например Оливър Кромуел бил за Англия аналогична на Сталин за Русия фигура, само че в Англия никой не го представял като толкоз черен. След това чуваме, че в днешна Русия Православието по този начин бурно се " възродило ", тъй като заело мястото на вакуума, формиран от слязлата от сцената комунистическа идеология – т.е. чуваме едно фактическо приравняване на Православието към държавна идеология със наложителен темперамент. Чуваме по-нататък – в отговор на въпрос за това, води ли фактически модерна Русия хибридна и кибервойна със страните на Запада – заявката на Путин, че Америка афишира за територии, в които има " свои ползи " на практика всички места по земното кълбо, а когато Русия съобщи нещо сходно за избрана страна, това се посрещало на нож. Тоест в действителност не отхвърля съветска интервенция в страните от Запада, единствено че я показва като подобаващ отговор на пан-империализма на Съединени американски щати.
Ще кажа напряко: за мен най-унизителното в отношението на Оливър Стоун към Путин е тази странна (по създание, ще се осмеля да кажа, надълбоко немъжествена) двигателна сила към " загадъчната мощ " на диктатора. Защото, за разлика от уверените левичари от 20-те година на ХХ в., Оливър Стоун даже не е уверен идеологически последовател на съветския национал-авторитаризъм. Той не е нито " сакралист ", нито " реакционер ", нито " етатист ". Той е чисто и просто обаян от силата. Той е от хората, с политико-мазохистичен комплекс, имащи потребност да почувстват и " интериоризират " загадката на един стопанин на несвободата, които всъщност правят през днешния ден същата работа като " потребните идиоти " на Ленин от първата половина на ХХ в. Защото в техните " опуси " диктатурата престава да е зло – тя става " мистерия ". Диктатурата престава да е нещо възмутително – тя става " мазохистично-привличащ " – любовен – боязън. Тя е компенсираща " унинието " от свободата (не предлагаща " остри чувства " ) прелест на рисковата естествена буря.
А може би – ще си разреша тази психическа догадка – тук има и някакво малодушно предпочитание да се освободиш от страховете си, като се помъчиш да " нормализираш " плашещото те в международен мащаб. Защото да разговаряш с Путин на една ръка разстояние не може да не успокоява. От такава непосредственост даже оня, който може да изпрати убийци на своите политически съперници на другия завършек на планетата и да подреди " сриването " на киберсистемите на могъщи европейски страни, е въпреки всичко " хуманен " – виждаш растежа му, чуваш гласа му – всичко е в границите на " човешкото "
Та той не бил по този начин " пъклен ". Да, да – ще го кажа с убеденост – лъжлива е " близката вероятност " към диктатурата. От дистанцията на личната ти демократична страна новините от Русия, където олигарх с милиарден капитал може да се озове за един ден в Сибир, водачът на опозицията да бъде погубен в центъра на столицата, а единствено за денонощие в Москва и Петербург да бъдат задържани за присъединяване кротичък протест над 1000 души, ти наподобяват по този начин чудовищни, че започваш да си представяш тази страна като рисково минно поле. И по абсурд можеш да пожелаеш да го видиш от близко.
И ето – тъй като си очаквал надали не гигантска затворническа колония, виждайки " какъв брой чисти са им улиците ", че, ха – " те имали молове и супермаркети, заредени както в западните столици ", ха, " те вървят на два крайници ", " те пият кафе и ядат в заведения за хранене ", ти внезапно се самоуспокояваш. Не, ти си се лъгал, теб са те лъгали!
Това е, споделям, измамата на " близката вероятност " към диктатурата. Понеже нещата, които тя прави са фактически чудовищни – постоянно невместими за естествената мисъл, стряскащи с размаха и силата на произвола си – ти си изпълнен с особена паника към този плашещ топос на планетата. И имаш две благоприятни условия – да се боиш от него от своя свободен и отдалечен дом, или – в случай че си задоволително богат и прочут като Оливър Стоун – да отидеш там, на място и да видиш това безпокоящо те съществуване с очите си. И таман тогава падаш в измамата. Защото диктатурата не върви на главата си, не крещи непрекъснато по високоговорители, не стреля с автомат иззад всеки ъгъл.
Външно, пейзажът й (особено, в случай че е режисиран като витрина за света) не нито необикновен, нито стряскащ. И ти се успокояваш: о, значи и тук хората приказват, отиват на работа, връщат се по домовете си. Не е, както изглеждаше отдалеко. Значи и няма тирания. Значи, всичко е обикновено, не е ужасно. А и Путин – о, та той има ръце, костюм, може би дребни ходила на краката, може би някаква бенка там някъде. От близка отдалеченост той си е напълно човек! И значи чудовището е единствено в медиите, единствено в " нашата агитация ". Няма ужасно! Завръщаш се – като Оливър Стоун – и го заявяваш на всеослушание, чувствайки се даже " отстъпник " измежду " своите ". Какво заявяваш обаче? Че няма тирания? Или че тя не наподобява на твоите мечти за нея? Но за това, че не наподобява на твоите мечти си си отговорен ти, който си ги имал. Защо би трябвало да отмъщаваш на личната си нелепост като проповядваш (вече) на целия свят, че " там всичко е обикновено "?
Знаете ли, уважаеми Оливър-Стоуновци и " оливър-стоунчета ", че таман по тази причина диктатурите (и диктаторите) ви канят да ги видите от " близка отдалеченост " и даже ви позволяват да поживеете за седмица-две при тях. За да се получи тъкмо този резултат: " ха, та то не било по този начин, както ни споделяха (както си мислехме) ". И да си отидете успокоени и подготвени да успокоявате света.
А през това време да арестуват умерено Навални (в наши дни), да прострелват Немцов (вчера), да разстрелват набедените " врагове " от така наречен " Промпартия ", " кулаците ", " шпионите ", " ляво-(и дясно-)ревизионистите ", " ционистите ", " сепаратистите ", " басмачите " и т. н. и т. н. (през 20-те години на ХХ в.). Изобщо да се възползват от " потребната ви идиотия " (по В. И. Ленин).
Тексът е оповестен в портала " Култура "
Помислих си за това през изтеклата седмица, в която разнообразни (включително наши) медии ни занимаваха с четиричасовия (епичен) филм на известния американски режисьор Оливър Стоун, в който той беседва обстойно и нашироко с съветския деспот Владимир Путин. Разговаря с почит и с до нетактичност неприкрита благосклонност.
И ето: аз не можах да не си спомня за нездравия интерес на най-малко няколко десетки западноевропейски леви интелектуалци, които през 20-те и началото на 30-те години посещават Съюз на съветските социалистически републики и по-късно щедро осведомяват обществеността в своите страни какъв брой в действителност " свободно " и " въодушевено " живеят хората в страната на комунизма. Каква " мощност на човешката сила ", какъв импровизиран изблик на " национален гений " са споходили тази необятна територия на нечувания обществен опит на болшевизма. Свидетелствата им имат за съществена цел да разсеят мрачните " легенди " на " закостенялата буржоазна идеология ", да обрисуват " достоверните " облици на комунистическите вождове, които " ретроградите и реакционерите " в личните им страни клеймят като диктатори и убийци, до момента в който те са в действителност " извънредно забавни " хора на " дръзките хрумвания " и полета на общественото въображение. Всички тези леви клакьори на болшевишкия " парадайс ", които съществено се изживяват не като клакьори, а като " дисиденти " в своята среда, още Владимир Илич Ленин със свойствената си откровена вулгарност дефинира като " потребни идиоти ". С последното съществително " вождът " без никакъв позор желае да каже, че си дава ясна сметка, по какъв начин тези хора не са разбрали нищо от същински осъществяваното в Съюз на съветските социалистически републики, че са по най-успешен метод излъгани от своите домакини и дори – в това най-много е " идиотизмът " им – наподобява напълно откровено са поискали да бъдат излъгани, имали са потребността да се излъжат сами. А " потребни " са били те несъмнено с това, че с престижа си там, на Запад, са придавали легитимност на суровата реалност на " класовата битка ", в която се знае, че комунизмът не може да победи без кръв и репресии.
Не знам дали Путин би определил в себе си Оливър Стоун по същия метод като " вожда на международния пролетариат ", само че от изявленията на диалозите му с режисьора си проличава, че той отлично си дава сметка за хипнотизиращото влияние, което оказва върху него, а също и за изгодата, която може да извлече за интернационалния си " имидж " от този благосклонен американец. Защото в " творбата " на Оливър Стоун, автократът – цялата биография на който е биография на едностранчив служител и кагебист – последователно се трансформира в завладяващ " необятно скроен " човек, чието състояние на " най-могъщия човек на планетата " по никакъв начин не му е попречило да има собствен " автентичен " и " човешки " взор върху: съветската и международната история, междучовешките връзки, фамилията, религията, литературата и изкуството. Точно както преди време " потребните идиоти " са трансформирали злия семинарист Й. В. Сталин в " мистериозен азиат " с богат и завладяващ вътрешен живот. Ето по какъв начин в " творбата " на Оливър Стоун ние можем да чуем изумително нахални изказвания на " автократа " Путин, които обаче, положени в подтекста на завладяващите диалози с " индивида " Путин, към този момент престават да бодат по този начин мощно съвестта ни.
Склонни сме да отминем да вземем за пример, отбраната на " историческата фигура " на Сталин, който, съгласно Путин, бил " спорна персона ", която е несправедливо демонизирана – персона, споделя той, с каквато разполагат и други национални истории, само че напълно не ги осъждат, както се постъпва с Йосиф Висарионович. Например Оливър Кромуел бил за Англия аналогична на Сталин за Русия фигура, само че в Англия никой не го представял като толкоз черен. След това чуваме, че в днешна Русия Православието по този начин бурно се " възродило ", тъй като заело мястото на вакуума, формиран от слязлата от сцената комунистическа идеология – т.е. чуваме едно фактическо приравняване на Православието към държавна идеология със наложителен темперамент. Чуваме по-нататък – в отговор на въпрос за това, води ли фактически модерна Русия хибридна и кибервойна със страните на Запада – заявката на Путин, че Америка афишира за територии, в които има " свои ползи " на практика всички места по земното кълбо, а когато Русия съобщи нещо сходно за избрана страна, това се посрещало на нож. Тоест в действителност не отхвърля съветска интервенция в страните от Запада, единствено че я показва като подобаващ отговор на пан-империализма на Съединени американски щати.
Ще кажа напряко: за мен най-унизителното в отношението на Оливър Стоун към Путин е тази странна (по създание, ще се осмеля да кажа, надълбоко немъжествена) двигателна сила към " загадъчната мощ " на диктатора. Защото, за разлика от уверените левичари от 20-те година на ХХ в., Оливър Стоун даже не е уверен идеологически последовател на съветския национал-авторитаризъм. Той не е нито " сакралист ", нито " реакционер ", нито " етатист ". Той е чисто и просто обаян от силата. Той е от хората, с политико-мазохистичен комплекс, имащи потребност да почувстват и " интериоризират " загадката на един стопанин на несвободата, които всъщност правят през днешния ден същата работа като " потребните идиоти " на Ленин от първата половина на ХХ в. Защото в техните " опуси " диктатурата престава да е зло – тя става " мистерия ". Диктатурата престава да е нещо възмутително – тя става " мазохистично-привличащ " – любовен – боязън. Тя е компенсираща " унинието " от свободата (не предлагаща " остри чувства " ) прелест на рисковата естествена буря.
А може би – ще си разреша тази психическа догадка – тук има и някакво малодушно предпочитание да се освободиш от страховете си, като се помъчиш да " нормализираш " плашещото те в международен мащаб. Защото да разговаряш с Путин на една ръка разстояние не може да не успокоява. От такава непосредственост даже оня, който може да изпрати убийци на своите политически съперници на другия завършек на планетата и да подреди " сриването " на киберсистемите на могъщи европейски страни, е въпреки всичко " хуманен " – виждаш растежа му, чуваш гласа му – всичко е в границите на " човешкото "
Та той не бил по този начин " пъклен ". Да, да – ще го кажа с убеденост – лъжлива е " близката вероятност " към диктатурата. От дистанцията на личната ти демократична страна новините от Русия, където олигарх с милиарден капитал може да се озове за един ден в Сибир, водачът на опозицията да бъде погубен в центъра на столицата, а единствено за денонощие в Москва и Петербург да бъдат задържани за присъединяване кротичък протест над 1000 души, ти наподобяват по този начин чудовищни, че започваш да си представяш тази страна като рисково минно поле. И по абсурд можеш да пожелаеш да го видиш от близко.
И ето – тъй като си очаквал надали не гигантска затворническа колония, виждайки " какъв брой чисти са им улиците ", че, ха – " те имали молове и супермаркети, заредени както в западните столици ", ха, " те вървят на два крайници ", " те пият кафе и ядат в заведения за хранене ", ти внезапно се самоуспокояваш. Не, ти си се лъгал, теб са те лъгали!
Това е, споделям, измамата на " близката вероятност " към диктатурата. Понеже нещата, които тя прави са фактически чудовищни – постоянно невместими за естествената мисъл, стряскащи с размаха и силата на произвола си – ти си изпълнен с особена паника към този плашещ топос на планетата. И имаш две благоприятни условия – да се боиш от него от своя свободен и отдалечен дом, или – в случай че си задоволително богат и прочут като Оливър Стоун – да отидеш там, на място и да видиш това безпокоящо те съществуване с очите си. И таман тогава падаш в измамата. Защото диктатурата не върви на главата си, не крещи непрекъснато по високоговорители, не стреля с автомат иззад всеки ъгъл.
Външно, пейзажът й (особено, в случай че е режисиран като витрина за света) не нито необикновен, нито стряскащ. И ти се успокояваш: о, значи и тук хората приказват, отиват на работа, връщат се по домовете си. Не е, както изглеждаше отдалеко. Значи и няма тирания. Значи, всичко е обикновено, не е ужасно. А и Путин – о, та той има ръце, костюм, може би дребни ходила на краката, може би някаква бенка там някъде. От близка отдалеченост той си е напълно човек! И значи чудовището е единствено в медиите, единствено в " нашата агитация ". Няма ужасно! Завръщаш се – като Оливър Стоун – и го заявяваш на всеослушание, чувствайки се даже " отстъпник " измежду " своите ". Какво заявяваш обаче? Че няма тирания? Или че тя не наподобява на твоите мечти за нея? Но за това, че не наподобява на твоите мечти си си отговорен ти, който си ги имал. Защо би трябвало да отмъщаваш на личната си нелепост като проповядваш (вече) на целия свят, че " там всичко е обикновено "?
Знаете ли, уважаеми Оливър-Стоуновци и " оливър-стоунчета ", че таман по тази причина диктатурите (и диктаторите) ви канят да ги видите от " близка отдалеченост " и даже ви позволяват да поживеете за седмица-две при тях. За да се получи тъкмо този резултат: " ха, та то не било по този начин, както ни споделяха (както си мислехме) ". И да си отидете успокоени и подготвени да успокоявате света.
А през това време да арестуват умерено Навални (в наши дни), да прострелват Немцов (вчера), да разстрелват набедените " врагове " от така наречен " Промпартия ", " кулаците ", " шпионите ", " ляво-(и дясно-)ревизионистите ", " ционистите ", " сепаратистите ", " басмачите " и т. н. и т. н. (през 20-те години на ХХ в.). Изобщо да се възползват от " потребната ви идиотия " (по В. И. Ленин).
Тексът е оповестен в портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ