Народен съд, мутри, емиграция. Как историята на България се озова в книгите на прехода
Има метод човек да преживее историята, без да мръдне от стола. Трябват му единствено една-две български книги издадени след 1989 година Там има какво ли не - гнет, независимост, беднотия, емиграция, носталгия. Романите на прехода се оказаха изненадващо богати на сюжети и тематики. Преводачите ги разпознаха незабавно.
Една вечер при започване на 70-те години младо българско семейство, което пътува във Франция, е поканено в дома на 13-годишната Мари Врина.
Тогава тя за пръв път чува по какъв начин звучи българският език и незабавно пожелава да го направи собствен. " Нещо, което ми е мъчно да дефинира, се отключи в мен ", сподели тя в речта си, когато получи купата " Доктор хонорис идея " в СУ " Св. Климент Охридски " при започване на февруари.
Днес Мари Врина-Николов е професорка по българистика, превела на френски Йордан Йовков, Иван Вазов, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Георги Господинов и доста други.
Пред Свободна Европа Мари Врина-Николов сподели, че българската литература от времето на социализма и присъщия за него критически натурализъм си остават непознати за нея.
В началото на прехода обаче се появяват няколко непредвидени заглавия като " Балада за Георг Хених " на Виктор Пасков , а по-късно и " Естествен разказ " на Господинов - една от най-емблематичните български книги за 90-те години.
Говорим с Мари Врина-Николов в почивката на една конференция, в която тя взе участие - " Литературата и преходът след 1989 година " . Специалистите, които приказват, са се готвили за нея 5 години. Резултатът е повсеместен взор върху книгите на прехода.
Днес българската литература е извървяла дълъг път съгласно проф. Врина-Николов. Тя към този момент визира тематики, които вълнуват цяла Европа, а български книги се превеждат от ден на ден. Апогеят идва още веднъж с Господинов, чийто разказ " Времеубежище " в превод на британски за 2023 година
" Литературата и изкуството съумяха да осмислят живеенето на социализма и по някакъв метод да обработят контузията на това живеене и всички последствия, които то е дало ", сподели на откриването на конференцията проф. Амелия Личева , декан на Факултета по славянски филологии в Софийския университет. " Литературата и изкуството свършиха своята работа - какъв брой са били чути е различен въпрос ".
" Мутренските години " и митологемата
По думите на проф. Милена Кирова от Софийския университет литературният преход в България се състои от средата на 90-те години до края на първото десетилетие на 21 век. Тя споделя, че съгласно критиците през 90-те години българската литература не съумява да отговори на бурните исторически събития и да се разгърне в огромен разказ.
Така наречените „ мутренски години “ обаче дават сюжети за доста истории за години напред, в това число и през второто десетилетие на новия век, когато излизат „ Пернишки разкази “ (2012 г.) на Здравка Евтимова и „ Български рози “ (2016 г.) на Георги Тенев.
" Мутренски години " е израз, с който нормално се значат 90-те години. Тогава по улиците на огромните градове се появяват " борците " - по този начин се назовават " мутрите " първоначално. Това са хора със златни ланци, бухалки в ръцете и застрашителен тип. Те крадат коли, продават дрога, чупят витрини. После някои от тях заемат височайшите места на своите убити босове - хората с сякаш по-изтънчени обноски.
В литературата от това време стават известни " вулгарните романи " на Христо Калчев , който разказва живота на " мутрите ". Художествените им качества са оспорвани.
С времето българският разказ се модернизира, броят на изданията се усилва, обществените тематики участват от ден на ден в сюжетите. Появяват се и мощни авторки в жанра на магическия натурализъм, да вземем за пример Елена Алексиева („ Свети вълк “, 2018 г.).
През второто десетилетие на 21 в. литературата към този момент отразява и друго, по-актуално лице на прехода. Едно от основните исторически събития по това време са митингите през 2013 година, които въодушевяват романа „ Орлов мост “ (2015 г.) на Владимир Зарев.
През 2013 година Делян Пеевски, през днешния ден ръководител на парламентарната група на Движение за права и свободи и глобен за корупция по световния закон " Магнитски ", е определен за ръководител на ДАНС. Това провокира няколкомесечни всеобщи митинги в цялата страна против тогавашното държавно управление на Българска социалистическа партия и Движение за права и свободи с министър председател Пламен Орешарски . По това време Пеевски има медийна група и името му към този момент се свързва със, по които прокуратурата по този начин и не му повдигна обвинявания.
През второто десетилетие на века стават изключително известни и антиутопиите, въодушевени от историческия опит с тоталитаризма. В началото на третото десетилетие преходът към този момент е престанал да бъде реалност в исторически проект, само че в литературата той се е трансформирал в митологема, в " пример за обществена несгода ", споделя проф. Кирова.
Престъпленията на режима
Преходът дава опция на литературата да осмисли освен себе си, само че и събития, за които по времето на социализма не е било допустимо да се приказва. Това се случва частично с помощта на отварянето на държавните архиви, които разкриват тъмните секрети на режима.
Така през второто десетилетие на 21 век се появяват книги като „ Поразените “ на Теодора Димова, която визира Деветосептемврийския прелом, както и романът „ Кротките “ на Ангел Игов, който споделя за кървавите събития към " Народния съд ".
На 9 септември 1944 година, малко откакто Съветският съюз (СССР) афишира война на България и руската войска нахлува в страната, е сбъднат държавен прелом, с който стартира ръководството на комунистическата власт.
По-късно, от декември стартира да работи по този начин нареченият Народен съд, който ликвидира предходния политически и интелектуален хайлайф.
В литературата от прехода намира място и насилствената асимилация на българските мюсюлмани, осъществявана през 70-те и 80-те години на предишния век. Мари Врина-Николов споделя, че това е централна тематика в антологията " Когато ми лишиха името " на Зейнеп Зафер и Вихрен Чернокожев от 2015 година, както и в романите " Керван за гарвани " на Емине Садкъ и " Лавандуловото момче " на Бюрхан Керим, издадени през 2022 година
Новите генерации
През последните няколко години се появяват и нови генерации писатели, които или нямат съзнателни мемоари от 90-те години, или имат напълно детски такива, споделя доцент Ани Бурова . Това бележи нов интервал в българската литература, в който преходът е обсъждан от по-голяма отдалеченост.
Доц. Бурова преглежда няколко романа от последните години, в които намира редица прилики. Става дума за " Анна и планината " на Невена Митрополитска, " Направени от виновност " на Йоанна Елми, " Нас, които ни няма " на Антония Апостолова и " Дом за начинаещи " на Еманул Видински.
В тези истории има чувство за беднотия, разпад, липса, а преходът и 90-те години са интервал на съзряване. Основни тематики са разпадналото се семейство, изчезналите родители, емиграцията, като по-късно връщането в родината се трансформира за героите в катарзис, във край на порастването.
Носталгията
Не всяка литература, която се издава след 1989 година в България обаче, е настояща на времето си. Проф. Инна Пелева от Пловдивски университет „ Паисий Хилендарски “ изследва издания, в които носталгията, освен по комунистическия режим, само че и по предишното като цяло, е осезаема.
По думите на проф. Пелева днешната българска литература „ не е най-активният сътрудник “ на носталгията по социалистическа България, само че такава носталгия въпреки всичко има даже и при създатели, които не симпатизират на режима като Стефан Коспартов („ Когато капят кестените “) и Емил Тонев („ Понякога ангели “).
Единственият образец за художествена книга с достоверна носталгия по социализма, който дава проф. Пелева, е „ Тръбачът на равнината “ на Иван Крумов - някогашен основен програмен шеф в Българска национална телевизия.
Според проф. Пелева актуалната литература постоянно се връща и към действителността в България преди 1944 година, изключително към българското село, което „ върви дружно с един нов регионализъм “.
В този вид сюжети тя вижда, че постоянно участва тематиката за завръщането от чужбина или от огромния град в дребното затънтено село. Там нерядко участва характерен персонаж - бабичка, локална, останала последна в опустялото село, която познава билките, има странни качества, може да лекува.
" Тези натрапливости споделят доста, те изговарят нюх за болно настояще, споделят вяра, че в предишното, което е живо и някъде тук, ни чака лек ", споделя проф. Пелева. „ Това е тъжба по един доста обичаен метод на писане, по някаква визия за класичност в литературата. Напълно типичен, достоверен консерватизъм, няма интернет, няма олигарси, празно място с няколко къщи, една бабичка, малко кокетиране с фентъзи, тук-таме някоя фея – голяма територия ".
Носталгията по предишното съгласно нея освен не се лимитира до социализма, само че и следва някой ден самият преход да се трансформира в мотив за такава.
По думите на проф. Врина-Николов обаче през днешния ден по-важно е по какъв начин се написа, в сравнение с какво. Тя препраща към думите на Хорхе Луис Борхес, че всичко е към този момент написано, само че това, което е друго, е по какъв начин описваме.
* Анализите на цитираните тук създатели бяха показани измежду доста други на конференцията " Литературата и преходът след 1989 година ", проведена от преподавателите в Софийския университет доцент доктор Ани Бурова, проф. дфн Николай Папучиев, доктор Славея Димитрова и доктор Кристиян Янев на 1 и 2 февруари.
Една вечер при започване на 70-те години младо българско семейство, което пътува във Франция, е поканено в дома на 13-годишната Мари Врина.
Тогава тя за пръв път чува по какъв начин звучи българският език и незабавно пожелава да го направи собствен. " Нещо, което ми е мъчно да дефинира, се отключи в мен ", сподели тя в речта си, когато получи купата " Доктор хонорис идея " в СУ " Св. Климент Охридски " при започване на февруари.
Днес Мари Врина-Николов е професорка по българистика, превела на френски Йордан Йовков, Иван Вазов, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Георги Господинов и доста други.
Пред Свободна Европа Мари Врина-Николов сподели, че българската литература от времето на социализма и присъщия за него критически натурализъм си остават непознати за нея.
В началото на прехода обаче се появяват няколко непредвидени заглавия като " Балада за Георг Хених " на Виктор Пасков , а по-късно и " Естествен разказ " на Господинов - една от най-емблематичните български книги за 90-те години.
Говорим с Мари Врина-Николов в почивката на една конференция, в която тя взе участие - " Литературата и преходът след 1989 година " . Специалистите, които приказват, са се готвили за нея 5 години. Резултатът е повсеместен взор върху книгите на прехода.
Днес българската литература е извървяла дълъг път съгласно проф. Врина-Николов. Тя към този момент визира тематики, които вълнуват цяла Европа, а български книги се превеждат от ден на ден. Апогеят идва още веднъж с Господинов, чийто разказ " Времеубежище " в превод на британски за 2023 година
" Литературата и изкуството съумяха да осмислят живеенето на социализма и по някакъв метод да обработят контузията на това живеене и всички последствия, които то е дало ", сподели на откриването на конференцията проф. Амелия Личева , декан на Факултета по славянски филологии в Софийския университет. " Литературата и изкуството свършиха своята работа - какъв брой са били чути е различен въпрос ".
" Мутренските години " и митологемата
По думите на проф. Милена Кирова от Софийския университет литературният преход в България се състои от средата на 90-те години до края на първото десетилетие на 21 век. Тя споделя, че съгласно критиците през 90-те години българската литература не съумява да отговори на бурните исторически събития и да се разгърне в огромен разказ.
Така наречените „ мутренски години “ обаче дават сюжети за доста истории за години напред, в това число и през второто десетилетие на новия век, когато излизат „ Пернишки разкази “ (2012 г.) на Здравка Евтимова и „ Български рози “ (2016 г.) на Георги Тенев.
" Мутренски години " е израз, с който нормално се значат 90-те години. Тогава по улиците на огромните градове се появяват " борците " - по този начин се назовават " мутрите " първоначално. Това са хора със златни ланци, бухалки в ръцете и застрашителен тип. Те крадат коли, продават дрога, чупят витрини. После някои от тях заемат височайшите места на своите убити босове - хората с сякаш по-изтънчени обноски.
В литературата от това време стават известни " вулгарните романи " на Христо Калчев , който разказва живота на " мутрите ". Художествените им качества са оспорвани.
С времето българският разказ се модернизира, броят на изданията се усилва, обществените тематики участват от ден на ден в сюжетите. Появяват се и мощни авторки в жанра на магическия натурализъм, да вземем за пример Елена Алексиева („ Свети вълк “, 2018 г.).
През второто десетилетие на 21 в. литературата към този момент отразява и друго, по-актуално лице на прехода. Едно от основните исторически събития по това време са митингите през 2013 година, които въодушевяват романа „ Орлов мост “ (2015 г.) на Владимир Зарев.
През 2013 година Делян Пеевски, през днешния ден ръководител на парламентарната група на Движение за права и свободи и глобен за корупция по световния закон " Магнитски ", е определен за ръководител на ДАНС. Това провокира няколкомесечни всеобщи митинги в цялата страна против тогавашното държавно управление на Българска социалистическа партия и Движение за права и свободи с министър председател Пламен Орешарски . По това време Пеевски има медийна група и името му към този момент се свързва със, по които прокуратурата по този начин и не му повдигна обвинявания.
През второто десетилетие на века стават изключително известни и антиутопиите, въодушевени от историческия опит с тоталитаризма. В началото на третото десетилетие преходът към този момент е престанал да бъде реалност в исторически проект, само че в литературата той се е трансформирал в митологема, в " пример за обществена несгода ", споделя проф. Кирова.
Престъпленията на режима
Преходът дава опция на литературата да осмисли освен себе си, само че и събития, за които по времето на социализма не е било допустимо да се приказва. Това се случва частично с помощта на отварянето на държавните архиви, които разкриват тъмните секрети на режима.
Така през второто десетилетие на 21 век се появяват книги като „ Поразените “ на Теодора Димова, която визира Деветосептемврийския прелом, както и романът „ Кротките “ на Ангел Игов, който споделя за кървавите събития към " Народния съд ".
На 9 септември 1944 година, малко откакто Съветският съюз (СССР) афишира война на България и руската войска нахлува в страната, е сбъднат държавен прелом, с който стартира ръководството на комунистическата власт.
По-късно, от декември стартира да работи по този начин нареченият Народен съд, който ликвидира предходния политически и интелектуален хайлайф.
В литературата от прехода намира място и насилствената асимилация на българските мюсюлмани, осъществявана през 70-те и 80-те години на предишния век. Мари Врина-Николов споделя, че това е централна тематика в антологията " Когато ми лишиха името " на Зейнеп Зафер и Вихрен Чернокожев от 2015 година, както и в романите " Керван за гарвани " на Емине Садкъ и " Лавандуловото момче " на Бюрхан Керим, издадени през 2022 година
Новите генерации
През последните няколко години се появяват и нови генерации писатели, които или нямат съзнателни мемоари от 90-те години, или имат напълно детски такива, споделя доцент Ани Бурова . Това бележи нов интервал в българската литература, в който преходът е обсъждан от по-голяма отдалеченост.
Доц. Бурова преглежда няколко романа от последните години, в които намира редица прилики. Става дума за " Анна и планината " на Невена Митрополитска, " Направени от виновност " на Йоанна Елми, " Нас, които ни няма " на Антония Апостолова и " Дом за начинаещи " на Еманул Видински.
В тези истории има чувство за беднотия, разпад, липса, а преходът и 90-те години са интервал на съзряване. Основни тематики са разпадналото се семейство, изчезналите родители, емиграцията, като по-късно връщането в родината се трансформира за героите в катарзис, във край на порастването.
Носталгията
Не всяка литература, която се издава след 1989 година в България обаче, е настояща на времето си. Проф. Инна Пелева от Пловдивски университет „ Паисий Хилендарски “ изследва издания, в които носталгията, освен по комунистическия режим, само че и по предишното като цяло, е осезаема.
По думите на проф. Пелева днешната българска литература „ не е най-активният сътрудник “ на носталгията по социалистическа България, само че такава носталгия въпреки всичко има даже и при създатели, които не симпатизират на режима като Стефан Коспартов („ Когато капят кестените “) и Емил Тонев („ Понякога ангели “).
Единственият образец за художествена книга с достоверна носталгия по социализма, който дава проф. Пелева, е „ Тръбачът на равнината “ на Иван Крумов - някогашен основен програмен шеф в Българска национална телевизия.
Според проф. Пелева актуалната литература постоянно се връща и към действителността в България преди 1944 година, изключително към българското село, което „ върви дружно с един нов регионализъм “.
В този вид сюжети тя вижда, че постоянно участва тематиката за завръщането от чужбина или от огромния град в дребното затънтено село. Там нерядко участва характерен персонаж - бабичка, локална, останала последна в опустялото село, която познава билките, има странни качества, може да лекува.
" Тези натрапливости споделят доста, те изговарят нюх за болно настояще, споделят вяра, че в предишното, което е живо и някъде тук, ни чака лек ", споделя проф. Пелева. „ Това е тъжба по един доста обичаен метод на писане, по някаква визия за класичност в литературата. Напълно типичен, достоверен консерватизъм, няма интернет, няма олигарси, празно място с няколко къщи, една бабичка, малко кокетиране с фентъзи, тук-таме някоя фея – голяма територия ".
Носталгията по предишното съгласно нея освен не се лимитира до социализма, само че и следва някой ден самият преход да се трансформира в мотив за такава.
По думите на проф. Врина-Николов обаче през днешния ден по-важно е по какъв начин се написа, в сравнение с какво. Тя препраща към думите на Хорхе Луис Борхес, че всичко е към този момент написано, само че това, което е друго, е по какъв начин описваме.
* Анализите на цитираните тук създатели бяха показани измежду доста други на конференцията " Литературата и преходът след 1989 година ", проведена от преподавателите в Софийския университет доцент доктор Ани Бурова, проф. дфн Николай Папучиев, доктор Славея Димитрова и доктор Кристиян Янев на 1 и 2 февруари.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ