С вярата в сърцето
Има места, които връщат вярата, че чудесата са вероятни...
Има и ориси, за които вярата е пътят към спасението...
И хора, които приказват посредством делата си...
В деня, в който християнският свят чества Възкресението на Божия наследник приказваме за истории за вяра, знамение и ориси, които се трансформират. Раказват тези, които живеят с вярата в сърцето.
В село Кабиле в полите на Ямбол е ситуиран женският манастир " Рождество Богородично ". Храм като всеки различен и друг от всеки различен. Защото в него е прикрито знамение. В рамките на светата обител тече лечебна вода, през годините помогнала на доста хора от всички краища на страната.
„ Тук още по време на византийското иго е имало манастир, само че като идват турците унищожават манастира и до 1900-та година е нямало нищо “, споделя Сестра Пелагия – от Кабиленски манастир " Рождество на Пресвета Богородица ".
По време на турското господство останал единствено споменът за лечебния извор и за неговите чудеса, само че никой не знаел къде се е скрил. А водата, като че ли притихнала в земята, чакала да бликне още веднъж след Освобождението.
„ Това място е било на един дядо Стоян от село Кабиле и той е работил тук на равнищата и на обяд лежащ да почине и му се явява една жена и му споделя Стояне, стани копай и от тук ще излезе вода и ще се лекуват хората. Той станал и копал и настина излязла вода, той се чудил какво да прави пък съседът му бил болен от малария, тогава нямало хинин, маларията не се лекувала, пристигнал, измил се, пил и излекуван. Така и други заболели пристигнали и те оздравели и се разнася това сред хората и тука. Идват от целия край народ с каруци тук “, споделя сестра Пелагия.
Човекът бил благоверен и поел грижата за аязмото. Години по-късно обаче се наложило да го затрупа, поради опити на хора да си присвоят Божия подарък. И по този начин до 1918-а, когато жена от Сливен сънувала същия оракулски сън с инструкции къде се крие водата.
„ И в действителност дамата пристигнала, копали и излязла вода и тогава към този момент иззидали, поставили от горната страна покривче и хората стартират да идват “, споделя сестра Пелагия.
Когато бликнала за следващ път хората от селото издигнали параклис. Години по-късно с дарения и девически манастир. В който и до през днешния ден се стичат хора от цялата страна в търсене на изцерение. Историите на намерилите лек сестрите записват в книга.
„ Но споделят най-различни случаи, идват едни от Балчик - една жена с две деца, Тя сподели, че 10 години не са имали деца, пристигнали са тук, къпали са се. А по-късно им се родило детенцето – момиченце, а след това и другото. Деца, които не могат да приказват, поливат ги и те проговарят някои “, споделя сестрата.
Здравко към този момент 15-а година налива от чудотворната вода за своята майка, претърпяла коремна интервенция.
„ Като пиеше от чешмата вода или минерална вода, каквато и да взема, постоянно имаше болки. Оттук като ѝзанесох сподели, че няма болки и единствено от тук ѝ нося. Друга не желае, прави разлика като и дам друга вода - примерно свърши и аз като нямам време да дойда до тук, закупувам друга вода, а тя незабавно споделя, че не е тази. И други са го казвали “, споделя Здравко.
Вече 29 години един от пазителите на храма е сестра Пелагия. След пенсионирането си посещава светата обител, а мястото по този начин я запленява, че повече не го напуща.
„ Аз съм от село и моето село е на границата Радовец и там вярата не беше изгубена. Още от дребни, когато започнеше поста, както и в този момент, в учебно заведение всичко постее, в учебно заведение не ядяхме, всички имаха вяра “, споделя тя.
„ Почнах да пристигам може и през 1991-1992 година игуменката таман беше пристигнала. Тя беше 20-годиша. Идвах, идвах и един ден виждам тук единствено двечките седят. Тя доста млада – на 20, другата сестра Магдалена - на 80 години. И аз си споделих, че съм агроном по специалност, за какво не дойда тук и да копая градинките “, спомня си Пелагия.
И там, в храма - любовта към цветята и природата се среща с любовта към Бога.
„ Но това е най-важното да обичаме Бога и да се обичаме едни други. В днешно време любовта е оскъдняла, не става въпроса за тази обич плътската, а за душевната. Душата да е спокойна, всички, които са към теб. Щом ние обичаме, Господ ще ни даде каквото желаеме, любовта е най-важното. И по този начин с обич да посрещнем този огромен празник “, разяснява още тя.
Любовта събира и несъбираемото. Като това да търсиш общото сред духовник и рокер - все едно да се опитваш да допреш два идентични полюса на магнит. Полюсна е и историята на отец Галин от село Галиче.
„ Знаеш ли, аз съм из изпратил доста хора и никой нищо не носи на оня свят всичко е тук на този свят. И на този свят е и уважението от индивида към индивида, това, което написа в Библията. Какво споделя Христос - обич да имате. Имаме ли я тази обич в този момент? Нямаме я “, споделя отецът.
Някога фен на живота на бързи обороти, облечен в кожени облекла, а през днешния ден - божи чиновник в расо.
„ Преди да стана духовник, влизам един Великден и заставам тук. С едно черно палто имаше различен, който поднасяше свещи и влиза една жена и попита „ Това новият духовник ли е? “ и нещо ми щракна в главата и аз от този момент започнах да мисля за Бога, за вярата, за църквата “, споделя отец Галин.
„ Продадох всичко - мотори, коли, камиони, парцели на майка ми продадох и започнах да се образовам първо при един духовник, при един духовник, след това при втори духовник.
От нашата фамилия, аз съм роден в град Дунавци до Видин, първото градче от Видин насам и никой от нашата фамилия, от нашето семейство няма вярващи по този начин хора, аз от дребен изпитвах някакво увлечение към Бога и към невидимото “, споделя още той.
Днес отец Галин е духовник в няколко села. Той е и главният мотор, за това храмът " Св. Троица " в Галиче да " възкръсне ".
Когато за първи път прекрачва прага на Божия дом, той тъне в съсипия.
„ Храма се отваряше, палихме свещи тук, само че нямаше настоящ духовник, беше в доста окаяно положение, нямаше дограма и ние пеехме на клира и птичките влизаха и пееха с нас и доста неприятно беше… покрива течеше от 7-8 места.
Дюшемето беше доста унищожено и ние с попадията и дъщеря ми взехме решение да го махнем, махнахме го и известно време по този начин седнал съм храма без дюшеме. И популярност Богу пристигна един донор, който подари дюшеме, пристигна различен донор, който подари и дограмата “, спомня си отецът.
Така с общи старания в продължение на 14 години той и хората от селото вдъхват нов живот на най-големия храм в региона.
„ За да отидем и да работим в храма, кой ни кара? Кой ни кара да дойдем да дарим или да работим? Ми Бог ни кара от вътрешната страна, когато реши Бог да те призове към вярата или църквата, ти оставяш всичко друго - и отиваме към храма, към вярата, към Бога.
Слава Богу сме създали храм и Слава Богу тук служим литургия. Много е значима литургията за едно село, служи ли се литургия, селото цъфти, не се ли служи литургия, селото пропада “, счита отец Галин.
Той постоянно смъква расото, с цел да облече работните облекла - пробва се да възвърне още няколко храма, с вяра още веднъж да ги види цялостни.
„ На нас вярващите Бог ни е отворил духовните очи и ние виждаме света по по-друг метод, в сравнение с вие го виждате миряните. Така сте привикнали със светските неща, всеки желае да има улеснение, прекрасен телефон, автомобил, облекла, единствено че може и без тези неща, мога и без къща единствено една стая, едно легло и дрешник, и да го имам, ще го даря.
Ако човек направи един храм и подари в храма нещо, тук си остава, а ние си отиваме един ден всички, а тук даряваме и то тук си остава
Ако имаш един автомобил от милион и повече от милион какво правиш, единствено се возиш и ти доставя наслаждение, а ние като влезем в храма запалителен една свещичка и прочетем една молитва, на мен това ми доставя наслаждение “, споделя отец Галин.
За други пътят към храма е единственият избор. Още като дете отец Николай постоянно оставя игрите и влиза в църквата в родния Добрич. Години по-късно открива и призванието си - да е нравствен лидер.
„ Бог не ни изпраща тествания, които не можем да осъществим, тъй като той знае какво можем. Ние имаме свободна воля да избираме какъв да е пътят “, показва йерей Николай от катедрален храм " Света Неделя "
Духовният му път е този, по който усеща, че е потребен на хората.
Самият той взема образец от по-мъдрите, а със своите каузи пробва да зароди вярата допълнително сърца.
„ За страдание по-голямата част от нас българите са привикнали да свързват тези святи празници с трапезата - да си хапнем яйчица и козунак, а смисъла на тези дни не е това, тъй като Бог отдаде своя единороден наследник, с цел да избави човечеството и да го изкупи от първородния грях “, споделя йерей Николай.
„ Ние го вършим, тъй като е съвременно, диета, а смисълът на поста не е въобще подобен. Постът е и нравствен и физически. Трябва да постим и духовно, да не осъждаме своя близък, да не мислим, да не вършим да вършим неприятно на околните ни или на други хора.
Възлюби своя близък, би трябвало да си напомним, тъй като по какъв начин можем да кажем, че обичаме Бога, който в никакъв случай не сме видели, а не обичаме близък, който е всеки ден с нас.
А какво е един човек без религия? Като синапово зърно, което не дава никакъв плод, пада в земята и увяхва, тъй като не попада в добра почва… “, споделя още божият чиновник.
„ Равносметката, която всеки един би трябвало да си даде, е за своя живот, за своите каузи, дали радва Господ, който през днешния ден страда за всеки един човек, или го разпъваме както юдеите преди 2000 години “, счита Поликарп, белоградчишки свещеник.
И дали Чудото ще се случи, с цел да вдъхне вяра и да ни направи по-добри. И с повече религия в сърцето.
„ Да бъдем в действителност смирени, одухотворени, хора, които познават своята религия, хора, които се учат на това, което е належащо да живеят и несъмнено, с наслада и мир да посрещнем целокупно и плодородно Възкресение “, пожела още той.
