Да обичаш малко – няма смисъл, да обичаш много – има ли кого – МАДЛЕН АЛГАФАРИ
Има Любов, която се колебае, дали да мине прага и да пристигна при теб…
Има Любов, която връхлита внезапно, разрушава всичко и си отива.
Има Любов, която чакаш мнооого дълго, а Тя в никакъв случай не идва, само че има и такава Любов, която идва, с цел да остане по едно и също време и в предишното, в бъдещето – за нея си коства всяка допустима и невъзможна цена, даже и в случай че тази Любов опустоши сърцата ни завинаги….
По какво ще я познаем?
По особеният искра в очите.
Обичането е като дишането – още с раждането го умеем, обичаме всеки, който ни се усмихне, който ни вземе на ръце и ни гушне, а след това растейки ставаме по-пестеливи на обич…
А ужасно ни се желае, когато ни налегне самотата, когато си отидат всички другари, когато ни напусне щастието да има някой, който да ни каже: „ Аз съм тук, аз съм с теб, няма да те изоставя никога… “
Толкова елементарно е да се освободиш от нечие наличие, само че по какъв начин да се освободиш от отсъствието на някой, който обичаш?
То е като болежка, с която толкоз си привикнал, че извънредно боли от това, че я няма…
Любовта се опасява и ревнува от властта на времето, старите истории по този начин я преследват и изтезават, че могат да я убият….
Всички имаме своето любовно минало – не можем да го изтрием, само че можем да тръгнем на чисто – отърсвайки се от него, като си признаем: „ … не си ми първия, не съм ти първата… “ – в този момент се срещнахме – по този начин е трябвало…
В Любовта са нужни доста стъпки до върха и единствено една до дъното…
Някои хора минават небрежно през живота ни, други стопират за момент и остават в сърцата ни, а след това, след това в никакъв случай не можем да бъдем същите…
Понякога не знаем, че е Любов, до момента в който не заболи, а заболи ли – към този момент е късно…
Казват, че Любовта не е да намериш някого, с който да живееш, а някой без който не можеш да живееш – познавам такава Любов.
Знам какво е да се влюбваш всякога в един и същи човек и то по този начин щастливо и чудно като на седемнадесет и раздялата да идва единствено, с цел да ни покаже, че за тези две Сърца – разлъка просто няма…
Вярвам в неразрешената Любов – тя няма време за нещо на дребно.
Разрешава си всички направления, одумвания, ругане, върви против разпиляната си съвест събира всички камъни хвърлени против нея и с тях, с тях гради собствен свят.
Тя, кралицата, Тя блудницата, Тя, Любовта на живата смърт…
Не ме е боязън, когато очите на обичания погледнат малко настрана – не ме е боязън, Аз съм първата…
Това, което споделяме не наранява толкоз, колкото това, което премълчаваме.
Премълчаната истина, че Любовта си отива,че света към този момент не е за двама, че леглото към този момент е тясно от легналото посред ни отчуждение се усеща във всеки взор, във всеки опит за деликатност, най-много в целувките…
Любовта, когато се сбогува, най-силно ценим.
Да обичаш малко – няма смисъл, да обичаш доста – има ли кого?
Понякога единствено посрещаш, изпращаш, посрещаш, изпращаш, като в чакалнята на гара, в която идват единствено непознати влакове…
Има една група пъклен свестни мъже – тъжното е, че тази група мъже постоянно е заета…
Такъв мъж не се намира елементарно и аз не се пробвам, тъй като ще похарча толкоз време, ще направя толкоз опити, а за тези толкоз доста опити – няма да го заслужава…
Такъв мъж не се търси – той самичък те намира!
