Има ли шанс едно ново разведряване? Възможен ли е катарзис

Има ли късмет едно ново разведряване? Възможен ли е катарзис без спор? И къде отиде здравият разсъдък? Все въпроси с сложен отговор, описващи днешните интернационалните връзки.

Налице са задоволително причини с цел да се твърди, че днешната борба е по-опасна даже от тази на Студената война.

До седемдесетте години на предишния век опълчването беше в неподвижен, „ заледен “, следен тип, като и двете страни се придържаха към постигнатите, закрепени и двустранно признати политически и военни салда. Днес борбата е динамична, с ясна наклонност към ескалация, светът е многополюсен и страните към този момент не са единствено две, което прави казуса доста по-комплексен, а опциите за надзор върху интернационалните процеси – много по-ограничени, в това число и върху дейностите на личните съдружници и „ проксита “. Което пък внезапно покачва риска от пряк конфликт даже при инцидентен или предизвикан от трети фактори случай. Политическите и военни салда не са контрактувани и търпят непрекъсната смяна, като конкуренцията във въоръжаването навлиза в нова серпантина – постоянно пренебрегвайки наличните договорни задължения.

Задълбочаването на тези отрицателни процеси с всеки следващ епизод (независимо дали става дума за Сирия, Украйна или Солсбъри) доста стеснява приложното поле и лимитира дипломатическия инструментариум за предварителна защита на спорове.

Отсъствието на положителен политически разговор и дълготрайната ескалация на борбата имат капацитета да дестабилизират цялостната система на актуалните интернационалните връзки. Заобикалянето на системата на Организация на обединените нации и решенията на Съвета за сигурност, пренебрежението към правилото на националния суверенитет и неспазването на интернационалните и двустранни съглашения дискредитират и девалвират институционалната и правна рамка, построени след Втората международна война. Нещо повече – самата война се върна в Европа: като метод на мислене и възможно, морално и законно средство за решение на интернационалните разногласия.

Обръщането на наклонността към понижаване на напрежението най-малко в кратковременен проект (в рамките на идващите две-три години) се сблъсква с две доста сложни за превъзмогване трудности: Тръмп и Путин.
Всеки различен, само че не и Тръмп. Така би могла да се дефинира възможната опция за положителен анонс към Русия от страна на Съединени американски щати предвид на вътрешната политическа динамичност в страната, обвиняванията за съветска интервенция в изборите в интерес на Тръмп, острата борба и извеждането на Русия като главно поле за противоборство сред президента и демократите. Всичко това лимитира полето за маневриране на сегашната администрация. В момента Тръмп е уязвим и лишен от нужната политическа и социална меродавност, с цел да си разреши да направи сходна крачка.

С всеки различен, само че не и с Путин. Това пък е квинтесенцията на европейската позиция, явяваща се пресечна точка за двете трендове в границите на Европейски Съюз във връзка с Русия, обособени през призмата на визията за сигурността на континента: сигурност без и против Русия или сигурност с Русия.

В първата група естествено попадат на първо място страните, съседки на някогашната съветска империя – прибалтийските страни, Полша, Румъния, някои от скандинавските страни, както и Англия. Тези страни са по-малко склонни да виждат решение в разговора и търсят гаранции за сигурността си на първо място във военната сфера.

Във втората група страни са множеството централно и южноевропейски страни, към които следва да се прибавят Германия и Франция, които смятат, че сигурността на Европа е неделима. Характерното за техния метод е, че те са по-склонни да търсят решения в границите на политическия разговор, без обаче да подлагат под подозрение единството на Европейски Съюз. В резултат персонификацията на съветската външна политика и насъбраната политическа реторика и негативизъм сред страните на практика вършат невъзможна по-сериозна стъпка в посока разведряване.

Тръмп не може да си го разреши, а на Путин няма кой да му забрани. Така наподобява най-синтезирано опцията за възможна деескалация на напрежението в интернационалните връзки. Ако въпреки всичко може да се чака инициирането на някаква положителна динамичност в връзките на Русия със Запада, то тя по-скоро би пристигнала от Путин – вероятно към средата на новия му (и финален?) мандат. В Съединени американски щати е признато да се споделя, че по време на втория си мандат всеки американски президент мисли към този момент за библиотеката си, т.е. за наследството, което ще остави. Очевидно Путин също към този момент мисли за своето място в съветската история. Логиката сочи, че той значително реализира главните си цели: спря разпада на Русия и укрепи нейната държавност, върна сигурността на елементарните жители, възвърне националната горделивост на страната. И не на последно място, значително посредством и на борбата, още веднъж трансформира Русия в световен състезател и на процедура незаобиколим фактор в интернационалните процеси. Следващата задача естествено би следвало да бъде затвърждаване на постигнатото и превръщането му в необратимо. Което по никакъв метод не значи, че Русия би била подготвена на едностранни отстъпки по основни за нея въпроси като Крим и Сирия, само че тя несъмнено е заинтригувана от търсене на пробив в интернационалната изолираност. Големият проблем е обаче, че това надали ще бъде задоволително.

Хелзинки – 2 е надалеч

Стъпките за излизане от спиралата на борбата могат да бъдат единствено двустранни: контрактувани и взаимно признати. При това те са функционалност от съществуването на разговор и доверие – напълно дефицитни към днешна дата. За страдание „ Хелзинки-2 “ наподобява прекомерно надалеч.

* Авторът е шеф на Института за стопанска система и интернационалните отношения