Пловдивчанката, писала писма до Левски и Петлешков: Патриотизмът е вид благотворителност
Има ли чист национализъм? Каква цена има свободата да бъдеш себе си? И за какво българите носят кървави рани, за които би трябвало да се изповядат?
Прочетете още
4 март - ден след отминаването на Националния празник на българите – патриотизмът към този момент се усеща като рехаво разбиране. Трибагреникът не се вее със същия възторг, а апелите, че би трябвало да пазим паметта на предците си, ги измества дребнотемие. Българинът не помни, че е горделив. Сред нас обаче има и такива, които си спомнят за патриотизма без мотив. Не стопират да ровят в историята, да се въодушевяват от знайни и незнайни герои с една цел – да възродят делото им. Една от тях е Живка Аджеларова - момичето, която преди година докосна пловдивчани с писмото си към Васил Левски.
Младата пловдивчанка е внучка на един от най-изявените културни дейци на Брацигово - Димитър Аджеларов. Продължава образеца му като става преводач-редактор, с голям брой изявления за разнообразни издания. Носител е на трета премия в XVI Национални филологически четения за студенти и докторанти, проведени от ЮЗУ през май 2022 година наминирана е за студент на годината към Софийски университет. Публикува и в сборника " Искам шестица ". От скоро работи за медия, където е виновен редактор. По нейна самодейност се основава графа, която се занимава с културно-патриотични тематики.
През май става част от отбелязването на годишнина от трагичната крах на Васил Петлешков пред паметника в Градската градина в Пловдив, а на 14 януари в отбелязването на 178-годишнината от рождението на героя, което се организира в Брацигово. Там тя прочита написано от нея писмо, в което приказва за „ кървавите рани “, покрили българина и потребността му да се изповяда. (бел.ав. него може да прочетете в края на публикацията).
В навечерието на Националния празник – денят, в който българите честваме свободата си, беседваме с нея, за това какво е национализъм и за какво той е доброволческа задача:
–Здравей, Живка! Сподели ни по какъв начин се стигна до това да напишеш писмото си до Васил Петлешков?
– Здравейте! Причината да напиша писмото беше отбелязване на годишнина от рождението на героя на 14 януари. От читалище „ Васил Петлешков “ в Брацигово ме поканиха да се включа в тържеството им. Колкото то концепцията ми да напиша писмо до Петлешков - тя е много обвързвана с тази, която имах предходната година, когато писах писмото до Левски. Още до 2020г. излязоха на литературния пазар доста писма и това се задържа като една устойчива наклонност. Актуална е и в този момент и се появява в моменти, когато обществото появява тежък миг. Ако потърсим информация в историята, ще забележим, че писмата са попадали тогава, когато обществото претърпява тежък миг. Писмото до Васил Левски беше в унисон с тази концепция, а тук има и отпратка към Кървавото писмо на Тодор Каблешков.
Смятам, че всеки един книжовен текст се появява в прецизен миг, при прецизен човек. Тогава, когато той има потребност от него. Оказа се, и в персонален проект съм имала нуждата от това писмо.
–Имаш поради, че писането на Писмото до Васил Петлешков беше катарзис за теб?
– По-скоро помощ. Беше миг, в който бях на кръстопът. Писмото ми оказа помощ да избера верния път за мен. Твърдя, че думата създател е нелепа, индивидът не основава творбата, творбата е тази, която основава индивида. И в тази връзка - написах физически това писмо, само че то сътвори мен и то ми сподели верния път. Силно се надявам тази мощ да бъде предадена нататък и някой различен на усети себе си през него.
–В писмото си казваш, че сме окървавени и задачите покрити в рани. Какви са тези рани и по какъв начин ги носим - като обособени човеци или като общество?
– Обществото, коства ми се, е формирано от обособените човеци и раните му са цялост от всички самостоятелни рани в нас самите. Всеки е изправен пред своите компликации. А кървавите рани в писмото ми са концепция на разделянето, което сами си предизвикваме. То обаче наранява най-много нас самите. Сами се обръщаме към непознатото, без да познаваме родното. Но и не желаеме да го познаваме. Все още не мога да си обясня действителната повода за какво отхвърляме да приемем това, което в действителност не познаваме.
Обстановката, в която се намираме, не се е трансформирала доста. Може би са се добавили още няколко неща в световен смисъл, които обаче всеки би трябвало да премисли за себе си. Защото ми прави усещане, изключително в политически проект, се случиха неща, които засегнаха човешкото, живота като цяло и самите ни страсти. В този смисъл ми се коства, че посланията на писмото до Левски от предходната година остават годни. Допълвам ги с това до Петлешков. Нищо не се е трансформирало, просто се е допълнило.
–Понеже загатна политическа реалност – смяташ ли, че има случаи, в които патриотизмът се опорочава?
– Патриотизмът е тип щедрост. Той е да отделиш непринудено част от времето и вниманието си. Да приказваш за фигури от предишното, с цел да ги възродиш. Но както при щедрост, по този начин и тук, може да се употребява порочно. И това е доста елементарно различимо – още веднъж ще си разреша да употребявам това съпоставяне. Ако някой милее за родното или персони, останали в историята, той просто ще приказва за тях. Няма да се интересува това какво ще донесе това на него самият – по какъв начин ще го показа пред другите, какво ще завоюва от тази си активност. Същото и с финансовото подкрепяне на дела – просто го правиш, без естрада, даваш без рекламация да получаваш.
–Може ли патриотизмът да ни избави от обстановката, в която се намираме?
– Да, той може да трансформира животи, само че в случай че се схване по верния метод. Както с всяко друго нещо в действителност. Ако си предан на идея и знаеш по какъв начин да я използваш, това може да избави живот.
–В духа на свободата - какво искаш да пожелаеш на пловдивчани?
– Пожелавам на българите на първо време да бъдат здрави. Пожелавам им храброст да следват себе си. И без значение на какъв брой години са, все ще има нещо, което са мечтаели да осъществят, само че по някаква причина не са съумели. Пожелавам им да го създадат! И ги приканвам да помислят върху това какво ги кара да живеят по-добре. Щом го открият, дано живеят за и поради него! Така ще намерят и верния път за себе.
Писмото до Васил Петлешков, написано от Живка Аджеларова:
Василе,
Днес, на датата на твоето рождение, още веднъж сме се събрали тук – до мястото, където те изтезаваха. Застанали сме пред твоя паметник като пред Христовото разпятие в олтар на църква. Само че не с цел да се молим за нещо на глас, а само да се изповядаме.
Защото, когато човек желае да зачеркне грешките от предишното си и да стартира изначало, той го прави точно с изповед. А нашата изповед е изписана с кървави букви в това писмо. Понеже душите ни са едни такива, окървавени. Нямаме силата да приказваме на глас, тъй като раните ни раздират от вътрешната страна.
Сигурно ще ни попиташ за тези рани – те в каква борба са ни нанесени? Нали през днешния ден живеем в онази свободна страна, която ти и другарите ти извоювахте?
Това е по този начин, Василе, България сега не е под ничие робство.
Отвъд това обаче не стопираме да се питаме какво съставлява свободата? Само да имаме лична страна, означена на картата на света ли?
Не, Василе. Оказа се, че страната е единствено една метафора. Всеки един от нас съставлява една дребна страна. И за нейната независимост самичък би трябвало да се бори, до момента в който не извоюва мястото ѝ върху огромната карта на света. Всеки самичък би трябвало да влезе в борба, когато страната му се намира под опасност от завладяване. И самичък би трябвало да завоюва, без значение сред какъв брой огъня душманинът изтезава душата му. Защото, в случай че си разреши да изгуби, огньовете стават повече на брой и по-горещи. Волята му се трансформира в огън на самосъжалението, упоритостта – в огън на възприятието за непълноценност, а смелостта – в огън на страха.
Но ние през днешния ден, Василе, като че ли се опасяваме да влезем в борба. Чули сме, че „ тоз, който падне в пердах за независимост, той не умира “. С това се самозалъгваме, че щом сме паднали в борбата за своята независимост, това автоматизирано ни прави герои. Явно ни е толкоз значимо да си приписваме геройства, че даже не виждаме какъв брой основна детайлност пропущаме. Ние губим в своята борба, тъй като се опасяваме да се сражаваме. Защото се съмняваме в триумфа си.
Именно това са огньовете, които окървавяват душите ни, Василе. Огньовете на страха, подозрението, самозалъгването и неналичието на религия. Затова нашата изповед е изписана с кървави букви в това писмо. Душите ни кървят, а ние нямаме силата да приказваме на глас.
„ Тоз, който падне в пердах за независимост, той не умира… “
Василе, а ти знаеш ли какво значи да паднеш в пердах за независимост? Ти знаеш ли какво значи да се оставиш на грозните пламъци да погубят съществото ти? Ти знаеш ли какво значи да си се примирил със загубата си, още преди борбата да е почнала?
И ние нямаше да разберем, в случай че бяхме почерпили най-малко малко мощ от думите в известните пиеси. Те ни учат, че когато няма самун, има една остаряла приказка: „ Имало едно време един дядо и една баба… ”. Когато няма сол, има сълзи и от тях ще я добием. Но когато няма религия, тогава е ужасно.
А ние, Василе, в този момент имаме хляба. И солта имаме, и меда имаме, и виното… А това ни успокоява толкоз доста и не изпитваме нуждата да повярваме, че нашата лична дребна страна може да реализира свободата си и да се появи на картата на света. Защото сме се оставили да ни убедят, че да си свободен, значи да си самичък против всички.
Нали, до момента в който те изтезаваха, Василе, ти беше този, който неведнъж изрече думите: „ Сам съм, други няма “. Чак в този момент се питаме, Василе, ти самичък ли си бил в действителност? Сам ли си бил, или нашата отстъпчивост още веднъж се поддава на операции. Дали пък някой целеустремено не вади твоите думи от подтекста на действителните събития и не ги пояснява, както му е комфортно, единствено с цел да ни подчини на себе си? Дали същият целеустремено не крие истината, единствено с цел да ни накара да се откажем от борбата, която водим и да се оставим на огньовете на страха и подозрението да ни погубят…
Василе, когато човек желае да зачеркне грешките от предишното си и да стартира изначало, той го прави с изповед. Затова през днешния ден, на датата на твоето рождение, още веднъж сме се събрали тук – до мястото, където те изтезаваха. Застанали сме пред монумента като пред икона на Христовото Възкресение. Защото подвигът ти те възкреси от мъртвите.
Дано и в нас възкръсне смелостта и когато пристигна време за идната ни борба, да не се поддаваме на подозрения, а да изкрещим „ Свобода или гибел! “... и да се хвърлим в багра!
Подпис: борците за свободата си от 21 век
14 януари 2023година
Прочетете още
4 март - ден след отминаването на Националния празник на българите – патриотизмът към този момент се усеща като рехаво разбиране. Трибагреникът не се вее със същия възторг, а апелите, че би трябвало да пазим паметта на предците си, ги измества дребнотемие. Българинът не помни, че е горделив. Сред нас обаче има и такива, които си спомнят за патриотизма без мотив. Не стопират да ровят в историята, да се въодушевяват от знайни и незнайни герои с една цел – да възродят делото им. Една от тях е Живка Аджеларова - момичето, която преди година докосна пловдивчани с писмото си към Васил Левски.
Младата пловдивчанка е внучка на един от най-изявените културни дейци на Брацигово - Димитър Аджеларов. Продължава образеца му като става преводач-редактор, с голям брой изявления за разнообразни издания. Носител е на трета премия в XVI Национални филологически четения за студенти и докторанти, проведени от ЮЗУ през май 2022 година наминирана е за студент на годината към Софийски университет. Публикува и в сборника " Искам шестица ". От скоро работи за медия, където е виновен редактор. По нейна самодейност се основава графа, която се занимава с културно-патриотични тематики.
През май става част от отбелязването на годишнина от трагичната крах на Васил Петлешков пред паметника в Градската градина в Пловдив, а на 14 януари в отбелязването на 178-годишнината от рождението на героя, което се организира в Брацигово. Там тя прочита написано от нея писмо, в което приказва за „ кървавите рани “, покрили българина и потребността му да се изповяда. (бел.ав. него може да прочетете в края на публикацията).
В навечерието на Националния празник – денят, в който българите честваме свободата си, беседваме с нея, за това какво е национализъм и за какво той е доброволческа задача:
–Здравей, Живка! Сподели ни по какъв начин се стигна до това да напишеш писмото си до Васил Петлешков?
– Здравейте! Причината да напиша писмото беше отбелязване на годишнина от рождението на героя на 14 януари. От читалище „ Васил Петлешков “ в Брацигово ме поканиха да се включа в тържеството им. Колкото то концепцията ми да напиша писмо до Петлешков - тя е много обвързвана с тази, която имах предходната година, когато писах писмото до Левски. Още до 2020г. излязоха на литературния пазар доста писма и това се задържа като една устойчива наклонност. Актуална е и в този момент и се появява в моменти, когато обществото появява тежък миг. Ако потърсим информация в историята, ще забележим, че писмата са попадали тогава, когато обществото претърпява тежък миг. Писмото до Васил Левски беше в унисон с тази концепция, а тук има и отпратка към Кървавото писмо на Тодор Каблешков.
Смятам, че всеки един книжовен текст се появява в прецизен миг, при прецизен човек. Тогава, когато той има потребност от него. Оказа се, и в персонален проект съм имала нуждата от това писмо.
–Имаш поради, че писането на Писмото до Васил Петлешков беше катарзис за теб?
– По-скоро помощ. Беше миг, в който бях на кръстопът. Писмото ми оказа помощ да избера верния път за мен. Твърдя, че думата създател е нелепа, индивидът не основава творбата, творбата е тази, която основава индивида. И в тази връзка - написах физически това писмо, само че то сътвори мен и то ми сподели верния път. Силно се надявам тази мощ да бъде предадена нататък и някой различен на усети себе си през него.
–В писмото си казваш, че сме окървавени и задачите покрити в рани. Какви са тези рани и по какъв начин ги носим - като обособени човеци или като общество?
– Обществото, коства ми се, е формирано от обособените човеци и раните му са цялост от всички самостоятелни рани в нас самите. Всеки е изправен пред своите компликации. А кървавите рани в писмото ми са концепция на разделянето, което сами си предизвикваме. То обаче наранява най-много нас самите. Сами се обръщаме към непознатото, без да познаваме родното. Но и не желаеме да го познаваме. Все още не мога да си обясня действителната повода за какво отхвърляме да приемем това, което в действителност не познаваме.
Обстановката, в която се намираме, не се е трансформирала доста. Може би са се добавили още няколко неща в световен смисъл, които обаче всеки би трябвало да премисли за себе си. Защото ми прави усещане, изключително в политически проект, се случиха неща, които засегнаха човешкото, живота като цяло и самите ни страсти. В този смисъл ми се коства, че посланията на писмото до Левски от предходната година остават годни. Допълвам ги с това до Петлешков. Нищо не се е трансформирало, просто се е допълнило.
–Понеже загатна политическа реалност – смяташ ли, че има случаи, в които патриотизмът се опорочава?
– Патриотизмът е тип щедрост. Той е да отделиш непринудено част от времето и вниманието си. Да приказваш за фигури от предишното, с цел да ги възродиш. Но както при щедрост, по този начин и тук, може да се употребява порочно. И това е доста елементарно различимо – още веднъж ще си разреша да употребявам това съпоставяне. Ако някой милее за родното или персони, останали в историята, той просто ще приказва за тях. Няма да се интересува това какво ще донесе това на него самият – по какъв начин ще го показа пред другите, какво ще завоюва от тази си активност. Същото и с финансовото подкрепяне на дела – просто го правиш, без естрада, даваш без рекламация да получаваш.
–Може ли патриотизмът да ни избави от обстановката, в която се намираме?
– Да, той може да трансформира животи, само че в случай че се схване по верния метод. Както с всяко друго нещо в действителност. Ако си предан на идея и знаеш по какъв начин да я използваш, това може да избави живот.
–В духа на свободата - какво искаш да пожелаеш на пловдивчани?
– Пожелавам на българите на първо време да бъдат здрави. Пожелавам им храброст да следват себе си. И без значение на какъв брой години са, все ще има нещо, което са мечтаели да осъществят, само че по някаква причина не са съумели. Пожелавам им да го създадат! И ги приканвам да помислят върху това какво ги кара да живеят по-добре. Щом го открият, дано живеят за и поради него! Така ще намерят и верния път за себе.
Писмото до Васил Петлешков, написано от Живка Аджеларова:
Василе,
Днес, на датата на твоето рождение, още веднъж сме се събрали тук – до мястото, където те изтезаваха. Застанали сме пред твоя паметник като пред Христовото разпятие в олтар на църква. Само че не с цел да се молим за нещо на глас, а само да се изповядаме.
Защото, когато човек желае да зачеркне грешките от предишното си и да стартира изначало, той го прави точно с изповед. А нашата изповед е изписана с кървави букви в това писмо. Понеже душите ни са едни такива, окървавени. Нямаме силата да приказваме на глас, тъй като раните ни раздират от вътрешната страна.
Сигурно ще ни попиташ за тези рани – те в каква борба са ни нанесени? Нали през днешния ден живеем в онази свободна страна, която ти и другарите ти извоювахте?
Това е по този начин, Василе, България сега не е под ничие робство.
Отвъд това обаче не стопираме да се питаме какво съставлява свободата? Само да имаме лична страна, означена на картата на света ли?
Не, Василе. Оказа се, че страната е единствено една метафора. Всеки един от нас съставлява една дребна страна. И за нейната независимост самичък би трябвало да се бори, до момента в който не извоюва мястото ѝ върху огромната карта на света. Всеки самичък би трябвало да влезе в борба, когато страната му се намира под опасност от завладяване. И самичък би трябвало да завоюва, без значение сред какъв брой огъня душманинът изтезава душата му. Защото, в случай че си разреши да изгуби, огньовете стават повече на брой и по-горещи. Волята му се трансформира в огън на самосъжалението, упоритостта – в огън на възприятието за непълноценност, а смелостта – в огън на страха.
Но ние през днешния ден, Василе, като че ли се опасяваме да влезем в борба. Чули сме, че „ тоз, който падне в пердах за независимост, той не умира “. С това се самозалъгваме, че щом сме паднали в борбата за своята независимост, това автоматизирано ни прави герои. Явно ни е толкоз значимо да си приписваме геройства, че даже не виждаме какъв брой основна детайлност пропущаме. Ние губим в своята борба, тъй като се опасяваме да се сражаваме. Защото се съмняваме в триумфа си.
Именно това са огньовете, които окървавяват душите ни, Василе. Огньовете на страха, подозрението, самозалъгването и неналичието на религия. Затова нашата изповед е изписана с кървави букви в това писмо. Душите ни кървят, а ние нямаме силата да приказваме на глас.
„ Тоз, който падне в пердах за независимост, той не умира… “
Василе, а ти знаеш ли какво значи да паднеш в пердах за независимост? Ти знаеш ли какво значи да се оставиш на грозните пламъци да погубят съществото ти? Ти знаеш ли какво значи да си се примирил със загубата си, още преди борбата да е почнала?
И ние нямаше да разберем, в случай че бяхме почерпили най-малко малко мощ от думите в известните пиеси. Те ни учат, че когато няма самун, има една остаряла приказка: „ Имало едно време един дядо и една баба… ”. Когато няма сол, има сълзи и от тях ще я добием. Но когато няма религия, тогава е ужасно.
А ние, Василе, в този момент имаме хляба. И солта имаме, и меда имаме, и виното… А това ни успокоява толкоз доста и не изпитваме нуждата да повярваме, че нашата лична дребна страна може да реализира свободата си и да се появи на картата на света. Защото сме се оставили да ни убедят, че да си свободен, значи да си самичък против всички.
Нали, до момента в който те изтезаваха, Василе, ти беше този, който неведнъж изрече думите: „ Сам съм, други няма “. Чак в този момент се питаме, Василе, ти самичък ли си бил в действителност? Сам ли си бил, или нашата отстъпчивост още веднъж се поддава на операции. Дали пък някой целеустремено не вади твоите думи от подтекста на действителните събития и не ги пояснява, както му е комфортно, единствено с цел да ни подчини на себе си? Дали същият целеустремено не крие истината, единствено с цел да ни накара да се откажем от борбата, която водим и да се оставим на огньовете на страха и подозрението да ни погубят…
Василе, когато човек желае да зачеркне грешките от предишното си и да стартира изначало, той го прави с изповед. Затова през днешния ден, на датата на твоето рождение, още веднъж сме се събрали тук – до мястото, където те изтезаваха. Застанали сме пред монумента като пред икона на Христовото Възкресение. Защото подвигът ти те възкреси от мъртвите.
Дано и в нас възкръсне смелостта и когато пристигна време за идната ни борба, да не се поддаваме на подозрения, а да изкрещим „ Свобода или гибел! “... и да се хвърлим в багра!
Подпис: борците за свободата си от 21 век
14 януари 2023година
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ