НАРОДЪТ? КОЙ НАРОД? frognews.bg
Има парламентарен суверен на България. Той е групов. Групов. От него по-голям не може да бъде въображаем. Народът. В негово име се издават присъдите. От него произтича всяка легитимност, а значи - и всяка власт. Цялата страна с всичко в нея принадлежи първо на него - суверена. Владетеля. Демос. Звучи като антична персонификация и си е тъкмо по този начин. Но какъв е обликът на този наш народ-суверен? Кой сте вие, господарю?
Като най-малко от 1944, само че в действителност и от по-рано ни е налаган неговият образ като на маса от мрачни, измъчени хора. Глухо живеещи. " Трудящите се ". Тези с попуканите ръце. Тези, които не обичат, не схващат и не желаят ум от никого. Вечни, неизменими, недоверчиви, цялостни със остарели мъдрости. Уви, тези мъдрости включват извънредно жалката фраза за преклонената главица. И отсам се потегля към една идеализация на народа като народец. Като хорица. Като потомци и носители на паметта на... плебеи. Първо на османските плебеи, несъмнено. Народът - това са бедните, тези, които постоянно ще останат небогати. Тези, които нищо не знаят, нищо не желаят и на нищо не имат вяра. Този народ или по-точно народец, тази визия за суверена на процедура е антисуверенна.
Такава версия на народ не може да ръководи. Тя не може да бъде суверен, тъй като суверен означа държател. И то висш държател, подобен, над който стои единствено Господ, а може би даже не и Той. Зависи от традициите на страната. Образът на суверена би трябвало да е възвишен и величествен. Доколкото нашият суверен е българският народ, то е нужно да спрем да си представяме народа като маса от простаци.
В цялата история на нашата част от света народите са бивали ухажвани с разнообразни ласкателни показа. Обикновено това са визиите за мъдрост, подвиг, царственост и разсъдителност. В антична Атина Народът, Демос, е бивал представян като провидение - мъж с красива брада, постигащ съглашение, завет с богинята-царица на града - Атина Палада. Демос и Атина стоят един против различен, гледат се като равни в очите и се ръкостискат върху един от множеството релефи върху текстовете на атинските закони, издялани върху камък. Демос е упражнявал демократѝя, своята лична власт. Бил е стопанин. Бил е суверен на една дребна морска империя, ръководеща егейските острови със своя флот.
Или да вземем Рим. Римската република е била страната на Сената и народа. Народът е имал своите бранители, наблюдаващи, омбудсмани - трибуните, които са имали правото да постановат несъгласие на сенатските решения. Винаги, когато Сенатът е прекалявал с данъчния напън, народът на Рим се е оттеглял от домовете, дюкяните и улиците, заемал е някой от извънградските улици и е изчаквал в стачка няколко дни, до момента в който на сената му уври мозъкът и се вслуша в гласа на жителите. Да, народът се е състоял от жители. Гражданите може и да са били роби, т.е. нормално не доста богати хора, само че въпреки всичко - хора със своя горделивост, способни и длъжни да вземат участие както в отбраната на града, по този начин и в сецесия. Сецесии са се наричали римските стачки, последната стъпка на мирното неподченинение преди експлоадирането на открита революция. Гражданите, представителите на римския народ, са били наричани квирити - хора под закрилата на градското провидение Янус Квирин, свободни хора, притежаващи скъпото право да не бъдат измъчвани и арестувани без експлицитна законова причина. При възникването на империята един от най-ценните преимущества на римските императори става точно поемането на властта на националния трибун, бранителя на градските маси против произвола на сенаторите. Чуждестранните царе, васали и другари на Рим, са получавали обръщението " съдружник и другар на римския народ ". Точно както и в Елада, при подписване на контракт с непозната монархия единствено царят ѝ е бил считан за свободен, тъй че единствено той е получавал алегорично поданството на Рим или на Атина; поданство, което го е изравнявало с елементарния, свободен човек от улицата. Това е народ.
В Стария завет се приказва за " жанр определен, царствено свещенство ", за народ от князе и пророци. Сред средновековните франки за народ се е считало събранието на въоръжените мъже. Невъоръжените просто не са били част от народа, а плебеи. Точно по този начин - имало е разлика сред народ и плебеи.
Да се върнем у нас. Какъв народ сме? Народ или плебеи? Народ или народец? Суверен или хорица? Граждани или жители? Не може и двете.
Предлагам да отхвърлим остарялата и унизителна идея за народеца и хорицата. Тя е обидна за величието на нашата нация. О, да, нацията. И нейната република.
Нацията и нейната власт. Нацията и нейното право на опозиция. Да си се представим като горделив народ. Да се забележим в профил като хората, които даже и през мрачните епохи на игото са се съпротивлявали. Които са формирали безчет чети, две легии, няколко въстания, Книжовното сдружение и Екзархията. Да се забележим като потомци на богатите, работливи и просветени българи от националното Възраждане. Да, ние нямаме национална аристокрация, само че имаме нещо още по-ценно: градска каста от търговци, учители, свещеници, бунтовници, писатели и пътешественици. Това е същинският гръбнак на българския народ. Това е лицето на един автентичен суверен.
Началото на Третата, съвременна българска страна е резултат от Възраждането и ера на успех и покруса за нашия народ. Ние реализираме Съединението и Независимостта. Сами. С смелост и неизменност. България забогатява и се модернизира. Тя печели Сръбско-българската война и пази територията си. Не желае непознатото, не се отхвърля от своето. Бори се. Достига до страховита популярност по бойните полета при Сливница, Одрин, Тутракан и Дойран. Това е България, в която се основава просвета и независима, витална, висока просвета. България, чиито художници с чест вземат участие по всички интернационалните изложби. България, отворена към света. Не единствено храбра, само че и елегантна България. България на изтънчени поети и съвременни индустриалци. България, която може да се конкурира по качества на популацията със страни като Япония и Прусия. Просперираща България. Едновременно с това - хуманна България, която не се бои от чужденците, а учи опита им и го ползва креативен. България, която приютява страдалци и им дава независимост и живот. България, която приема арменците и избавя оптимално огромен брой от евреите.
Тази България е съвременна и образована. Тя е еднообразно способна на мир и война, тя основава просвета и изкуство, живее своя естествен народен живот и натрупа вяра за бъдещето.
За страдание, тази същинска България беше посечена на 9 септември 1944 година И новите, червени управляващи ни върнаха облика на народа не като на горделив основател на своята орис, а като на толерантен, тъмен, черен човек, който търпи, стиска зъби и мърмори някакви рабски " мъдрости " в прашните си мустаци. Образът на нашите мъже беше изкривен и сгънат. На дамите ни - лише от грацията и достолепието, типични за българската дама отпреди идването на болшевишката сган. Този изстрадал, подправен облик доминира и до момента.
Но ние чисто исторически сме българи. Създатели на политическа традиция. Феникс, изправящ се от пепелта на всяко предходно свое царство. Ние не сме потомци на славянските жители на своите прародители. Ние сме наследниците на Кубрат и Аспарух, на Тервел и Крум, на Омуртаг, Борис и Симеон. На Асеневци и Тертеровци. Нашата първа традиция е царствена и завоевателна. Нашата първа огромна емблема на Балканите - Мадарският конник, е сцена на владетелски лов, на успех. Впрочем, единствено извънредно елементарни хора могат да не знаят, че на самия скален релеф от Мадара в краката на българския държател в действителност има пронизан лъв. Знанието и незнанието на такива неща разделят народа от тълпата, свободния от тога.
Ние сме наследници на една съвременна, градска традиция. На желязното офицерство от 1912-1918. Потомци сме на притежатели, на лекари, публицисти, учители и духовници. И тъй като сме суверенът на своя земя ( " държател в страната, в която се е родил ", както написа за себе си Омуртаг), у нас има нещо господарско. Не приведено, не типично за някакви си хорица, за някакъв народец или навалица. Не, ние не сме потомците на плебеи. Който ни внушава това, е в действителност съперник на България - такава, каквато тя е била и каквато може още веднъж да бъде. Ние сме Нация. Съвременна нация, равна на своите съдружници, лоялна към своите другари, скъпа за алиансите, в които взе участие, нужна за цивилизацията и участваща в обмена на хора, артикули и хрумвания. Ние не сме затворени хора. Неслучайно живеем на кръстопътя сред Цариград, Солун и Виена.
Свободата е наше право, привилегия и отговорност.
Разбира се, всеки, който си показва народа-суверен по някакъв различен метод, да вземем за пример като спаружен, нерешителен човечец, има цялостното право да иде и да живее там, където към него ще се отнасят по прочут и обичан метод - с нагайка по гърбината. Та малко ли евразийски диктатури се пръкват още веднъж по периферията, тъкмо оттатък границата на цивилизацията, в която имаме щастието да се намираме...
Манол Глишев
за frognews
Като най-малко от 1944, само че в действителност и от по-рано ни е налаган неговият образ като на маса от мрачни, измъчени хора. Глухо живеещи. " Трудящите се ". Тези с попуканите ръце. Тези, които не обичат, не схващат и не желаят ум от никого. Вечни, неизменими, недоверчиви, цялостни със остарели мъдрости. Уви, тези мъдрости включват извънредно жалката фраза за преклонената главица. И отсам се потегля към една идеализация на народа като народец. Като хорица. Като потомци и носители на паметта на... плебеи. Първо на османските плебеи, несъмнено. Народът - това са бедните, тези, които постоянно ще останат небогати. Тези, които нищо не знаят, нищо не желаят и на нищо не имат вяра. Този народ или по-точно народец, тази визия за суверена на процедура е антисуверенна.
Такава версия на народ не може да ръководи. Тя не може да бъде суверен, тъй като суверен означа държател. И то висш държател, подобен, над който стои единствено Господ, а може би даже не и Той. Зависи от традициите на страната. Образът на суверена би трябвало да е възвишен и величествен. Доколкото нашият суверен е българският народ, то е нужно да спрем да си представяме народа като маса от простаци.
В цялата история на нашата част от света народите са бивали ухажвани с разнообразни ласкателни показа. Обикновено това са визиите за мъдрост, подвиг, царственост и разсъдителност. В антична Атина Народът, Демос, е бивал представян като провидение - мъж с красива брада, постигащ съглашение, завет с богинята-царица на града - Атина Палада. Демос и Атина стоят един против различен, гледат се като равни в очите и се ръкостискат върху един от множеството релефи върху текстовете на атинските закони, издялани върху камък. Демос е упражнявал демократѝя, своята лична власт. Бил е стопанин. Бил е суверен на една дребна морска империя, ръководеща егейските острови със своя флот.
Или да вземем Рим. Римската република е била страната на Сената и народа. Народът е имал своите бранители, наблюдаващи, омбудсмани - трибуните, които са имали правото да постановат несъгласие на сенатските решения. Винаги, когато Сенатът е прекалявал с данъчния напън, народът на Рим се е оттеглял от домовете, дюкяните и улиците, заемал е някой от извънградските улици и е изчаквал в стачка няколко дни, до момента в който на сената му уври мозъкът и се вслуша в гласа на жителите. Да, народът се е състоял от жители. Гражданите може и да са били роби, т.е. нормално не доста богати хора, само че въпреки всичко - хора със своя горделивост, способни и длъжни да вземат участие както в отбраната на града, по този начин и в сецесия. Сецесии са се наричали римските стачки, последната стъпка на мирното неподченинение преди експлоадирането на открита революция. Гражданите, представителите на римския народ, са били наричани квирити - хора под закрилата на градското провидение Янус Квирин, свободни хора, притежаващи скъпото право да не бъдат измъчвани и арестувани без експлицитна законова причина. При възникването на империята един от най-ценните преимущества на римските императори става точно поемането на властта на националния трибун, бранителя на градските маси против произвола на сенаторите. Чуждестранните царе, васали и другари на Рим, са получавали обръщението " съдружник и другар на римския народ ". Точно както и в Елада, при подписване на контракт с непозната монархия единствено царят ѝ е бил считан за свободен, тъй че единствено той е получавал алегорично поданството на Рим или на Атина; поданство, което го е изравнявало с елементарния, свободен човек от улицата. Това е народ.
В Стария завет се приказва за " жанр определен, царствено свещенство ", за народ от князе и пророци. Сред средновековните франки за народ се е считало събранието на въоръжените мъже. Невъоръжените просто не са били част от народа, а плебеи. Точно по този начин - имало е разлика сред народ и плебеи.
Да се върнем у нас. Какъв народ сме? Народ или плебеи? Народ или народец? Суверен или хорица? Граждани или жители? Не може и двете.
Предлагам да отхвърлим остарялата и унизителна идея за народеца и хорицата. Тя е обидна за величието на нашата нация. О, да, нацията. И нейната република.
Нацията и нейната власт. Нацията и нейното право на опозиция. Да си се представим като горделив народ. Да се забележим в профил като хората, които даже и през мрачните епохи на игото са се съпротивлявали. Които са формирали безчет чети, две легии, няколко въстания, Книжовното сдружение и Екзархията. Да се забележим като потомци на богатите, работливи и просветени българи от националното Възраждане. Да, ние нямаме национална аристокрация, само че имаме нещо още по-ценно: градска каста от търговци, учители, свещеници, бунтовници, писатели и пътешественици. Това е същинският гръбнак на българския народ. Това е лицето на един автентичен суверен.
Началото на Третата, съвременна българска страна е резултат от Възраждането и ера на успех и покруса за нашия народ. Ние реализираме Съединението и Независимостта. Сами. С смелост и неизменност. България забогатява и се модернизира. Тя печели Сръбско-българската война и пази територията си. Не желае непознатото, не се отхвърля от своето. Бори се. Достига до страховита популярност по бойните полета при Сливница, Одрин, Тутракан и Дойран. Това е България, в която се основава просвета и независима, витална, висока просвета. България, чиито художници с чест вземат участие по всички интернационалните изложби. България, отворена към света. Не единствено храбра, само че и елегантна България. България на изтънчени поети и съвременни индустриалци. България, която може да се конкурира по качества на популацията със страни като Япония и Прусия. Просперираща България. Едновременно с това - хуманна България, която не се бои от чужденците, а учи опита им и го ползва креативен. България, която приютява страдалци и им дава независимост и живот. България, която приема арменците и избавя оптимално огромен брой от евреите.
Тази България е съвременна и образована. Тя е еднообразно способна на мир и война, тя основава просвета и изкуство, живее своя естествен народен живот и натрупа вяра за бъдещето.
За страдание, тази същинска България беше посечена на 9 септември 1944 година И новите, червени управляващи ни върнаха облика на народа не като на горделив основател на своята орис, а като на толерантен, тъмен, черен човек, който търпи, стиска зъби и мърмори някакви рабски " мъдрости " в прашните си мустаци. Образът на нашите мъже беше изкривен и сгънат. На дамите ни - лише от грацията и достолепието, типични за българската дама отпреди идването на болшевишката сган. Този изстрадал, подправен облик доминира и до момента.
Но ние чисто исторически сме българи. Създатели на политическа традиция. Феникс, изправящ се от пепелта на всяко предходно свое царство. Ние не сме потомци на славянските жители на своите прародители. Ние сме наследниците на Кубрат и Аспарух, на Тервел и Крум, на Омуртаг, Борис и Симеон. На Асеневци и Тертеровци. Нашата първа традиция е царствена и завоевателна. Нашата първа огромна емблема на Балканите - Мадарският конник, е сцена на владетелски лов, на успех. Впрочем, единствено извънредно елементарни хора могат да не знаят, че на самия скален релеф от Мадара в краката на българския държател в действителност има пронизан лъв. Знанието и незнанието на такива неща разделят народа от тълпата, свободния от тога.
Ние сме наследници на една съвременна, градска традиция. На желязното офицерство от 1912-1918. Потомци сме на притежатели, на лекари, публицисти, учители и духовници. И тъй като сме суверенът на своя земя ( " държател в страната, в която се е родил ", както написа за себе си Омуртаг), у нас има нещо господарско. Не приведено, не типично за някакви си хорица, за някакъв народец или навалица. Не, ние не сме потомците на плебеи. Който ни внушава това, е в действителност съперник на България - такава, каквато тя е била и каквато може още веднъж да бъде. Ние сме Нация. Съвременна нация, равна на своите съдружници, лоялна към своите другари, скъпа за алиансите, в които взе участие, нужна за цивилизацията и участваща в обмена на хора, артикули и хрумвания. Ние не сме затворени хора. Неслучайно живеем на кръстопътя сред Цариград, Солун и Виена.
Свободата е наше право, привилегия и отговорност.
Разбира се, всеки, който си показва народа-суверен по някакъв различен метод, да вземем за пример като спаружен, нерешителен човечец, има цялостното право да иде и да живее там, където към него ще се отнасят по прочут и обичан метод - с нагайка по гърбината. Та малко ли евразийски диктатури се пръкват още веднъж по периферията, тъкмо оттатък границата на цивилизацията, в която имаме щастието да се намираме...
Манол Глишев
за frognews
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ