Ана Тату от Гюргево: Русе обогати живота ни
Има кафенета, заведения за хранене – храната е добра, споделя за Русе румънката, отраснала в Гюргево
Ана Тату е родена и израснала в Гюргево. Интересува се от историята и културата на региона, които съгласно нея не са оценени. Вечно влюбена в Балканите, тя има вяра в съдействието и здравия разсъдък. Обича да чете и от време на време да написа, изключително къса прозаичност. Грижи се за градина, в която опитва с по-малко познати растителни типове, и е майка на две деца, написа.
Ана, ти си основала страница във Фейсбук – (Неофициално Гюргево), която дава забавна и неповторима информация за региона на Гюргево, само че в последно време от ден на ден се концентрира върху Русе и неговия културен живот. Как се стигна до основаването на тази страница и каква е нейната история? Имаш ли специалност, обвързвана с пресата или връзката?
Започнах страницата “Неофициално Гюргево ” преди към 7-8 години, защото тогава се върнах вкъщи в Гюргево. Идеята за нея обаче беше по-стара.
Аз съм родена в Гюргево, само че брачният партньор ми е от друга част на страната. Когато се върнахме от Букурещ, той беше доста любопитен за града и покрайнините му, а аз имах инертно, да не кажа напряко отрицателно отношение към моя град. Мисля, че това отношение е особено за множеството поданици на Гюргево. Жителите на Гюргево не познават града си и надлежно не го обичат. Със брачна половинка ми започнахме да вършим дребни излети в региона и открихме, че природата в действителност е великодушна към нас. Видяхме Дунав с нови очи, каналите, басейните около Дунав, дунавските тераси. Постепенно започнах да чета за историята на Гюргево и усетих, че съм се натъкнал на богатство. Имаше доста неща, които не знаех, възпламених се по историята на региона и тогава ми хрумна да опиша и да фотографирам Гюргево през личните си очи и да покажа на другите какво съм разкрила, с концепцията, че мога да трансформира малко манталитета, най-малко с милиметър. Защото един град не е общ брой от здания и места, а по-скоро общ брой от жителите му. Хората би трябвало да обичат мястото, където живеят, да обичат да са вкъщи си. Тогава може би ще се борят да трансформират това, което не им харесва, което не е наред, ще оказват напън върху управляващите и градът ще процъфтява.
Мислех, че ще пиша единствено една, най-вече две години страницата “Неофициално Гюргево ”, само че работата ми по нея се проточи във времето. И прекосих Дунава.
Русе е най-близкият град до нас, по принцип се пътува най-много 15 - 20 минути с кола – в случай че няма огромен трафик в митниците – за нас е доста елементарно да вършим еднодневни екскурзии до България. Русе е доста по-голям от Гюргево. Старите здания са сносно непокътнати. Има кафенета, заведения за хранене – храната е добра. Околността е красива, каньонът на река Русенски Лом е необикновен. Наблизо открихме предпазен от ЮНЕСКО обект, пещерата Орлова чука, и мисля, че имаме още доста да забележим. Да не забравяме, че нашите градове имат обща история и аз обичам да диря следи от тази история, която ни свързва: османските укрепления, заровената черква, ферибота и така нататък, да виждам на всичко с окото на културен екскурзиант, а по-късно да описвам за това на моите съграждани от Гюргево.
За да отговоря на всичките ви въпроси, не, нямам специалност, обвързвана с пресата или връзките, само че обичам да пиша. И употребявам това, с цел да амбалирам фрагменти от историята в дребни истории, написани по наличен метод, прелестно четиво за индивида, който отваря телефона си, до момента в който пие чаша кафе. Опитвам се да подобавам към всичко от положителна позиция – което не значи, че не виждам какво е неприятно или погрешно. Има доста медии, които се грижат да ни го показват всеки час. Опитвам се да виждам в близост с доброжелателни очи, мисля, че съм го научила от децата си, които, когато бяха дребни, имаха тази суперсила на детството, да се радват на най-простите неща. Страницата е аполитична, без реклами, чисто доброволческа.
Колко известни бяха русенските радиостанциите и музикалните им излъчвания в Гюргево след 1989 година?
Аз съм от поколението, което израсна, чувайки български език всеки ден. По време на комунизма гледахме повече българска телевизия, в сравнение с румънска. Казваше се, че “българите (телевизията) се хващат с вилица, а за румънците би трябвало да се конфигурира антена ”. Покажете на който и да е над 40-годишен човек от Гюргево клиповете на Сънчо (Лека нощ, деца) и той ще се просълзи. Гледах сериали, филми по Студио Х, а музиката, пристигнала след Революцията, слушах по радиото. Бях младеж, а за младежите музиката е от огромно значение, тя е част от тяхната еднаквост.
Слушах радио “Хоризонт ”, помня, че в неделя вечер имаха тричасово рок шоу. Започваше късно, към 22:00 ч., тъй че продължаваше до след среднощ. А аз чаках до последния половин час, когато пускаха най-новите албуми. Имах касетофон и можех да протоколирам, бързо натисках бутона REC, с цел да не пропусна нито секунда. Така записах последния албум на Metallica – Metallica 91 – и касетата обиколи целия град и беше копирана неведнъж.
А по-късно, след 2000 година, когато интернет и YouTube навлязоха на пазара и музиката беше станала доста по-достъпна, към момента слушах в колата една българска радиостанция, Пристис или нещо сходно се споделяше. Изведнъж тя спря да свири и аз останах без рок радио зад кормилото.
Откривате в Русе доста неща, които ще ви зарадват – като да вземем за пример културната му сцена. Какво съставлява интерес за една жена от Гюргево в България оттатък Дунава?
Освен това, което споделих нагоре – към което би трябвало да прибавя, че идваме в Русе и за извършване на покупки – обръщам огромно внимание на музикалните събития там. Музиката ме интересува, може би щеше да има и повече, може би щях да включа и театъра, само че се намесва езиковата преграда. В Русенската опера програмата е богата, институцията е доста дейна и през последната година открих, че класическата музика и рок музиката са прелестно свързани и по този начин излизат дружно на сцената. Ходих на две представления, оркестърът беше дирижиран от Димитър Косев, намирам ги за феноменални, единствени по рода си, на процедура имах шанса да бъда в центъра на тези събития, които се надявам да се трансфорат в културно придвижване.
Следя няколко страници от Русе, които превеждам автоматизирано с Гугъл translate, чакам с неспокойствие тазгодишните концерти на Мах Club, на Karaoke Star и несъмнено ще проследявам за Ruse Summer Fest.
Освен музеите, които към този момент посетих, за мен храната на един народ също е част от културата. Нека не лицемерничим, ние, хората от Гюргево, идваме в Русе, с цел да ядем, и аз постоянно предпочитам нещо обичайно българско. Няма да не помни да кажа тук какъв брой доста обичам вашите печени чушки, лютеница, в действителност мисля, че би трябвало да създадем един жив, “ядлив ” и трансграничен музей на всички типове дунавски ястия. Шегувам се, само че не на 100%. Мисля, че към момента имам да изследвам от кулинарната страна, интересувам се от градската торта, тортата Гараш, красива е историята зад този десерт, тъпо, че не можах да дойда предходната есен, когато имахте събитие с музика и торта Гараш.
До каква степен неналичието на развъртян публичен превоз сред Гюргево и Русе ти пречи да идваш по-често? Смяташ ли, че една автобусна или микробусна линия сред двата града би трябвало по някакъв метод да бъде подкрепена от локалните администрации, в случай че частните компании не виждат задоволително облага в това?
Сред жителите на Гюргево се популяризира една смешка:
“- Когато имате посетители, които идват от различен завършек на страната, къде ги водите в Гюргево? Какво има да се види в Гюргево?– Русе! ”
Може би това е малко жестока смешка, мъчителна за нас, в румънския дух на присмиване на неприятностите, само че е вярна. Тази непосредственост на нашите градове, разграничени от реката, фактът, че се виждаме от единия до другия бряг, е очарователна. Може би сме привикнали с нея, само че за хората, които идват за първи път, тя е много привлекателна. Преди пандемията ни гостуваха две девойки от Канада и Израел, отидохме на пристанището в Гюргево да хапнем и те бяха сюрпризирани, че от другата страна има град от друга страна. Помислиха, че е близо, желаеха да се откажем от ресторанта в Гюргево и защото нямахме задоволително време да ги закараме, споделиха, че ще отидат сами, пешком. Ние не им позволихме, несъмнено, казахме им, че дистанцията е малко по-голямо, в сравнение с наподобява, и не е допустимо да се стигне пешком.
Е, тук е казусът, в случай че нямаш кола, не е елементарно да стигнеш от единия бряг до другия. А и по никакъв начин не е на ниска цена. Винаги виждам таксита с русенски номера, които отиват до Букурещ. Вероятно такова пътешестване е много скъпо, само че даже и със лична кола би трябвало да платиш моста, след това винетката. Знаем, че този метод – всеки със личната си кола, е стар и не е резистентен. Затова мисля, че би трябвало да има постоянни автобусни пътувания. И освен това, трябват ни влакове в комфортно време, фериботи, велоалеи и – за какво не – корабче, което да се движи от пролетта до есента сред двете пристанища. Може би съм идеалист, само че улеснението на напредването на хората може да помогне за развиването на региона от туристическа и икономическа позиция. Рано или късно ще би трябвало да погледнем на всичко сложно и да преодолеем този нрав на граница, която не може да се пресече.
Сега сме дружно в Европейския съюз, в културно отношение сме в един и същи регион на Балканите, имаме някои места за превозване на свободното време в региона и по този начин или другояче Букурещ е близо. От другата страна, в България, са Русе и не доста далечното Велико Търново. Всичко това звучи идеалистично, тъй като даже сред Гюргево и Букурещ няма положителни транспортни връзки, само че в случай че не се осмелим да мечтаем, в никакъв случай няма да разберем от какво имаме потребност и какво да желаяме от управляващите.
Но ето по какъв начин наподобява бъдещето, по този начин е на всички европейски граници, да вземем за пример сестра ми живее във Франция, на границата с Белгия. Границата минава през един парк, когато минете през парка, сте или във Франция, или в Белгия, а тя върви на работа с френски или белгийски рейс, според от това кой ще стигне по-рано на спирката.
Може би първата самодейност би трябвало да пристигна от управляващите на двата града. Но има заплаха да навлезем в бюрократичен пъкъл, който е невероятно да бъде преминат. Въпреки че една пътна връзка – тъй като това е всичко, което е допустимо да се стартира – подкрепена от двете администрации, би означавала, че те са закотвени в сегашното, мислят за бъдещето и честват предишното. Мостът над Дунав е издигнат през 50-те години на предишния век с някои жертви на общността.
По неофициална информация би трябвало да знаете, че преди няколко десетилетия имаше концепция – поднесена с предизборна багра – за въздушна връзка сред Гюргево и Русе, по-точно за кабинков въжен превоз. Дори не се е стигнало до такава степен, само че в Европа има градове, свързани с това ефектно транспортно средство.
Какво още би трябвало да създадат жителите на Русе и Гюргево, с цел да имат по-удовлетворителен живот в своя регион, вместо да се откриват в Букурещ, София или Варна?
Наистина да бъдат жители, да обръщат внимание на това, което се случва към тях, и да се включват в публичния живот. Всеки с каквото може, колкото и малко да отделя за града, това малко се изкарва от цялата общественост, а общността не се състои от анонимни хора, общността значи нашите родители и деца, нашите съседи, нашите учители в учебно заведение. Ние сме общността. Нека да погледнем към младежите, към техните потребности и да им обърнем допустимо най-голямо внимание. Младите хора ще тръгнат, ще опитат, ще изследват, това е в епохата на младостта, само че може би им дайте нещо, към което да се върнат.
Ана Тату е родена и израснала в Гюргево. Интересува се от историята и културата на региона, които съгласно нея не са оценени. Вечно влюбена в Балканите, тя има вяра в съдействието и здравия разсъдък. Обича да чете и от време на време да написа, изключително къса прозаичност. Грижи се за градина, в която опитва с по-малко познати растителни типове, и е майка на две деца, написа.
Ана, ти си основала страница във Фейсбук – (Неофициално Гюргево), която дава забавна и неповторима информация за региона на Гюргево, само че в последно време от ден на ден се концентрира върху Русе и неговия културен живот. Как се стигна до основаването на тази страница и каква е нейната история? Имаш ли специалност, обвързвана с пресата или връзката?
Започнах страницата “Неофициално Гюргево ” преди към 7-8 години, защото тогава се върнах вкъщи в Гюргево. Идеята за нея обаче беше по-стара.
Аз съм родена в Гюргево, само че брачният партньор ми е от друга част на страната. Когато се върнахме от Букурещ, той беше доста любопитен за града и покрайнините му, а аз имах инертно, да не кажа напряко отрицателно отношение към моя град. Мисля, че това отношение е особено за множеството поданици на Гюргево. Жителите на Гюргево не познават града си и надлежно не го обичат. Със брачна половинка ми започнахме да вършим дребни излети в региона и открихме, че природата в действителност е великодушна към нас. Видяхме Дунав с нови очи, каналите, басейните около Дунав, дунавските тераси. Постепенно започнах да чета за историята на Гюргево и усетих, че съм се натъкнал на богатство. Имаше доста неща, които не знаех, възпламених се по историята на региона и тогава ми хрумна да опиша и да фотографирам Гюргево през личните си очи и да покажа на другите какво съм разкрила, с концепцията, че мога да трансформира малко манталитета, най-малко с милиметър. Защото един град не е общ брой от здания и места, а по-скоро общ брой от жителите му. Хората би трябвало да обичат мястото, където живеят, да обичат да са вкъщи си. Тогава може би ще се борят да трансформират това, което не им харесва, което не е наред, ще оказват напън върху управляващите и градът ще процъфтява.
Мислех, че ще пиша единствено една, най-вече две години страницата “Неофициално Гюргево ”, само че работата ми по нея се проточи във времето. И прекосих Дунава.
Русе е най-близкият град до нас, по принцип се пътува най-много 15 - 20 минути с кола – в случай че няма огромен трафик в митниците – за нас е доста елементарно да вършим еднодневни екскурзии до България. Русе е доста по-голям от Гюргево. Старите здания са сносно непокътнати. Има кафенета, заведения за хранене – храната е добра. Околността е красива, каньонът на река Русенски Лом е необикновен. Наблизо открихме предпазен от ЮНЕСКО обект, пещерата Орлова чука, и мисля, че имаме още доста да забележим. Да не забравяме, че нашите градове имат обща история и аз обичам да диря следи от тази история, която ни свързва: османските укрепления, заровената черква, ферибота и така нататък, да виждам на всичко с окото на културен екскурзиант, а по-късно да описвам за това на моите съграждани от Гюргево.
За да отговоря на всичките ви въпроси, не, нямам специалност, обвързвана с пресата или връзките, само че обичам да пиша. И употребявам това, с цел да амбалирам фрагменти от историята в дребни истории, написани по наличен метод, прелестно четиво за индивида, който отваря телефона си, до момента в който пие чаша кафе. Опитвам се да подобавам към всичко от положителна позиция – което не значи, че не виждам какво е неприятно или погрешно. Има доста медии, които се грижат да ни го показват всеки час. Опитвам се да виждам в близост с доброжелателни очи, мисля, че съм го научила от децата си, които, когато бяха дребни, имаха тази суперсила на детството, да се радват на най-простите неща. Страницата е аполитична, без реклами, чисто доброволческа.
Колко известни бяха русенските радиостанциите и музикалните им излъчвания в Гюргево след 1989 година?
Аз съм от поколението, което израсна, чувайки български език всеки ден. По време на комунизма гледахме повече българска телевизия, в сравнение с румънска. Казваше се, че “българите (телевизията) се хващат с вилица, а за румънците би трябвало да се конфигурира антена ”. Покажете на който и да е над 40-годишен човек от Гюргево клиповете на Сънчо (Лека нощ, деца) и той ще се просълзи. Гледах сериали, филми по Студио Х, а музиката, пристигнала след Революцията, слушах по радиото. Бях младеж, а за младежите музиката е от огромно значение, тя е част от тяхната еднаквост.
Слушах радио “Хоризонт ”, помня, че в неделя вечер имаха тричасово рок шоу. Започваше късно, към 22:00 ч., тъй че продължаваше до след среднощ. А аз чаках до последния половин час, когато пускаха най-новите албуми. Имах касетофон и можех да протоколирам, бързо натисках бутона REC, с цел да не пропусна нито секунда. Така записах последния албум на Metallica – Metallica 91 – и касетата обиколи целия град и беше копирана неведнъж.
А по-късно, след 2000 година, когато интернет и YouTube навлязоха на пазара и музиката беше станала доста по-достъпна, към момента слушах в колата една българска радиостанция, Пристис или нещо сходно се споделяше. Изведнъж тя спря да свири и аз останах без рок радио зад кормилото.
Откривате в Русе доста неща, които ще ви зарадват – като да вземем за пример културната му сцена. Какво съставлява интерес за една жена от Гюргево в България оттатък Дунава?
Освен това, което споделих нагоре – към което би трябвало да прибавя, че идваме в Русе и за извършване на покупки – обръщам огромно внимание на музикалните събития там. Музиката ме интересува, може би щеше да има и повече, може би щях да включа и театъра, само че се намесва езиковата преграда. В Русенската опера програмата е богата, институцията е доста дейна и през последната година открих, че класическата музика и рок музиката са прелестно свързани и по този начин излизат дружно на сцената. Ходих на две представления, оркестърът беше дирижиран от Димитър Косев, намирам ги за феноменални, единствени по рода си, на процедура имах шанса да бъда в центъра на тези събития, които се надявам да се трансфорат в културно придвижване.
Следя няколко страници от Русе, които превеждам автоматизирано с Гугъл translate, чакам с неспокойствие тазгодишните концерти на Мах Club, на Karaoke Star и несъмнено ще проследявам за Ruse Summer Fest.
Освен музеите, които към този момент посетих, за мен храната на един народ също е част от културата. Нека не лицемерничим, ние, хората от Гюргево, идваме в Русе, с цел да ядем, и аз постоянно предпочитам нещо обичайно българско. Няма да не помни да кажа тук какъв брой доста обичам вашите печени чушки, лютеница, в действителност мисля, че би трябвало да създадем един жив, “ядлив ” и трансграничен музей на всички типове дунавски ястия. Шегувам се, само че не на 100%. Мисля, че към момента имам да изследвам от кулинарната страна, интересувам се от градската торта, тортата Гараш, красива е историята зад този десерт, тъпо, че не можах да дойда предходната есен, когато имахте събитие с музика и торта Гараш.
До каква степен неналичието на развъртян публичен превоз сред Гюргево и Русе ти пречи да идваш по-често? Смяташ ли, че една автобусна или микробусна линия сред двата града би трябвало по някакъв метод да бъде подкрепена от локалните администрации, в случай че частните компании не виждат задоволително облага в това?
Сред жителите на Гюргево се популяризира една смешка:
“- Когато имате посетители, които идват от различен завършек на страната, къде ги водите в Гюргево? Какво има да се види в Гюргево?– Русе! ”
Може би това е малко жестока смешка, мъчителна за нас, в румънския дух на присмиване на неприятностите, само че е вярна. Тази непосредственост на нашите градове, разграничени от реката, фактът, че се виждаме от единия до другия бряг, е очарователна. Може би сме привикнали с нея, само че за хората, които идват за първи път, тя е много привлекателна. Преди пандемията ни гостуваха две девойки от Канада и Израел, отидохме на пристанището в Гюргево да хапнем и те бяха сюрпризирани, че от другата страна има град от друга страна. Помислиха, че е близо, желаеха да се откажем от ресторанта в Гюргево и защото нямахме задоволително време да ги закараме, споделиха, че ще отидат сами, пешком. Ние не им позволихме, несъмнено, казахме им, че дистанцията е малко по-голямо, в сравнение с наподобява, и не е допустимо да се стигне пешком.
Е, тук е казусът, в случай че нямаш кола, не е елементарно да стигнеш от единия бряг до другия. А и по никакъв начин не е на ниска цена. Винаги виждам таксита с русенски номера, които отиват до Букурещ. Вероятно такова пътешестване е много скъпо, само че даже и със лична кола би трябвало да платиш моста, след това винетката. Знаем, че този метод – всеки със личната си кола, е стар и не е резистентен. Затова мисля, че би трябвало да има постоянни автобусни пътувания. И освен това, трябват ни влакове в комфортно време, фериботи, велоалеи и – за какво не – корабче, което да се движи от пролетта до есента сред двете пристанища. Може би съм идеалист, само че улеснението на напредването на хората може да помогне за развиването на региона от туристическа и икономическа позиция. Рано или късно ще би трябвало да погледнем на всичко сложно и да преодолеем този нрав на граница, която не може да се пресече.
Сега сме дружно в Европейския съюз, в културно отношение сме в един и същи регион на Балканите, имаме някои места за превозване на свободното време в региона и по този начин или другояче Букурещ е близо. От другата страна, в България, са Русе и не доста далечното Велико Търново. Всичко това звучи идеалистично, тъй като даже сред Гюргево и Букурещ няма положителни транспортни връзки, само че в случай че не се осмелим да мечтаем, в никакъв случай няма да разберем от какво имаме потребност и какво да желаяме от управляващите.
Но ето по какъв начин наподобява бъдещето, по този начин е на всички европейски граници, да вземем за пример сестра ми живее във Франция, на границата с Белгия. Границата минава през един парк, когато минете през парка, сте или във Франция, или в Белгия, а тя върви на работа с френски или белгийски рейс, според от това кой ще стигне по-рано на спирката.
Може би първата самодейност би трябвало да пристигна от управляващите на двата града. Но има заплаха да навлезем в бюрократичен пъкъл, който е невероятно да бъде преминат. Въпреки че една пътна връзка – тъй като това е всичко, което е допустимо да се стартира – подкрепена от двете администрации, би означавала, че те са закотвени в сегашното, мислят за бъдещето и честват предишното. Мостът над Дунав е издигнат през 50-те години на предишния век с някои жертви на общността.
По неофициална информация би трябвало да знаете, че преди няколко десетилетия имаше концепция – поднесена с предизборна багра – за въздушна връзка сред Гюргево и Русе, по-точно за кабинков въжен превоз. Дори не се е стигнало до такава степен, само че в Европа има градове, свързани с това ефектно транспортно средство.
Какво още би трябвало да създадат жителите на Русе и Гюргево, с цел да имат по-удовлетворителен живот в своя регион, вместо да се откриват в Букурещ, София или Варна?
Наистина да бъдат жители, да обръщат внимание на това, което се случва към тях, и да се включват в публичния живот. Всеки с каквото може, колкото и малко да отделя за града, това малко се изкарва от цялата общественост, а общността не се състои от анонимни хора, общността значи нашите родители и деца, нашите съседи, нашите учители в учебно заведение. Ние сме общността. Нека да погледнем към младежите, към техните потребности и да им обърнем допустимо най-голямо внимание. Младите хора ще тръгнат, ще опитат, ще изследват, това е в епохата на младостта, само че може би им дайте нещо, към което да се върнат.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ