Родство по избор или думи за изкуството на превода
Има хора, които към момента настояват, че преводът бил завареничето на литературата, че бил неблагодарно, вторично изкуство. Много са определенията за превода и преводачите. В средата на 19 век Балзак ги назова “пощенските коне, които се сменят от станция на станция” на човечеството”. Сто години след него мексиканският стихотворец, белетрист и преводач Октавио Пас дефинира превода като “златна монета в духовния продан сред народите”. Представете си, че ги нямаше тия „ коне” или тази „ златна монета”- какъв брой небогати духом щяхме да бъдем...
Много похвални слова са казани и написани за изкуството на превода. Още през през 16 век огромният френски стихотворец Жоашен Дю Беле е теоретизирал върху това комплицирано, неблагодарно и зле платено изкуство. Но преводът има и отрицатели. Италианците имат сентенция: “Il traduttore e sempre un traditore” /Преводачът е постоянно предател/, французите пък споделят, че преводът бил като дамата: “ако е красива, е погрешна, в случай че е вярна, е некрасива...”
Да, преводът е сложна работа. Тук ще изтъквам още една забавна фраза, с която може и да не се съгласим, само че в нея има известна доза истина. Немският романтик Фридрих Шлегел написа в една своя публикация безусловно следното: „ Художествения превод е смъртен дуел. При него търпи проваляне или този, който превежда, или оня, който превеждат!”
Наистина, доста похвални слова са изписани и за нас, преводачите. Напоследък имах щастието да преведа и да сформира една антология под надпис „ Сълзи и светци” с текстове на огромния румънско- френски мъдрец и мъдрец, един от последните хуманисти на нашето време, румънеца от Сибиу, Емил Мишел Чоран. Бях поласкан да прочета и преведа следното: „ Преводачите, които срещнах през живота си, съвсем постоянно превъзхождаха писателите. Те бяха по- образовани, по- културни, доста по- положителни и по- почтени от множеството от тях...”
Но мисля,че най- огромната хвалба, за която може да мечтае един преводач, без подозрение е цялостното отказване на това, което е постигнал: не трябва да се вижда изобщо, че е имало превод...
Наистина, когато четеш един създател на непознат език и той ти харесва, изпитваш съвсем непреодолимото предпочитание да го преведеш. Това е понятно, защото едно от удоволствията на четенето, както и на музиката, е да го споделиш с другари и съидейници. Познавам хора, които научиха непознат език и навлязоха съществено в някои непознати култури, единствено с цел да поддържат връзка посредством езика на оригинала с обичаните си създатели. А след това, с голяма наслада и задоволство споделиха своите открития, станали техни пристрастия. Спомням си за огромния наш преводач, починалия Кръстан Дянков, който съм канил на литературни вечери нееднократно в Русе. В едно свое изявление той показа, че е научил британски език, тъй като през ученическите му години у нас – по политически аргументи – е бил по- известен немският, а той е желал да влезе в света на огромната американска литература на ХХ век и да го показа първо с другари и съидейници. Това е бил началният подтик при него.
Ще споделя, че и при мен – преди повече от 30 години се случи съвсем същото. Чрез една дребна брошура с съветски преводи влязох изначало в света на огромната румънска лирика, считана за една от най- положителните в Европа, освен това не изключително позната до 70- те години у нас. Подценявана, тъй като е от прилежаща страна, а не да вземем за пример, от далечната или екзотична Португалия. Затова взех решение да залегна над този богат и хубав език и да се посветя на стиховете на Никита Станеску, Марин Сореску, Григоре Виеру, Лучиан Блага, Ана Бландиана, Мирча Динеску, Матей Вишниек... Да ги показва у нас.
РОДСТВОТО Пожарна охрана ИЗБОР Е ВСЪЩНОСТ И „ РАЗПОЗНАВАНЕ”
Ние, преводачите,разпознаваме един език, една литература по същия метод, както разпознаваме едно обитаемо място, където преди този момент не сме били, тъй като сме усетили, за момент сме почувствали, че това място отговоря на нещо, което е надълбоко вътре в нас, че ние принадлежим на това място, по този начин, както можем да принадлежим не на родния край, колкото и непосредствен да ни е той, а на земята, на културата, които пробуждат у нас бездънен боязън, точно посредством тях откриваме най- съкровеното сходство със самите себе си. Някои го назовават „ въпрос на идентичност”. И сдигурно е по този начин. Самият аз се усещам в прилежаща Румъния и изключително в прелестния Букурещ, дребния Париж на Източна Европа, като вкъщи си. И когато дойда тук, в последно време по- рядко, постоянно съм изпитвал желанието да възкликна: „ Това е моят обичан град! И макар, че обичам България и родния си град Русе, и произлизам от остарял жанр, скърбя, че не съм се родил тук. А може би съм бил тук в някой от предходните си животи. Кой знае...
Любовта ми към румънската литература, и в частност към румънската лирика, се дължи на първо място на особената музика на езика, на румънския език, един богат, многопластов и еластичен език, посредством който влязох благодарение на италианския и на прелестното Радио Букурещ, на Втората му стратегия, в този момент Романиа културал, една от най- стилните, културни и изискани радиопрограми в Европа. Всъщност, всичко дължа на това радио и в този момент бих желал да изразя голямото си почитание и признателност към тези, които го вършат...
ВСЪЩНОСТ, КАКВО Е ТОВА – ДА ПРЕВЕЖДАШ ПОЕЗИЯ?
Казваме: изкуството на артиста, на художника, на артиста,на музиканта, на поета... Мисля, че изцяло подходящо е да кажем и „ изкуството на преводача”. Защото преводът е изкуство. Особено преводът на художествена литература. Особено преводът на лирика. Тук напълно не желая да подценя преводът на прозаичност или драматургия. Те също са изкуство. Но преводът на лирика се оказва най- сложното нещо, с което може де се сблъска един преводач. Защото, до момента в който в прозата, въпреки всичко има някаква опция непреводимите думи или изречения да се дадат описателно, бе това да накърни изключително цялото съчинение, което се състои от доста епизоди и пластове, в лириката това е доста мъчно, надали не невероятно.Защото в стихотворение от няколко строфи надали ще можеш да се отклониш от текста и да не нарушиш цялостта и сърцевината на превежданата творба.Затова мнозина смятат, че поезията, изключително лирическата, е по принцип непреводима. Повод за тези изказвания ни дават някои в действителност непреводими поетични опуси. Стихове с избран народен или локален нюанс, мъчно портативен на непозната почва, или пък произведения, издигнати основно върху правилото на музикалното или синтактичното подстрекателство. И заради това, че музиката на употребяваните думи не дава отговор на музиката на думите в езика, на който се превежда. Тъкмо тогава цялото подстрекателство отпада и преводът не се получава. Да, компликацията при поезията това, че езикът е „ система”, думата е „ присъствие”. Но с цел да разберем това, е належащо да се върнем още веднъж до създателя, който превеждаме, да приемем придвижването на неговата мисъл и да потърсим верността, която му е нужна.
Преводът е предназначен да съобщи музиката на оригинала или по- тъкмо онази музика на оригинала, за която нашият език разполага с толкоз благоприятни условия. Ритъмът в поезията, както знаем, се състои от повтарящи се или противоположни по интонация изречения. И в случай че преводачът не обърне внимание на всичко това и в случай че не го съобщи на български, то и преводът ще обеднее от загубата на темп, който е пулсът на поезията и кръвообращението на прозата. Но и преводът на прозаичност не е лесна работа. Иван Бунин беше споделил: „ Да намериш звука.” Това значи да намериш ритъма на прозата и главното ѝ звучене. Прозата има същата вътрешна мелодия, както поезията и музиката. Чувството за темп на прозата и за нейното музикално звучене е органично и може да се реализира единствено когато притежаваш в действителност фино възприятие към родния си език.
В порядъка на тези мисли, бих желал да приведа тук още едно забавно мнение за превода на лирика. То е на френския стихотворец Пол Валери, който не приема по принцип преводите на лирика: „ Стихотворенията, когато биват преведени, престават да бъдат творби на тогова, който ги е написал. Защото съществува една логика на психиката на думите. Във всеки език има избрана интонация, свойнствена на неговите звуци. Моите стихотворения, споделя Валери, са преведени на много езици по света, даже на китайски! Но аз не мога да ги позная. Райнер Мариа Рилке ги преведе на немски: бих споделил, че работата му е доста добра. Но това, наблягам, е единствено една нова версия на моите стихотворения, това не са моите песни...” В тази връзка, бих споделил, че преводът на лирика, в действителност е нещо като транскрипция за даден инструмент на музикална пиеса, която е композирана от създателя за различен инструмент, нещо като транскрибиране на пиеса, основана за цигулка и пиано в пиеса за виолончело и пиано...
Всеки успешен стих поражда усещането, че e единствен, съдбоносен, избликнал нещо, което стои по- високо от поета. Наистина единствено тогава очевидното проблясвапред читателя и посредством него всеки разпознава възприятията, които преди този момент са го вълнували сляпо. Всъщност да се превежда постоянно е по- мъчно, в сравнение с да се сътвори автентично произведение. Това важи изключително за лириката. Защото при нея отговорността е двойна: да си правилен на оригинала и да представиш заслужен еквивалент на този оригинал. Защото когато създаваш лично произведение, читателят не знае какво е било първичното ти желание, през какви компликации и промени си минал и тъкмо това ли което си желал да кажеш, си споделил. Докато при превода започваш от едно приключено начало – оригинала на създателя – и би трябвало да изведеш на български читателя точно къам това ревнувано от него начало...Ще го потвърдя и с думите на нашата огромна поетеса Елисавета Багряна, която ни остави значително поетични преводи от разнообразни литератури, в това число и от румънската лирика: „ Лично за мен, писа през 1961 година авторката на „ Вечната и Святата”, превеждането на едно стихотворение е даже по- мъчно от написването на ново, автентично, тъй като просто не разполагам със свободата на основаването.”
Понякога, енигматичен за окото, стихът приказва на ухото. Защото в случай че белетристът може да стигне до такава степен, че да пренебрегне звуковите качества на езика, поетът разчита таман на тях. В един прекрасен стих, в случай че в действителност е подобен, мисълта си остава постоянно неотделима от музиката.
Лично за мен преводът на лирика е „ роднинство по избор”, в случай че мога да си послужа със този прелестен израз на Гьоте, дал заглавието на едноименния му разказ. Като преводач аз от дълго време съм си построил собствен лиричен свят, в който се усещам най- сигурен. Превеждам основно стихове, които харесват на моята природа. Не мога да посегна към създател, който ми е изцяло непознат.
“Думите пеят” - писа някъде блестящият чилийски стихотворец и есеист Пабло Неруда. - “Прекланям се пред тях, тъй като цялата мисъл се трансформира, щом някоя от тях смени мястото си или в случай че друга се разположи царски във фраза, която не е очаквала тази дума, но ѝ се е подчинила.”
Да, допустимо е един несъвършен стих да стане по- прекрасен при превод. Но по- постоянно е допустимо противоположното. И общо- взето, поезията е това, което даже на езика, на който е била основана, няма прецизен еквивалент, не разполага с други средства, с цел да се възпроизведе.
И въпреки всичко, дано не забравяме най- основното: четенето на едно преведено стихотворение е лиричен акт, който почива върху религия...
Автор: Огнян Стамболиев
Много похвални слова са казани и написани за изкуството на превода. Още през през 16 век огромният френски стихотворец Жоашен Дю Беле е теоретизирал върху това комплицирано, неблагодарно и зле платено изкуство. Но преводът има и отрицатели. Италианците имат сентенция: “Il traduttore e sempre un traditore” /Преводачът е постоянно предател/, французите пък споделят, че преводът бил като дамата: “ако е красива, е погрешна, в случай че е вярна, е некрасива...”
Да, преводът е сложна работа. Тук ще изтъквам още една забавна фраза, с която може и да не се съгласим, само че в нея има известна доза истина. Немският романтик Фридрих Шлегел написа в една своя публикация безусловно следното: „ Художествения превод е смъртен дуел. При него търпи проваляне или този, който превежда, или оня, който превеждат!”
Наистина, доста похвални слова са изписани и за нас, преводачите. Напоследък имах щастието да преведа и да сформира една антология под надпис „ Сълзи и светци” с текстове на огромния румънско- френски мъдрец и мъдрец, един от последните хуманисти на нашето време, румънеца от Сибиу, Емил Мишел Чоран. Бях поласкан да прочета и преведа следното: „ Преводачите, които срещнах през живота си, съвсем постоянно превъзхождаха писателите. Те бяха по- образовани, по- културни, доста по- положителни и по- почтени от множеството от тях...”
Но мисля,че най- огромната хвалба, за която може да мечтае един преводач, без подозрение е цялостното отказване на това, което е постигнал: не трябва да се вижда изобщо, че е имало превод...
Наистина, когато четеш един създател на непознат език и той ти харесва, изпитваш съвсем непреодолимото предпочитание да го преведеш. Това е понятно, защото едно от удоволствията на четенето, както и на музиката, е да го споделиш с другари и съидейници. Познавам хора, които научиха непознат език и навлязоха съществено в някои непознати култури, единствено с цел да поддържат връзка посредством езика на оригинала с обичаните си създатели. А след това, с голяма наслада и задоволство споделиха своите открития, станали техни пристрастия. Спомням си за огромния наш преводач, починалия Кръстан Дянков, който съм канил на литературни вечери нееднократно в Русе. В едно свое изявление той показа, че е научил британски език, тъй като през ученическите му години у нас – по политически аргументи – е бил по- известен немският, а той е желал да влезе в света на огромната американска литература на ХХ век и да го показа първо с другари и съидейници. Това е бил началният подтик при него.
Ще споделя, че и при мен – преди повече от 30 години се случи съвсем същото. Чрез една дребна брошура с съветски преводи влязох изначало в света на огромната румънска лирика, считана за една от най- положителните в Европа, освен това не изключително позната до 70- те години у нас. Подценявана, тъй като е от прилежаща страна, а не да вземем за пример, от далечната или екзотична Португалия. Затова взех решение да залегна над този богат и хубав език и да се посветя на стиховете на Никита Станеску, Марин Сореску, Григоре Виеру, Лучиан Блага, Ана Бландиана, Мирча Динеску, Матей Вишниек... Да ги показва у нас.
РОДСТВОТО Пожарна охрана ИЗБОР Е ВСЪЩНОСТ И „ РАЗПОЗНАВАНЕ”
Ние, преводачите,разпознаваме един език, една литература по същия метод, както разпознаваме едно обитаемо място, където преди този момент не сме били, тъй като сме усетили, за момент сме почувствали, че това място отговоря на нещо, което е надълбоко вътре в нас, че ние принадлежим на това място, по този начин, както можем да принадлежим не на родния край, колкото и непосредствен да ни е той, а на земята, на културата, които пробуждат у нас бездънен боязън, точно посредством тях откриваме най- съкровеното сходство със самите себе си. Някои го назовават „ въпрос на идентичност”. И сдигурно е по този начин. Самият аз се усещам в прилежаща Румъния и изключително в прелестния Букурещ, дребния Париж на Източна Европа, като вкъщи си. И когато дойда тук, в последно време по- рядко, постоянно съм изпитвал желанието да възкликна: „ Това е моят обичан град! И макар, че обичам България и родния си град Русе, и произлизам от остарял жанр, скърбя, че не съм се родил тук. А може би съм бил тук в някой от предходните си животи. Кой знае...
Любовта ми към румънската литература, и в частност към румънската лирика, се дължи на първо място на особената музика на езика, на румънския език, един богат, многопластов и еластичен език, посредством който влязох благодарение на италианския и на прелестното Радио Букурещ, на Втората му стратегия, в този момент Романиа културал, една от най- стилните, културни и изискани радиопрограми в Европа. Всъщност, всичко дължа на това радио и в този момент бих желал да изразя голямото си почитание и признателност към тези, които го вършат...
ВСЪЩНОСТ, КАКВО Е ТОВА – ДА ПРЕВЕЖДАШ ПОЕЗИЯ?
Казваме: изкуството на артиста, на художника, на артиста,на музиканта, на поета... Мисля, че изцяло подходящо е да кажем и „ изкуството на преводача”. Защото преводът е изкуство. Особено преводът на художествена литература. Особено преводът на лирика. Тук напълно не желая да подценя преводът на прозаичност или драматургия. Те също са изкуство. Но преводът на лирика се оказва най- сложното нещо, с което може де се сблъска един преводач. Защото, до момента в който в прозата, въпреки всичко има някаква опция непреводимите думи или изречения да се дадат описателно, бе това да накърни изключително цялото съчинение, което се състои от доста епизоди и пластове, в лириката това е доста мъчно, надали не невероятно.Защото в стихотворение от няколко строфи надали ще можеш да се отклониш от текста и да не нарушиш цялостта и сърцевината на превежданата творба.Затова мнозина смятат, че поезията, изключително лирическата, е по принцип непреводима. Повод за тези изказвания ни дават някои в действителност непреводими поетични опуси. Стихове с избран народен или локален нюанс, мъчно портативен на непозната почва, или пък произведения, издигнати основно върху правилото на музикалното или синтактичното подстрекателство. И заради това, че музиката на употребяваните думи не дава отговор на музиката на думите в езика, на който се превежда. Тъкмо тогава цялото подстрекателство отпада и преводът не се получава. Да, компликацията при поезията това, че езикът е „ система”, думата е „ присъствие”. Но с цел да разберем това, е належащо да се върнем още веднъж до създателя, който превеждаме, да приемем придвижването на неговата мисъл и да потърсим верността, която му е нужна.
Преводът е предназначен да съобщи музиката на оригинала или по- тъкмо онази музика на оригинала, за която нашият език разполага с толкоз благоприятни условия. Ритъмът в поезията, както знаем, се състои от повтарящи се или противоположни по интонация изречения. И в случай че преводачът не обърне внимание на всичко това и в случай че не го съобщи на български, то и преводът ще обеднее от загубата на темп, който е пулсът на поезията и кръвообращението на прозата. Но и преводът на прозаичност не е лесна работа. Иван Бунин беше споделил: „ Да намериш звука.” Това значи да намериш ритъма на прозата и главното ѝ звучене. Прозата има същата вътрешна мелодия, както поезията и музиката. Чувството за темп на прозата и за нейното музикално звучене е органично и може да се реализира единствено когато притежаваш в действителност фино възприятие към родния си език.
В порядъка на тези мисли, бих желал да приведа тук още едно забавно мнение за превода на лирика. То е на френския стихотворец Пол Валери, който не приема по принцип преводите на лирика: „ Стихотворенията, когато биват преведени, престават да бъдат творби на тогова, който ги е написал. Защото съществува една логика на психиката на думите. Във всеки език има избрана интонация, свойнствена на неговите звуци. Моите стихотворения, споделя Валери, са преведени на много езици по света, даже на китайски! Но аз не мога да ги позная. Райнер Мариа Рилке ги преведе на немски: бих споделил, че работата му е доста добра. Но това, наблягам, е единствено една нова версия на моите стихотворения, това не са моите песни...” В тази връзка, бих споделил, че преводът на лирика, в действителност е нещо като транскрипция за даден инструмент на музикална пиеса, която е композирана от създателя за различен инструмент, нещо като транскрибиране на пиеса, основана за цигулка и пиано в пиеса за виолончело и пиано...
Всеки успешен стих поражда усещането, че e единствен, съдбоносен, избликнал нещо, което стои по- високо от поета. Наистина единствено тогава очевидното проблясвапред читателя и посредством него всеки разпознава възприятията, които преди този момент са го вълнували сляпо. Всъщност да се превежда постоянно е по- мъчно, в сравнение с да се сътвори автентично произведение. Това важи изключително за лириката. Защото при нея отговорността е двойна: да си правилен на оригинала и да представиш заслужен еквивалент на този оригинал. Защото когато създаваш лично произведение, читателят не знае какво е било първичното ти желание, през какви компликации и промени си минал и тъкмо това ли което си желал да кажеш, си споделил. Докато при превода започваш от едно приключено начало – оригинала на създателя – и би трябвало да изведеш на български читателя точно къам това ревнувано от него начало...Ще го потвърдя и с думите на нашата огромна поетеса Елисавета Багряна, която ни остави значително поетични преводи от разнообразни литератури, в това число и от румънската лирика: „ Лично за мен, писа през 1961 година авторката на „ Вечната и Святата”, превеждането на едно стихотворение е даже по- мъчно от написването на ново, автентично, тъй като просто не разполагам със свободата на основаването.”
Понякога, енигматичен за окото, стихът приказва на ухото. Защото в случай че белетристът може да стигне до такава степен, че да пренебрегне звуковите качества на езика, поетът разчита таман на тях. В един прекрасен стих, в случай че в действителност е подобен, мисълта си остава постоянно неотделима от музиката.
Лично за мен преводът на лирика е „ роднинство по избор”, в случай че мога да си послужа със този прелестен израз на Гьоте, дал заглавието на едноименния му разказ. Като преводач аз от дълго време съм си построил собствен лиричен свят, в който се усещам най- сигурен. Превеждам основно стихове, които харесват на моята природа. Не мога да посегна към създател, който ми е изцяло непознат.
“Думите пеят” - писа някъде блестящият чилийски стихотворец и есеист Пабло Неруда. - “Прекланям се пред тях, тъй като цялата мисъл се трансформира, щом някоя от тях смени мястото си или в случай че друга се разположи царски във фраза, която не е очаквала тази дума, но ѝ се е подчинила.”
Да, допустимо е един несъвършен стих да стане по- прекрасен при превод. Но по- постоянно е допустимо противоположното. И общо- взето, поезията е това, което даже на езика, на който е била основана, няма прецизен еквивалент, не разполага с други средства, с цел да се възпроизведе.
И въпреки всичко, дано не забравяме най- основното: четенето на едно преведено стихотворение е лиричен акт, който почива върху религия...
Автор: Огнян Стамболиев
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ