Когато Микеланджело стана по-велик от папата и по-беден от просяк
Има едно име, което през последните V века се оказва безспорен държател на изкуството. Неговото име съумява да подразни мнозина и в същото време да оставя шедьовър всякога, когато допре верните принадлежности. Въпреки това, мнозина познават само и единствено Сиктинската шапка, за която се приказва, че е допряна от самия Бог.
Това обаче не е единственото, което създателят е оставил, втората най-важна статуя, която мнозина познават и най-вероятно са имали удоволствието да погледнат, е статуята на Давид. Нека не забравяме, че създателят не е станал богат, не е живял пищно, а се е стремял да устоя фамилията си, само че дано не забравяме, че когато един човек е толкоз добър в своите дейности, не можем да пропуснем и другия факт – пази напълно своето добро име.
През 1505 година Микеланджело се радва на славата си в родната Флоренция. Той съумява да извършва най-различни поръчки, само че измежду клиентите участва и папа Юлий II. Папата имал доста чудноват взор и задача, вместо да даде воля на изкуството в църквата, той взема решение да сътвори своята гробница, с цел да може да бъде задоволително величествена и когато пристигна финалният час на папата, той да влезе в един същински шедьовър на изкуството. И флоренецът твори, основава гробница, за която редица други водачи на католическата черква ще мечтаят. Единственият проблем е, че когато идва време за по-съвършен и всесилен монумент – възобновяване на църквата Свети Петър, парите за гробницата пресъхват. Католическата черква не може да заплаща за всичко и един от плановете е изцяло замразен.
Микеланджело е афектиран, даже отчаян от решението и избира да се върне в родната си Флоренция, обръщайки тил вечно на папата. Разбира се, историята е запазила някои от най-величествените му произведения точно в католическата черква, затова по какъв начин се случват те? Отговорът се крие с едно доста мъчно, само че рационално решение от страна на Юлий II – опрощение. Дързостта на статуя не е единствена, един голям проблем е фактът, че той в никакъв случай не е рисувал. Неговите съществени съперници дават опция да хване четките и да се изложи пред света, това е формата на наказване, с която мнозина се надяват, че ще го пречупят. В началото начинаещият художник взема решение да употребява и помощници, откакто таванът е задоволително огромен и всяка ръка ще е от изгода.
За страдание наетите хора се оказват задоволително некадърни и не могат даже вярно да смесват боята, а това кара безкомпромисният творец да уволни всички и решил, че в случай че ще потъне в изкуството и ще бъде упрекнат в незначителност, може да го направи изцяло независимо, освен това без потребността от непозната помощ. Оказва се, че когато става въпрос за божественото наличие и изобразяването, католическата и православната черква, може да се похвали със обилни триумфи, изключително откакто няма закон, който да не разрешава изобразяването на провидение. И по този начин скулпторът стартира да твори, а емблематичният миг, късото разстояние сред Бог и човек, се показва единствено в няколко сантиметра до докосването. В един миг даже папата упорства да бъде качен на скелето, с цел да може да огледа персонално работата.
Снимка: By Michelangelo – present version is derived from earlier version, with colour cast adjusted, however this version may appear too blue.:, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27931331
След като се среща по-подробно, има дързостта да попита по кое време ще бъде приключено. Микеланджело няма отговор, никой до този миг не го е питал по кое време ще бъде подготвен и дал отговор почтено. За признателност получил една папска патерица по гърба, съпроводена със опасност, че в случай че вероятно не приключи скоро плана си, Юлий II персонално ще подреди да го хвърлят от скелето. Историците по-късно ще потвърдят, че най-вероятно двамата са имали връзка на татко и наследник. Самотните вечери и изобразяването на тавана се оказват изключително значими за безусловно всички! Причината е, че до този миг изкуството отхвърля да опитва, концепциите постоянно са едни и същи, живопис, изобразяването на следващите пейзажи и като цяло, основаването на еднакво и съвсем постно изкуство. Идеите на Микеланджело дават по-сериозна независимост.
Скулпторът в никакъв случай не е рисувал толкоз буйно и както към този момент знаем, първият му план е бил просто опция да се научи. Познанията в анатомията, намират приложение в изобразителното изкуство и въпреки никой да не желае да го признае или съобщи тъкмо, не можем да отречем приноса. Каква е тайната? Геният твори, до момента в който доближи персоналното си задоволство, неговите клиенти остават надалеч на второ място и при възможен опит да влязат в сериозната линия и да изразят мнение, освен това без да познават разпоредбите на изкуството, те рискуват да се лишат от опцията да имат шедьовър. Друго значимо е и фактът, че изкуството на Микеланджело е изключително страдалчество, съпроводено със самотност и неналичието на сателит в живота. Премеждията завършват през 1512 година със завършването на стенописа на папата.
Скоро 37-годишният занаятчия е признат като еднакъв на папата, като принц и като водач на художественото изкуство. И това несъмнено не е краят. Той ще продължи да твори и основава фрески, статуи, даже ще се откри опция да се прояви и в архитектурата. Накрая може да се назовава даже проектант в Свети Петър. Погребан с всички познати трофеи, които може да получи за творчество си, но по този начин или другояче не може да се пропусне един различен факт – лъскавата история пази една малко по-различна загадка, която малко на брой не могат да видят. Макар и неведнъж да получава в детайли осъществяване и проект на работа, който да следва прецизно, този изпълнител прави нещо по-различно – излиза надалеч от рестриктивните мерки на занаятчийството и демонстрира своите персонални убеждения по отношение на Бог и неговото обрисуване.
Снимка: By Michelangelo – derivated work from, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27702899
Дълго време самият той води борба с лимитираните вярвания по отношение на изкуството и тъкмо в тази игра губи. Именно тази загуба нанася окончателния удар. В този миг хората просто не могат да одобряват изобразяването на голите фигури и постоянно даже цъкат неблагоприятно с език. През 1557 година е на 82-годишна възраст и би трябвало да се изяснява на Козимо I де Медичи – херцогът на Тоскана, за какво работата върху църквата Свети Петър върви толкоз постепенно. Микеланджело отхвърля предложения и се отдава на най-хубавото, което може да прави. Животът му е към края и към него можем да прибавим гражданска война, война и живот в заточение. Неговата злоба към Медичите го кара да остане надалеч от родния си град.
Едва след гибелта си ще се върне назад там, откъдето е почнал. Ако има човек, който в миналото е съумял да остане в творбите си, това е точно той. Когато рисува пъкъла, въодушевен от литературния воин Данте, четката основава една съвършена картина. Сред всяка сцена може да се забележи и един изключително значим подробност, който към този миг не е забелязван – обелена човешка кожа, стисната крепко и в същото време без никаква форма на живот. Един по-обстоен взор демонстрира, че това е точно лицето на Микеланджело, който се предава на Бог за всичко, което в миналото е основал и сътворил. Около празната кожа участват хората, за които се е грижил толкоз доста, а неговият нарисуван „ Страшен съд “ демонстрира и още доста други забавни детайлности.
Можем да забележим самият Свети Петър, който връща назад ключовете за портите на Рая, тъй като те към този момент не са нужни. И това е единствено част от съвсем безкрайното творчество на художника. Впрочем мнозина би трябвало да знаят, че съществуват двама създатели – единият стартира да се демонстрира на към 30-годишна възраст, до момента в който другият се стреми към разкриването на една малко по-тъмна страна. Освен това не би трябвало да забравяме, че науката също намира място – въпреки и вярата да е задоволително мощна, основателят на религиозното изкуство оставя тези следи за придвижването на планетата, които откриваме по тавана, говорейки за подиуми от Стария завет. Адът на Микеланджело обаче е жестока и безмилостна картина.
Минос – подземният арбитър, който ще изпраща хора в техния безконечен затвор – носи чертите на един от папските подчинени. Понеже въпросният подлагал на критика художника за голотата като изображение, отмъщението и наказването идвало под формата на изкуство. Когато въпросният кардинал изискал от папата малко помощ, същият дал отговор, че във всяка друга точка би могъл да се намеси, само че откакто лицето участва в чистилището, там няма никаква власт. Биаджо да Чезана не е единственият, който се противи. Веднага след гибелта на Микеланджело се наема нов художник, който да наложи една особена цензура върху творчеството.
Снимка: By Michelangelo – This file has been extracted from another file: Creación de Adán.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29099348
Добавят се приличните одежди върху всеки виновник. Наетият художник прерисува оригинала и го резервира най-малко в смален вид. След това съумява да оскверни творчеството. Едва през последните години Ватикана взима главното решение и възвръща напълно шедьовърът. Папата в никакъв случай не протяга ръка на картината, до момента в който майсторът е жив, просто няма храброст. Човекът, който се учи в храма на Католическата черква, на практика има повече власт от всеки различен свещеник.
До последният си час, един от най-важните хора в историята на изкуството твори и последната му скулптура – Ронданини Пиета – не остава приключена, тъй като липсва камък. Въпросната статуя би трябвало да демонстрира страданието на Дева Мария пред тялото на Исус. Особена изненада е, че тук може да се спори коя фигура се уповава на помощта на другата. Микеланджело умира на 88-годишна възраст, облечен в обичаната си риза, тъй като подозирал, че идват неговите последни мигове. Освен това траял да живее оскъдно и непретенциозно, въпреки и към този момент да е богат. Охолството се оказало особена прехвалено, с цел да завоюва неговото внимание.
Заглавна фотография: By Daniele da Volterra – Metropolitan Museum of Art, online collection (The Met object ID 436771), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=93197995




