Мъдростта на Птиците умират сами
„ Има една легенда за птичката, която пее единствено един път в живота си, само че по-сладко от всяко друго творение. Още щом напусне гнездото си, тя дири бодлив шубрак и няма покой, до момента в който не го откри. Тогава запява измежду безпощадните му клони, притискайки гръд към най-дългия им и изострен шип, с цел да почине, извисена над своята мъка, надпяла и чучулигата, и славея.
Възхитителна ария, заплатена с живота.
Ала целият свят притихва заслушан и даже Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива единствено с цената на огромна болежка... или най-малко по този начин е съгласно легендата.
Птичката с тръна в гърдите следва немилостив закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в гърдите си и да почине, пеейки. Когато острият бодил я пронизва, тя не подозира, че я чака смърт; единствено пее и пее, до момента в който не й останат сили да издаде нито тон повече.
Но ние, когато ние си забиваме шипа в гърдите, знаем. Разбираме. И отново го вършим. Все отново го вършим... “ (Колийн Маккълоу, „ Птиците умират сами " )
Колийн Маккълоу (1937 – 2015) е австралийска писателка, авторка на няколко романа със международна популярност, измежду които „ Птиците умират сами “ и „ Безкрайният път към дома “.
