Как и защо 11 343 евреи от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот отидоха на смърт през март 1943 г.?
Има две огромни събития, претърпени в България през март 1943 година Едното е известно: на 9 и 10 март 1943 година, в следствие от публичен напън на съответни хора и решение на цар Борис III, депортацията на евреите от „ старите лимити “ на царството, макар първичните проекти, е прекратена. Близо 50 000 евреи от територията на днешна България не потеглят в никакъв случай към лагерите на смъртта до края на войната.
Второто събитие е едва известно: 11 343 евреи от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот – отпътуват за окупираната от нацистка Германия Полша, с цел да не се завърнат в никакъв случай повече. Териториите, на които те живеят тогава, се назовават „ нови земи “ – това са региони, анексирани от България.
От години насам се води спор за това кой носи отговорността за ориста на тези евреи.
България не е основател на изселването на евреите през март 1943 година за унищожаването им. Без външния подтик на нацистка Германия това евентуално не би се случило в никакъв случай. Когато обаче тази политика е призната от управляващите в София във връзка с евреите от „ новите земи “, тя се организира напълно поредно, без каквито и да било съмнения, като с нея се целят и избрани външнополитически дивиденти в хода на Втората международна война. А още тогава в българския парламент политици като Никола Мушанов и Петко Стайнов са безапелационни, че с насилственото изселване на почтени цивилни от цялостен един народ се прекрачва нравствена граница, която остава годна даже и във военновременни условия.
За депортацията на евреите от “новите земи “ за пръв път стартира да се приказва обществено по време на честванията от 65-ата годишнина през март 2008 година Оттогава българското общество (а и евреите в страната и по света) остава поляризирано по линия на историческата памет. Някои от интерпретациите просто смайват със своята витиеватост и неуважение на бодящите очите обстоятелства.
На 8 март 2013 година, в навечерието на отбелязването на 70 годишнината от мартенските събития през 1943 година, българският парламент излезе с декларация, в която осъди депортацията като „ незаконен акт, подхванат от хитлеристкото командване “ и изрази само „ страдание, че не е било във опциите на локалната българска администрация да го спре “.
Последвалото незабавно отворено писмо до Народното събрание по отношение на „ изопачаването на някои исторически обстоятелства и опитите за прикриване на отговорността на българските управляващи за депортацията на повече от 11 000 български евреи от окупираните от българската страна територии в Кралство Югославия и Северна Гърция “ събра пренебрежимо дребен брой от 127 подписи.
През 2013 година самодейността за издаване на вече събрани документи за депортацията от Румен Аврамов и Надя Данова срещна твърдия и твърдоглав отвод на българските държавни институции. В началото предлагането бе отклонено от Държавна организация „ Архиви “ в лицето на тогавашния й началник доцент Мартин Иванов. След това и ректорът на Софийския университет проф. Иван Илчев изрично заповяда квалифицирания алманах да бъде свален от печатницата на висшето учебно заведение. Отказа и издателството на Българска академия на науките, институция, чийто ръководител от 1937 до 1944 година е проф. Б. Филов
Въпреки оспорваните диспути най-често необятни среди в нашето общество не са осведомени със събитията от март 1943 година Ето за какво на идващите редове ще се опитам първо да опиша в резюме какво в действителност се е случило. След това ще проследя в резюме дебатираните през последните години въпроси, изтъкваните противоположни причини, както и безспорните обстоятелства.
Депортацията
На 4 март 1943 година стартира „ повдигането “ от българските управляващи на евреите от Беломорието и остров Тасос. От 5 до 10 март те са изпратени на краткотраен етапен лагер в Горна Джумая (Благоевград). Настанени са в Прогимназията, Стопанското учебно заведение и склада на Антон Райнов. Още тук умират няколко души. На 6 и 7 март 1943 година евреите от Гюмюрджина и Ксанти са превозени до гара Дупница. Настанени са в четириетажния тютюнев склад „ Картела “. Охранявани са от бойци от локалния гарнизон и служители на реда. Още тук умират 5 души.
От 11 март насетне стартира „ повдигането “ и товаренето на предопределените за депортация евреи и от Вардарска Mакедония. Те пък са настанени в етапeн лагер ситуиран в тютюневите хранилища в Скопие. Там при военно-полицейска защита прекарват близо две седмици. По време на престоя им тук умират 4 души.
И въпреки „ повдигането “ на евреите от „ старите лимити “ да е към този момент отсрочено, що се отнася до течащата депортация на тези от „ новите земи “ на 15 март проф. Б. Филов записва в дневника си със удовлетворение и утешение, че „ …Царят държи на едно твърдо държание. “
На 18 и 19 март от Горна Джумая, след към десетина дни престой, за Лом потеглят влакове с конски вагони натоварени с евреи от Беломорието, в това число деца и старци. На 19 март от ж.п. гара Пирот до гара Лом са закарани и евреите от Пирот. В Лом почиват двама старци и има едно сполучливо раждане. Докарани са и евреите от етапния лагер в Дупница. На 20 и 21 март с 4 парахода общо 4 219 евреи от Беломорието са изпратени от Лом към Виена. Дотам са следени от български служители на реда, след което са предадени на нацистите.
На 21 март в Скопие идват, с цел да надзирават депортацията, българският комисар по еврейските въпроси Ал. Белев, немският дипломат в София А. Бекерле и хауптщурмфюрерът от Секретен сътрудник Т. Данекер. На 22, 25 и 29 март в Скопие 7 144 евреи (сред които и деца) с три ешелона са предадени от българските на немските управляващи и са закарани в концлагера „ Треблинка “ в Полша, където по-късно намират гибелта си. Според немските документи от Вардарска Македония, която се намира под българско ръководство, са пристигнали 7 132 евреи.
По този метод българската полиция във Вардарска Македония, Беломорието и Пирот, със съдействието на българската войска и българското чиновничество, както и не без помощта на българското учителство в „ новите земи “ и Българския червен кръст, подвига измежду нощ евреите от домовете им.
След като им дава половин час да вземат по един сноп облекла, те са извозени към лагери и хранилища като стадий от подготвянето им за депортация в източните лимити на Райха. До изходните точки на депортацията в Лом и Скопие повдигането и извозването е осъществено от български локални управляващи, полиция и армия.
И още – българските управляващи лишават цялото недвижимо и движимо имущество на депортираните евреи, в това число всички пари и полезности. Те са изселени без никакви персонални средства за прехрана. За превоза до крайната дестинация са заплатени разноски за билети от Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) за сметка на фонда „ Еврейски общини “, който се състои от средства конфискувани преди този момент от самите евреи.
Дебат за отговорността
Защитниците на позицията за липса на отговорност от страна на България, както и създателите на Декларацията на българския парламент от 8 март 2013 година се базират нормално на така наречен конвенция „ Клодиус-Попов ”, подписана на 24 април 1941 година сред представителя на нацисткото държавно управление и българския външен министър. Те се стремят да ни убедят, че става дума за „ немска окупационна зона, придадена за администриране на България ”.
Противниците на горния мироглед обаче са безапелационни, че бидейки в тези години съдружник на Третия райх, България упражнява де факто суверинитет на териториите на Вардарска Македония, Беломорието и Пиротско. Още в края на април 1941 година там е открита постоянна гражданска, административна и публична власт на царство България с безусловно всички нейни атрибути.
Напоследък юристката Здравка Кръстева разкри още по какъв начин фактическият състав на окупацията води и до дължимо държание от българските управляващи, произлизащо от законите и обичаите за водене на война и интернационалното филантропично право в този интервал. Дори и еврейското население от някогашните югославски и гръцки територии да не се състои през февруари и март 1943 година от български жители, то военната окупация и фактическото анексиране на земи от България, влекат след себе си съответни интернационалните отговорности на българската страна за протекция на гражданското население там. Ето за какво от позиция на тогава настоящото интернационално наказателно право депортацията е военно закононарушение и закононарушение против човечеството. Макар и взето под натиска на нацистка Германия, решението на София е суверенно и резултат от умишлен политически избор.
Твърди се още, че тогавашните български управляващи не са знаели какво ще се случи с депортираните евреи. В годините на войната от България на работа в Германия в действителност отпътуват хиляди български служащи. Ала те отиват там без фамилиите си, които остават по родните си места. Самите беломорски и македонски евреи са „ вдигнати “ и отведени на север дружно с пеленачетата и родилките, с болните и остарели хора в това число. До март 1943 година са към този момент известни и всеобщите убийства на евреи, и Хитлеровата политика на тяхното изтребване. Информация за това намира място и в непознатите радиостанции, които ежедневно предават на български език. Както швейцарския дипломат Шарл Редар на 11 март в диалог с Филов загатва, че изпращането в Полша значи „ гибел “, по този начин и писмото на народните представители по самодейност на Димитър Пешев приказва намерено за заплаха от присъединяване на страната в „ всеобщо ликвидиране “.
А би трябвало да се каже, че несъмнено не разполагаме безусловно с нито едно удостоверение за юридически и минимален опит от страна на София да се предотврати депортацията от „ новите земи “. Никъде в документите не откриваме и намек от страна на Хитлерова Германия за опасност от приложимост на военна мощ при несъблюдение на тази депортация. Известно е още, че нееднократно по време на войната България взема свои независими решения, макар настояването на Берлин. Но не и в този случай.
Има ли митинги против депортирането
Разбирането за осъществявано закононарушение от българската държава; за фактическа окупация на „ новите земи “ и отговорност при депортиране на цялостен един народ от там, в това число с деца, родилки и старци; за нарушаване на филантропичното право, на конституцията, е отразено и в дебатите в Народното събрание още през март 1943 година
На 19 март дългогодишният политик, общественик и водач на Демократическата партия Никола Мушанов прави изявление и откакто разказва печалното положение на затворените евреи се провиква от трибуната: „ Това никой закон в България не го повелява. Такава свирепост в България никой никогаш не е помислил. “
След среща с Д. Пешев на 20 март в Юнион клуб, Мушанов научава повече детайлности и записва в дневника си: „ Кой си ти бе Филов, който уничтожаваш всички човешки добродетели на българите и ставаш главорез? “
На 23 март, различен опозиционен депутат, дълготраен политик от Народния и Демократическия сговор, Петко Стайнов внася документално запитване до премиера Филов, в което се споделя: „ От сведения, които идват в София, излиза наяве, че властта е събрала принудително всички евреи – дами, мъже, деца, старци – от новопридобитите през 1941 година земи, без да им даде опция освен да си уредят домашните работи и да си приберат движимостите, само че даже и без да могат да си вземат задоволително завивки и облекла, с полиция ги е натоварила на вагони и ги е докарала към Горна Джумая и Дупница, където ги е натъпкала в тютюневи хранилища и ги е оставила там няколко дни на студа и на произвола при най-нещастни условия. “
Мушанов и Стайнов пазят още и позицията, че евреите от „ новите земи “ по силата на фактическото анексиране би трябвало да са български жители. Ако въпреки всичко не са – те би трябвало да се предадат на Гърция, а не на Германия, акцентира Стайнов.
На 26 март, поставяйки казуса, и депутатът от болшинството, Тодор Кожухаров, припомня: „ Всеки българин би трябвало да бъде горделив от постановлението на нашата конституция, което споделя: „ Всеки плебей, стъпил на българска земя, става свободен човек. “
След 9 септември 1944 година
Какво става обаче след 1944 година с тримата народни представители, които слагат въпроса за всички евреи, а освен за тези от „ остаряла България “?
Т. Кожухаров е наказан на гибел от така наречен Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 година
Н. Мушанов е също наказан от упоменатия съд на 1 година затвор за присъединяване в демократичното и антифашистко държавно управление на Константин Муравиев от 2 до 9 септември 1944 година След излизането си от пандиза Мушанов възвръща Демократическата партия и се включва интензивно в политически живот на страната. Комунистическият гнет оставя обаче малко благоприятни условия за живот на партията му. След разгрома на демократичната и антифашистка съпротива през 1947 година е интерниран във Велико Търново, а от 1949 година в село Заград. През 1951 година е задържан и повече в никакъв случай не излиза жив от милиционерските сектори.
П. Стайнов е външен министър до 1946 година Опитва се да отстоява българските стопански ползи при диалози с Москва. Това, както и настояването му през 1945 година да се отсрочат плануваните от Комунистическата партия парламентарни избори, защото опозицията няма благоприятни условия за обикновено битие и пропаганда, поставят завършек на министерската му кариера. След това Стайнов заема само всякакви синекурни длъжности и завежда катедра по административно право в Софийския университет до началото на 60-те. Води тъпо битие на депутат в няколко следващи комунистически национални събрания сред 1950 и 1972 година От смелия парламентарен оратор от времето на властническия режим, осъществил депортацията, остава един неопределен депутат в тоталитарна комунистическа България.
Текстът е оповестен в, негов създател е историкът доцент Стефан Дечев. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Второто събитие е едва известно: 11 343 евреи от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот – отпътуват за окупираната от нацистка Германия Полша, с цел да не се завърнат в никакъв случай повече. Териториите, на които те живеят тогава, се назовават „ нови земи “ – това са региони, анексирани от България.
От години насам се води спор за това кой носи отговорността за ориста на тези евреи.
България не е основател на изселването на евреите през март 1943 година за унищожаването им. Без външния подтик на нацистка Германия това евентуално не би се случило в никакъв случай. Когато обаче тази политика е призната от управляващите в София във връзка с евреите от „ новите земи “, тя се организира напълно поредно, без каквито и да било съмнения, като с нея се целят и избрани външнополитически дивиденти в хода на Втората международна война. А още тогава в българския парламент политици като Никола Мушанов и Петко Стайнов са безапелационни, че с насилственото изселване на почтени цивилни от цялостен един народ се прекрачва нравствена граница, която остава годна даже и във военновременни условия.
За депортацията на евреите от “новите земи “ за пръв път стартира да се приказва обществено по време на честванията от 65-ата годишнина през март 2008 година Оттогава българското общество (а и евреите в страната и по света) остава поляризирано по линия на историческата памет. Някои от интерпретациите просто смайват със своята витиеватост и неуважение на бодящите очите обстоятелства.
На 8 март 2013 година, в навечерието на отбелязването на 70 годишнината от мартенските събития през 1943 година, българският парламент излезе с декларация, в която осъди депортацията като „ незаконен акт, подхванат от хитлеристкото командване “ и изрази само „ страдание, че не е било във опциите на локалната българска администрация да го спре “.
Последвалото незабавно отворено писмо до Народното събрание по отношение на „ изопачаването на някои исторически обстоятелства и опитите за прикриване на отговорността на българските управляващи за депортацията на повече от 11 000 български евреи от окупираните от българската страна територии в Кралство Югославия и Северна Гърция “ събра пренебрежимо дребен брой от 127 подписи.
През 2013 година самодейността за издаване на вече събрани документи за депортацията от Румен Аврамов и Надя Данова срещна твърдия и твърдоглав отвод на българските държавни институции. В началото предлагането бе отклонено от Държавна организация „ Архиви “ в лицето на тогавашния й началник доцент Мартин Иванов. След това и ректорът на Софийския университет проф. Иван Илчев изрично заповяда квалифицирания алманах да бъде свален от печатницата на висшето учебно заведение. Отказа и издателството на Българска академия на науките, институция, чийто ръководител от 1937 до 1944 година е проф. Б. Филов
Въпреки оспорваните диспути най-често необятни среди в нашето общество не са осведомени със събитията от март 1943 година Ето за какво на идващите редове ще се опитам първо да опиша в резюме какво в действителност се е случило. След това ще проследя в резюме дебатираните през последните години въпроси, изтъкваните противоположни причини, както и безспорните обстоятелства.
Депортацията
На 4 март 1943 година стартира „ повдигането “ от българските управляващи на евреите от Беломорието и остров Тасос. От 5 до 10 март те са изпратени на краткотраен етапен лагер в Горна Джумая (Благоевград). Настанени са в Прогимназията, Стопанското учебно заведение и склада на Антон Райнов. Още тук умират няколко души. На 6 и 7 март 1943 година евреите от Гюмюрджина и Ксанти са превозени до гара Дупница. Настанени са в четириетажния тютюнев склад „ Картела “. Охранявани са от бойци от локалния гарнизон и служители на реда. Още тук умират 5 души.
От 11 март насетне стартира „ повдигането “ и товаренето на предопределените за депортация евреи и от Вардарска Mакедония. Те пък са настанени в етапeн лагер ситуиран в тютюневите хранилища в Скопие. Там при военно-полицейска защита прекарват близо две седмици. По време на престоя им тук умират 4 души.
И въпреки „ повдигането “ на евреите от „ старите лимити “ да е към този момент отсрочено, що се отнася до течащата депортация на тези от „ новите земи “ на 15 март проф. Б. Филов записва в дневника си със удовлетворение и утешение, че „ …Царят държи на едно твърдо държание. “
На 18 и 19 март от Горна Джумая, след към десетина дни престой, за Лом потеглят влакове с конски вагони натоварени с евреи от Беломорието, в това число деца и старци. На 19 март от ж.п. гара Пирот до гара Лом са закарани и евреите от Пирот. В Лом почиват двама старци и има едно сполучливо раждане. Докарани са и евреите от етапния лагер в Дупница. На 20 и 21 март с 4 парахода общо 4 219 евреи от Беломорието са изпратени от Лом към Виена. Дотам са следени от български служители на реда, след което са предадени на нацистите.
На 21 март в Скопие идват, с цел да надзирават депортацията, българският комисар по еврейските въпроси Ал. Белев, немският дипломат в София А. Бекерле и хауптщурмфюрерът от Секретен сътрудник Т. Данекер. На 22, 25 и 29 март в Скопие 7 144 евреи (сред които и деца) с три ешелона са предадени от българските на немските управляващи и са закарани в концлагера „ Треблинка “ в Полша, където по-късно намират гибелта си. Според немските документи от Вардарска Македония, която се намира под българско ръководство, са пристигнали 7 132 евреи.
По този метод българската полиция във Вардарска Македония, Беломорието и Пирот, със съдействието на българската войска и българското чиновничество, както и не без помощта на българското учителство в „ новите земи “ и Българския червен кръст, подвига измежду нощ евреите от домовете им.
След като им дава половин час да вземат по един сноп облекла, те са извозени към лагери и хранилища като стадий от подготвянето им за депортация в източните лимити на Райха. До изходните точки на депортацията в Лом и Скопие повдигането и извозването е осъществено от български локални управляващи, полиция и армия.
И още – българските управляващи лишават цялото недвижимо и движимо имущество на депортираните евреи, в това число всички пари и полезности. Те са изселени без никакви персонални средства за прехрана. За превоза до крайната дестинация са заплатени разноски за билети от Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) за сметка на фонда „ Еврейски общини “, който се състои от средства конфискувани преди този момент от самите евреи.
Дебат за отговорността
Защитниците на позицията за липса на отговорност от страна на България, както и създателите на Декларацията на българския парламент от 8 март 2013 година се базират нормално на така наречен конвенция „ Клодиус-Попов ”, подписана на 24 април 1941 година сред представителя на нацисткото държавно управление и българския външен министър. Те се стремят да ни убедят, че става дума за „ немска окупационна зона, придадена за администриране на България ”.
Противниците на горния мироглед обаче са безапелационни, че бидейки в тези години съдружник на Третия райх, България упражнява де факто суверинитет на териториите на Вардарска Македония, Беломорието и Пиротско. Още в края на април 1941 година там е открита постоянна гражданска, административна и публична власт на царство България с безусловно всички нейни атрибути.
Напоследък юристката Здравка Кръстева разкри още по какъв начин фактическият състав на окупацията води и до дължимо държание от българските управляващи, произлизащо от законите и обичаите за водене на война и интернационалното филантропично право в този интервал. Дори и еврейското население от някогашните югославски и гръцки територии да не се състои през февруари и март 1943 година от български жители, то военната окупация и фактическото анексиране на земи от България, влекат след себе си съответни интернационалните отговорности на българската страна за протекция на гражданското население там. Ето за какво от позиция на тогава настоящото интернационално наказателно право депортацията е военно закононарушение и закононарушение против човечеството. Макар и взето под натиска на нацистка Германия, решението на София е суверенно и резултат от умишлен политически избор.
Твърди се още, че тогавашните български управляващи не са знаели какво ще се случи с депортираните евреи. В годините на войната от България на работа в Германия в действителност отпътуват хиляди български служащи. Ала те отиват там без фамилиите си, които остават по родните си места. Самите беломорски и македонски евреи са „ вдигнати “ и отведени на север дружно с пеленачетата и родилките, с болните и остарели хора в това число. До март 1943 година са към този момент известни и всеобщите убийства на евреи, и Хитлеровата политика на тяхното изтребване. Информация за това намира място и в непознатите радиостанции, които ежедневно предават на български език. Както швейцарския дипломат Шарл Редар на 11 март в диалог с Филов загатва, че изпращането в Полша значи „ гибел “, по този начин и писмото на народните представители по самодейност на Димитър Пешев приказва намерено за заплаха от присъединяване на страната в „ всеобщо ликвидиране “.
А би трябвало да се каже, че несъмнено не разполагаме безусловно с нито едно удостоверение за юридически и минимален опит от страна на София да се предотврати депортацията от „ новите земи “. Никъде в документите не откриваме и намек от страна на Хитлерова Германия за опасност от приложимост на военна мощ при несъблюдение на тази депортация. Известно е още, че нееднократно по време на войната България взема свои независими решения, макар настояването на Берлин. Но не и в този случай.
Има ли митинги против депортирането
Разбирането за осъществявано закононарушение от българската държава; за фактическа окупация на „ новите земи “ и отговорност при депортиране на цялостен един народ от там, в това число с деца, родилки и старци; за нарушаване на филантропичното право, на конституцията, е отразено и в дебатите в Народното събрание още през март 1943 година
На 19 март дългогодишният политик, общественик и водач на Демократическата партия Никола Мушанов прави изявление и откакто разказва печалното положение на затворените евреи се провиква от трибуната: „ Това никой закон в България не го повелява. Такава свирепост в България никой никогаш не е помислил. “
След среща с Д. Пешев на 20 март в Юнион клуб, Мушанов научава повече детайлности и записва в дневника си: „ Кой си ти бе Филов, който уничтожаваш всички човешки добродетели на българите и ставаш главорез? “
На 23 март, различен опозиционен депутат, дълготраен политик от Народния и Демократическия сговор, Петко Стайнов внася документално запитване до премиера Филов, в което се споделя: „ От сведения, които идват в София, излиза наяве, че властта е събрала принудително всички евреи – дами, мъже, деца, старци – от новопридобитите през 1941 година земи, без да им даде опция освен да си уредят домашните работи и да си приберат движимостите, само че даже и без да могат да си вземат задоволително завивки и облекла, с полиция ги е натоварила на вагони и ги е докарала към Горна Джумая и Дупница, където ги е натъпкала в тютюневи хранилища и ги е оставила там няколко дни на студа и на произвола при най-нещастни условия. “
Мушанов и Стайнов пазят още и позицията, че евреите от „ новите земи “ по силата на фактическото анексиране би трябвало да са български жители. Ако въпреки всичко не са – те би трябвало да се предадат на Гърция, а не на Германия, акцентира Стайнов.
На 26 март, поставяйки казуса, и депутатът от болшинството, Тодор Кожухаров, припомня: „ Всеки българин би трябвало да бъде горделив от постановлението на нашата конституция, което споделя: „ Всеки плебей, стъпил на българска земя, става свободен човек. “
След 9 септември 1944 година
Какво става обаче след 1944 година с тримата народни представители, които слагат въпроса за всички евреи, а освен за тези от „ остаряла България “?
Т. Кожухаров е наказан на гибел от така наречен Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 година
Н. Мушанов е също наказан от упоменатия съд на 1 година затвор за присъединяване в демократичното и антифашистко държавно управление на Константин Муравиев от 2 до 9 септември 1944 година След излизането си от пандиза Мушанов възвръща Демократическата партия и се включва интензивно в политически живот на страната. Комунистическият гнет оставя обаче малко благоприятни условия за живот на партията му. След разгрома на демократичната и антифашистка съпротива през 1947 година е интерниран във Велико Търново, а от 1949 година в село Заград. През 1951 година е задържан и повече в никакъв случай не излиза жив от милиционерските сектори.
П. Стайнов е външен министър до 1946 година Опитва се да отстоява българските стопански ползи при диалози с Москва. Това, както и настояването му през 1945 година да се отсрочат плануваните от Комунистическата партия парламентарни избори, защото опозицията няма благоприятни условия за обикновено битие и пропаганда, поставят завършек на министерската му кариера. След това Стайнов заема само всякакви синекурни длъжности и завежда катедра по административно право в Софийския университет до началото на 60-те. Води тъпо битие на депутат в няколко следващи комунистически национални събрания сред 1950 и 1972 година От смелия парламентарен оратор от времето на властническия режим, осъществил депортацията, остава един неопределен депутат в тоталитарна комунистическа България.
Текстът е оповестен в, негов създател е историкът доцент Стефан Дечев. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ