Има два типа погнуса от управленската простотия. Едната е дистанциране

Има два вида гадност от управническата дивотия. Едната е разграничаване от глупави реплики и парвенющина. Но същинският проблем през днешния ден е моралната гадност - отвращението от кражбите, беззаконията и насилието.

Коментар на проф. Ивайло Дичев

Политическото занятие не е за гнусливи хора. За разлика от гнева да вземем за пример, който подтиква към експанзия, при гадност субектът се отдръпва от рисковата храна или евентуално заразния полов сътрудник. Още по-странна е моралната гадност: съгласно някои откриватели тя е постепенен механизъм за отбягване на спорове - погнусеният наместо да се бие, просто се отдалечава.

Винаги е имало прочувствена преграда, която разделя политиците от редовите хора, само че в предишното тя нормално е бивала примес от боязън и удивление. Колкото се приближаваме към модерната ера и модерна България, толкоз повече отношението към властта се измества през насмешката и срама към погнусата.

Един от дълго време прочут " воин "

Дилов-син преименува двойката управляващи/управлявани на отвратителни и отвратени; доста преди него, в основополагащия за българската политология труд „ Бай Ганьо “, Алеко персонализира новите елити в косматия си, замърсен, елементарен и егоистичен воин - първо търговец, след това политик - за който засраменият и отвратен народ си споделя вицове.

Така де, ние ги изобличаваме, само че от другата страна политическата класа се огражда от естествените хора със хигиеничен кордон и по този начин си подсигурява дълговечие. Защото който желае да проникне там, измежду тях, би трябвало да е подготвен да преодолее разнообразни нюанси на отвращението – да се ръкува, да вечеря с неприятни хора, да играе белот, да спи с който би трябвало. Политиката е битова работа, би трябвало да си в близост, с цел да се сетят за тебе; който страни и чака някой да оцени дипломите му, просто отпада.

С тази двоякост мислено, погледнете българския политически живот от последното десетилетие. Наред с рационалните рецензии към властта, от ден на ден се ускорява прочувствената присъда – погнусата. Не беше инцидентно, че в едно интернет меме, сякаш превод на гръцки. Градските митове за това по какъв начин се излагал на европейските срещи, косматото тяло от тайната фотография в спалнята му, именитите количества кюфтета, които изяждал, наивното му предпочитание да вкарва голове благодарение на вратаря – имаш възприятието, че си го разказват Алековите студенти, засрамени от натуралния си съотечественик.

Не е възможно да се вкарват в обществения спор насмешки с физическия тип на хората, само че оттова би трябвало да стартираме, когато проучваме погнусата: тя е отбиване на непознатото тяло, попаднало в периметъра на нашето лично. Помислете, щеше ли да е по този начин ненавиждан предприемачът, който Борисов назова „ Шиши “, в случай че изглеждаше като Брат Пит? И дали пък гневът против него ще намалее, в случай че ненадейно вземе да отслабне?

Моралната гадност

Физическите насмешки дано оставим на децата и карикатуристите; същинският публичен проблем е моралната гадност, присъдата над свободната воля на другия човек.. В политическата история са запечатани образци за водачи, които са правилни на думата си и даже умират за нея.
Редакцията предлага
Днес обаче приказваме единствено за това по какъв начин основният прокурор излъгал за разискването в Европарламента, за това по какъв начин Биков, Тодоров или Сачева от гневни ругатели на ГЕРБ се обърнали в негови ултра-пропагандисти, по какъв начин Марешки за ден трансформира възгледите си за конституцията против една концесия на плаж, с цел да не стигаме до по-сложни неистини, свързани с конституцията, Венецианската комисия или качеството на асфалта. Дали самите водачи са станали по-лъжливи или медиите са почнали да се интересуват повече от тъмното и скандалното? Нямам отговор, във всеки случай резултатът е все това разделяне сред засегнат народ и индиферентна политическа прослойка.

За простотиите, с които ни заливат политиците, се писа доста. Не единствено за нашите - също и за Берлускони, Дуерте, Тръмп. Това евентуално е някаква международна наклонност, обвързвана с Web 2.0 революцията. Във всеки случай малко са водачите като Борисов, за които всяка година се разгласяват „ бисери “, по-смешни от кандидат-студентските. Където основен прокурор афишира, че България е първата национална страна в Европейски Съюз, а вицепремиер се бори против джендър република.

И въпреки всичко дано създадем едно разграничаване. Не всеки политик следва да е безусловно високообразован, дори в противен случай, тъй като с него би трябвало да се разпознават по-широки групи гласоподаватели, които не се разпознават в професорите по политология. Това, че госпожа Караянчева е била дизайнер на поцинковани кофи и от време на време приказва като такава, може би отблъсква образованата аудитория, само че пък притегля по-многобройните гласоподаватели, които имат сходен културен профил. Само че простодушието си има граници: когато тя упрекна протестиращите, че взимат пари от Божков, това към този момент не е дивотия, а клюка, за която, доколкото знам, е дадена под съд.

Тия граници са в действителност тънки и мъчно се дефинират. Ужасяващите неща, които изговаря господин Борисов в изтеклите записи, в действителност трансферират всичко възможно. От друга страна – споделил ги е в частен кръг, а не дърдорим ли всички по този начин измежду другари? Ако беше пристигнал в Народното събрание и се беше обърнал към председателката на Народното събрание с прословутото ПКП, абсурдът щеше да е надалеч по-голям. Е да, но технологиите през днешния ден слагат под въпрос самото битие на частно пространство.

Какво имаме право да знаем за един политик

Колко частен може да бъде животът на един политик? Формално, той е жител като всеки различен и има право да крие някои неща от нас. Културното очакване обаче е да дава образец, да задава нормата и точно по тази причина в него са вперени погледите от доста епохи насам. Днес образецът, който управниците дават, от ден на ден се измества към негативното; въобразявам си майка, която поучава детето си: „ Не прави като тях, дребничък, ние сме положителни хора “.

проф. Ивайло Дичев

Да стартираме с това, че имаме право да знаем за имущественото положение на ръководещите – голям скандал в Америка да вземем за пример е отводът на Тръмп да разкрие данъчните си заявления, които ще покажат, че злоупотребява с налози, или че е фалирал доста пъти. Имущественото положение има алегорични измерения. Дали водачът ще кара мутренски джип или ще купи на майка си „ Майбах " с инвалиден стикер, или в противен случай - ще върви на работа с колело? Посланията са разнообразни. Да вземем различен миг: къде са децата им? Бият се в гърдите, че са патриоти, борят се за раждаемост, пък пратили децата си в чужбина (Нинова, Каракачанов).

В този ред на мисли жителите следва да знаят коя или кои са интимните връзки на премиера, както се знае във всички демократични, а и не толкоз демократични страни по света от епохи. Представата, че през стаята му минава върволяк дами, изпращани от президента, както Борисов самичък споделя, (а за какво не от предприемачи или от съветското разузнаване?) провокира освен боязън от морална болест, а и дълбока паника за метода, по който се ръководи тази страна. Да не стигаме до.

Да разграничаваме двата вида гадност

С всичко това пробвам да разгранича два вида гадност от управническата дивотия. Едната е пренебрежително разграничаване от глупави реплики, парвенюшки лукс и средностатистическа просветеност. Е да, но тези хора съставляват една маса от хора и би трябвало да са като тях – в случай че би трябвало даже малко да се вършат на елементарни, с цел да усилват идентификацията. Интелигенцията се гнуси от попфолк, единствено че в случай че господин Цветанов наместо Веско Маринов им пусне Стравински, на митинга просто няма да остане никой.

На другата страна стои отвращението от неща, които не приема освен интелектуалният хайлайф, а и болшинството от българите – кражбите, словесното и действително принуждение, беззаконията. Вярно е, че границата е тънка и първото, т.е. естетиката, постоянно е пластически израз на второто, т.е. на морала (например парвенюшкият вътрешен асансьор поражда подозрение за подкуп). Мястото на естетиката е повече в частните ни диалози, моралното наказание – централен детайл от обществения спор. Добре е да ги разграничаваме, тъй като рискуваме гнусливият честен човек от ден на ден да заобикаля да се ангажира с простотията, наречена политика.