Има дати, които разделят историята на преди“ и след“. 11

Има дати, които разделят историята на „ преди “ и „ след “. 11 септември 2001 година е такава дата. Двадесет и четири години по-късно облиците към момента горят: две кули се срутват в прахуляк, Пентагонът е раздран, поле в Пенсилвания се трансформира в полесражение.

Близо три хиляди изгубени живота за една заран, само че същинската цена беше надалеч по-висока. В оня ден почина и още нещо. Загина илюзията за това по какъв начин работи следвоенният свят. Десетилетията на строеж след Втората международна се сринаха дружно с кулите.

За нас, които гледахме отдалеко – от София, Варшава, от Европа – чувството беше, че земята се е наклонила. Далечната и „ неприкосновена “ Америка, признакът на сигурността и предвидимостта, се оказа уязвима. Ако можеше да се случи там, можеше да се случи на всички места. Самото това осъзнаване преначерта геополитическата карта.

Преди 11 септември глобализацията изглеждаше като еднопосочен билет към непоклатимост. „ Краят на историята “ беше обявен; демократичната народна власт сякаш беше победила. НАТО се гласеше за своята фаза „ пост-Студената война “, цялостното успокоение и разцвет. Дори Европа, фрагментирана, неуверена, постоянно спореща, си въобразяваше, че е остров на сигурността. После пристигна едно утро, когато 19 луди, няколко отвлечени самолети и елементарни макетни ножчета демонстрираха, че няма непревземаема цитадела.

С четири координирани удара разрушиха възприятието за цялост на Америка и с това унищожиха илюзията за непрекъснат мир, който сякаш трябваше да пристигна с края на Студената война. И след това за една нощ беше оповестена „ войната против терора “.

Вашингтон се закле да прекрои Близкия изток, а НАТО задейства член 5 за първи (и единствен засега) път в историята си – обявявайки, че офанзива против един член е офанзива против всички.

Единството беше незабавно. Последствията щяха да траят десетилетия.

Ако 11 септември умъртви илюзията, то той роди и абсурд: с цел да се почувстваме в сигурност, се съгласихме да станем по-малко свободни. Правителствата от двете страни на Атлантика одобриха невиждани закони и ограничения за сигурност – USA PATRIOT Act във Вашингтон, антитерористични наставления в Брюксел. Хора бяха задържани и държани безпределно дълго време по разнообразни затвори, без обвинявания. Голяма част от тях – почтени. Унищожиха им живота, а нямаше и едно „ извинявай “ по-късно. В името на сигурността.

Летищата се трансфораха в замъци, персоналните данните пък се трансфораха в стока, а понятието „ персонално пространство “ остана носталгичен спомен. Тогава си казвахме, че това е краткотрайно, единствено до момента в който мине заплахата. Ха!—доста наивно, нали?

Опасността в никакъв случай не мина. Две десетилетия по-късно към момента си събуваме обувките на летището за инспекция, към момента даваме достъп до цифровия си живот на логаритмите на контролиращите органи „ в името на сигурността “. Още ни вършат на маймуни от летищния надзор, в случай че сме поставили шише шампоан с два мл повече от позволеното в раницата си.

Мрежата не се отпусна. Тя единствено се стегна. А иронията е, че колкото повече растеше наблюдението и повече се завираше в персоналното ни пространство, толкоз по-несигурен ставаше светът. Списъците със забрани за полети и скенерите не предотвратиха новите закани. Заплахите еволюираха по-бързо от ограниченията.

Войните, стартирани в отговор на 9/11, трябваше да създадат света по-безопасен. Вместо това…

Афганистан стана първата задача на НАТО, която да бъде изпитателен полигон за солидарността на съюза. Двадесет години по-късно изходът е безпорядък. Талибаните са по-силни от всеки път. Ирак пък беше атакуван поради „ оръжия за всеобщо заличаване “, които по този начин и не се откриха. Тази война дестабилизира цялостен район, сътвори „ Ислямска страна “ и унищожи милиони животи.

В Близкия изток и Северна Африка властническите режими използваха хаоса, с цел да затегнат контрола, а антизападните настроения се ускориха. Последствията не стопираха там: радикализирано потомство, бежанска рецесия, която разклати Европа, и енергийни зависимости, превърнати в оръжие от Москва.

Това не са обособени истории. Те са сянката на онази заран отпреди 24 години.

За Европа 9/11 беше шокът, който принуди НАТО и Европейски Съюз да преразгледат сигурността си за една нощ. Войници от София, Варшава, Берлин и Мадрид се озоваха в афганистанските планини. Информационният продан се форсира, границите се стегнаха, антитерористичното съдействие стана мантра в Брюксел.

Но единството прикриваше дълбоки разломи. Когато Съединени американски щати нахлуха в Ирак, „ Старата “ и „ Новата “ Европа се разделиха: Париж и Берлин се опълчиха, Полша, Румъния и България застанаха в „ обединението на искащите “. Появиха се вицове за това, че французите желаят да водят война, а германците – не.

Това, което трябваше да бъде общ фронт против екстремизма, се трансформира в идеологическа игра на политика.

Две десетилетия по-късно напрежението остава.

Европа през днешния ден се бори с други закани: съветска хибридна война, китайски кибер-шпионаж, домакински радикализъм; и в този момент съветски дронове, които тестват въздушното пространство на НАТО в Полша.

В България 11 септември ни вкара в орбитата на НАТО доста по-бързо, в сравнение с осъзнаваме.

През 2001 година бяхме претендент, през 2004 година към този момент бяхме член; с задължения, бойци и отговорности. Наши хора починаха в Афганистан и Ирак. И все пак публичният спомен е плитък.

Две десетилетия по-късно превъртаме новините за Афганистан, като че ли в никакъв случай не сме били там. Общественият спор съвсем не свързва участието ни в НАТО с нашите световни задължения. Сякаш България е станала част от фронтовата линия, без да осъзнае – консуматор на сигурност в съюз, който от ден на ден чака принос, а не бездейност.

И през днешния ден, до момента в който съветски дронове нарушават полското небе и Варшава задейства член 4, нашето безмълвие ехти. Да не приказваме за неуместните про-руски апели за овакантяване на НАТО, тъкмо сега, в който светът е най-опасен и всеки беззащитен от коалиция е евентуална жертва на терористите от Москва или Близкия изток.

Не тъй като договорът се е трансформирал, а тъй като страните се промениха; политиците се промениха; медийните приказки се трансформираха. С популисти, които се прегръщат с Москва, с властнически изкушения във Вашингтон, и с европейски бюджети за защита, дебатирани като че ли са метафизичен концепции…

Някои споделят, че се намираме във Втора студена война. Е, не е напълно същото, няма Берлинска стена, няма ги идеологическите ДВА полюса. Но чувството за конфликт се върна. Русия напредва в Украйна. Китай натрупа безшумно въздействие. Иран е районна мощ с домогвания до нуклеарно оръжие. Западът се колебае сред отбраната на съществуващия ред и подозрението дали още има вяра в него. Враговете на Америка се умножиха. Уязвимостите на Европа се задълбочиха. Доверието сред съдружниците изтъня.

Докато политиците ускоряваха сигурността по летищата и ни ровеха в имейлите, заканите израснаха оттатък техния надзор.

_______________________

Този коментар показва персоналното мнение на създателя
и може да не съответствува с позициите на редакцията на Novini.bg.