![Илюстрация Увеличаване [Shutterstock] Смаляване Това е откъс от новата книга](https://www.capital.bg/shimg/zx620y323c_4008330.jpg)
Светлината, която угасна
Илюстрация
Увеличаване
[Shutterstock] Смаляване
Това е фрагмент от новата книга на Иван Кръстев и проф. Стивън Холмс ( " Имитация и народна власт. Как Западът завоюва студената война, само че загуби себе си ", която излиза на български език с издателство " Обсидиан " при започване на 2020, а към този момент е по книжарниците на британски, немски, френски, испански и следва да излезе на още над 15 езика.
Книгата е към този момент на пазара в редица европейски страни със заглавието The Light that Failed: A Reckoning, by Ivan Krastev and Stephen Holmes (Penguin: October 31, 2019). За създателите
Иван Кръстев е знаменит български политолог.
Стивън Холмс е професор по право в Нюйоркския университет. Преподавал е политически науки и право в университетите " Харвард " (1979 - 1985), Чикагския университет (1985 - 1997) и " Принстън " (1997 - 2000). Главен редактор е на списание East European Constitutional Review (1993 - 2003).)
Бъдещето беше по-светло през вчерашния ден. Тогава още вярвахме, че 1989 година е границата, отделяща " предишното от бъдещето съвсем толкоз изрично, колкото Берлинската стена отделяше Изтока от Запада ". Беше ни мъчно " да си представим свят, коренно по-добър от нашия, или бъдеще, което да не е демократично и капиталистическо ". Днес към този момент не мислим по този начин. Днес множеството от нас мъчно могат да си показват бъдещето, даже и на Запада, като безспорно демократично и демократично.
В края на студената война очакванията, че демократичната народна власт ще завладее света, бяха огромни. Геополитическата сцена изглеждаше готова за театър, сходен на " Пигмалион " на Джордж Бърнард Шоу - оптимистична и дидактична пиеса, в която професор по фонетика за малко съумява да образова една цветарка да приказва като Кралицата и да се усеща като вкъщи си в изискана компания.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики В последна сметка обаче, откакто прибързано отпразнуваха интеграцията на Изтока в Запада, феновете най-сетне схванаха, че в действителност гледат различен театър. Вместо " Пигмалион " светът като че ли стана очевидец на театрална акомодация на " Франкенщайн " на Мери Шели - скептичен разказ за млад академик, решил, сходно на Господ, да сътвори в лабораторията си едно хуманоидно създание. Но несъвършеното страшилище стартира да се усеща обречено на самотност, изолираност и ненавист. Водено от злоба към непостижимото благополучие на своя основател, то насочва експанзията си към приятелите и фамилията му и погубва техния свят, като оставя в завещание от този безразсъден опит само разкайване и тъга.
Историята, която тази книга се пробва да опише, е по какъв начин либерализмът стана жертва на личния си победоносен триумф след края на студената война. На пръв взор повода е в поредицата от надълбоко дестабилизиращи политически събития: офанзивите на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември, втората война в Ирак, финансовата рецесия от 2008 година, анексирането на Крим от Русия и нахлуването ѝ в Източна Украйна, безсилието на Запада на фона на затъването на Сирия в филантропичен призрачен сън, миграционната рецесия в Европа през 2015 година, референдума за Брекзит и избора на Доналд Тръмп за президент. Блясъкът на демократичната народна власт от годините след студената война беше засенчен и от китайското икономическо знамение, направлявано от един политически режим, който не се срами, че не е нито демократичен, нито либерален.
Когато Берлинската стена падна, по света имаше едвам шестнадесет гранични огради. Днес те са общо шестдесет и пет - построени или в развой на създаване. Според специалиста от Университета в Квебек Елизабет Вале съвсем една трета от страните по света издигат бариери по границите си. Трите десетилетия след 1989 година се оказаха " междустенен " интервал: къс период без барикади сред трагичното разрушение на Берлинската стена, въодушевило утопичните мечти за свят без граници, и световната тресчица по създаване на стени от цимент и бодлива тел, олицетворение на екзистенциални (макар и от време на време въображаеми) страхове.
Днес множеството европейци и американци считат, че животът на техните деца ще бъде по-лош от техния. Обществената религия в демокрацията се топи, обичайните политически партии се разпадат или са изтласквани от аморфни политически придвижвания и популисти със здрава ръка, което слага под въпрос решимостта на проведените политически сили да се борят за оцеляването на демокрацията във време на рецесия. Уплашени от фантома на всеобщата миграция, гласоподавателите в някои елементи на Европа и Америка от ден на ден се увличат по ксенофобската изразителност, властническите водачи и милитаризираните граници. Някога възхвалявани като преграда против тиранията, през днешния ден човешките права постоянно са упреквани, че лимитират опциите на демокрациите да се борят дейно с тероризма. Кризата на либерализма е толкоз дълбока, че позоваването на " Второто пришествие " на Уилям Бътлър Йейтс - стихотворение, основано през 1919 година, след края на един от най-смъртоносните спорове в човешката история - стана надали не наложително за политическите коментатори през 2016 година Един век откакто Йейтс написа: " в разпад е всичко; отприщва се безредица в света ", тези думи се трансфораха в мантра за разтревожените бранители на демократичната народна власт.
В своите записки, озаглавени " Светът, какъвто е ", Бен Роудс, непосредствен помощник и другар на Барак Обама, споделя, че в деня, в който Обама напуща Белия дом, най-вече го изтезава въпросът " дали не сбъркахме ". Съмненията му не са " какво се обърка " или " кой сгреши ", нито въпросът на Хилъри Клинтън: " Какво се случи? " Въпросът, който си задава Обама, е: " Дали не сбъркахме? " С други думи, дали либералите не изтълкуваха неправилно интервала след края на студената война? " Дали не сбъркахме " е верният въпрос, чийто отговор търсим в тази книга.
Във времето на студената война политически най-значимото опълчване беше сред комунисти и демократи. Светът беше разграничен сред тоталитарния Изток и свободния Запад, а обществата, които се намираха в периферията на основния спор, имаха (или си мислеха, че имат) правото и силата да изберат на чия страна да застанат. След рухването опълчването сред двете враждебни системи беше сменено от напрегнати връзки сред мостри и подражатели в границите на еднополюсна система. И точно протестът против позицията на подражатели е в основата на популистката вълна в Източна Европа.
Стремежът на някогашните комунистически страни да подражават на Запада след 1989 година беше именуван с разнообразни имена - американизация, европеизация, демократизация, либерализация, разширение, интеграция, хармонизация, глобализация и така нататък, само че всички те означаваха рационализация посредством реплика и интеграция посредством асимилация. Според популистите в Централна Европа демократичната народна власт след рухването на комунизма се е трансформирала в нова, неизбежна ортодоксия. Те непрекъснато повтарят, че имитацията на западните полезности, настройки, институции и практики се трансформира в императив.
След рухването на Стената всички споделяха убеждението, че имитацията на Запада е най-ефективният метод за демократизация на до неотдавна недемократичните общества. Най-вече поради съдържащата се в него морална асиметрия, през днешния ден този самоуверен консенсус се е трансформирал в съществена цел на популистите.
Когато популистите от Централна Европа се бунтуват против това, което възприемат като имитационен императив, описван като най-непоносимата линия на демократичната надмощие след 1989 година, явно имат поради нещо не толкоз всеобщо и политически доста по-провокативно от елементарното подражаване. Посткомунистическата реплика допуска, преди всичко, признаването на моралното предимство на имитирания над неговите подражатели, на второ място, политически модел, който твърди, че е по-добър от всички жизнеспособни други възможности, на трето ‒ упованието, че имитацията ще бъде безусловна, а не съобразена с локалните обичаи, и на четвърто ‒ допускането, че представителите на имитираните (следователно имплицитно по-висши) страни имат право непрекъснато да следят и правят оценка напредъка на подражаващите страни.
През 1890 година Ръдиард Киплинг приключва първия си разказ " Светлината, която угасна " - една сантиментална история за сантиментална обич, артистични упоритости и последователно ослепяване. Романът излиза в две разнообразни версии. По-кратката приключва с happy end (майка му я харесва), а по-дългата - с трагичен край. За страдание за нас нямаше вид да публикуваме тази книга с два разнообразни финала. Вярваме, че това дали краят на ерата на имитацията ще е драматичен или оптимистичен зависи от това по какъв начин либералите ще осмислят опита си от епохата след края на студената война. Пред нас е изборът – или безпределно да оплакваме края на световно преобладаващия демократичен ред, или да приветстваме връщането в света на политическите други възможности, осъзнавайки, че либерализмът, откакто се възвърне от устрема си за световна надмощие, си остава политическата концепция, която най-приляга на XXI век.
Увеличаване
[Shutterstock] Смаляване
Това е фрагмент от новата книга на Иван Кръстев и проф. Стивън Холмс ( " Имитация и народна власт. Как Западът завоюва студената война, само че загуби себе си ", която излиза на български език с издателство " Обсидиан " при започване на 2020, а към този момент е по книжарниците на британски, немски, френски, испански и следва да излезе на още над 15 езика.
Книгата е към този момент на пазара в редица европейски страни със заглавието The Light that Failed: A Reckoning, by Ivan Krastev and Stephen Holmes (Penguin: October 31, 2019). За създателите
Иван Кръстев е знаменит български политолог.
Стивън Холмс е професор по право в Нюйоркския университет. Преподавал е политически науки и право в университетите " Харвард " (1979 - 1985), Чикагския университет (1985 - 1997) и " Принстън " (1997 - 2000). Главен редактор е на списание East European Constitutional Review (1993 - 2003).)
Бъдещето беше по-светло през вчерашния ден. Тогава още вярвахме, че 1989 година е границата, отделяща " предишното от бъдещето съвсем толкоз изрично, колкото Берлинската стена отделяше Изтока от Запада ". Беше ни мъчно " да си представим свят, коренно по-добър от нашия, или бъдеще, което да не е демократично и капиталистическо ". Днес към този момент не мислим по този начин. Днес множеството от нас мъчно могат да си показват бъдещето, даже и на Запада, като безспорно демократично и демократично.
В края на студената война очакванията, че демократичната народна власт ще завладее света, бяха огромни. Геополитическата сцена изглеждаше готова за театър, сходен на " Пигмалион " на Джордж Бърнард Шоу - оптимистична и дидактична пиеса, в която професор по фонетика за малко съумява да образова една цветарка да приказва като Кралицата и да се усеща като вкъщи си в изискана компания.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики В последна сметка обаче, откакто прибързано отпразнуваха интеграцията на Изтока в Запада, феновете най-сетне схванаха, че в действителност гледат различен театър. Вместо " Пигмалион " светът като че ли стана очевидец на театрална акомодация на " Франкенщайн " на Мери Шели - скептичен разказ за млад академик, решил, сходно на Господ, да сътвори в лабораторията си едно хуманоидно създание. Но несъвършеното страшилище стартира да се усеща обречено на самотност, изолираност и ненавист. Водено от злоба към непостижимото благополучие на своя основател, то насочва експанзията си към приятелите и фамилията му и погубва техния свят, като оставя в завещание от този безразсъден опит само разкайване и тъга.
Историята, която тази книга се пробва да опише, е по какъв начин либерализмът стана жертва на личния си победоносен триумф след края на студената война. На пръв взор повода е в поредицата от надълбоко дестабилизиращи политически събития: офанзивите на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември, втората война в Ирак, финансовата рецесия от 2008 година, анексирането на Крим от Русия и нахлуването ѝ в Източна Украйна, безсилието на Запада на фона на затъването на Сирия в филантропичен призрачен сън, миграционната рецесия в Европа през 2015 година, референдума за Брекзит и избора на Доналд Тръмп за президент. Блясъкът на демократичната народна власт от годините след студената война беше засенчен и от китайското икономическо знамение, направлявано от един политически режим, който не се срами, че не е нито демократичен, нито либерален.
Когато Берлинската стена падна, по света имаше едвам шестнадесет гранични огради. Днес те са общо шестдесет и пет - построени или в развой на създаване. Според специалиста от Университета в Квебек Елизабет Вале съвсем една трета от страните по света издигат бариери по границите си. Трите десетилетия след 1989 година се оказаха " междустенен " интервал: къс период без барикади сред трагичното разрушение на Берлинската стена, въодушевило утопичните мечти за свят без граници, и световната тресчица по създаване на стени от цимент и бодлива тел, олицетворение на екзистенциални (макар и от време на време въображаеми) страхове.
Днес множеството европейци и американци считат, че животът на техните деца ще бъде по-лош от техния. Обществената религия в демокрацията се топи, обичайните политически партии се разпадат или са изтласквани от аморфни политически придвижвания и популисти със здрава ръка, което слага под въпрос решимостта на проведените политически сили да се борят за оцеляването на демокрацията във време на рецесия. Уплашени от фантома на всеобщата миграция, гласоподавателите в някои елементи на Европа и Америка от ден на ден се увличат по ксенофобската изразителност, властническите водачи и милитаризираните граници. Някога възхвалявани като преграда против тиранията, през днешния ден човешките права постоянно са упреквани, че лимитират опциите на демокрациите да се борят дейно с тероризма. Кризата на либерализма е толкоз дълбока, че позоваването на " Второто пришествие " на Уилям Бътлър Йейтс - стихотворение, основано през 1919 година, след края на един от най-смъртоносните спорове в човешката история - стана надали не наложително за политическите коментатори през 2016 година Един век откакто Йейтс написа: " в разпад е всичко; отприщва се безредица в света ", тези думи се трансфораха в мантра за разтревожените бранители на демократичната народна власт.
В своите записки, озаглавени " Светът, какъвто е ", Бен Роудс, непосредствен помощник и другар на Барак Обама, споделя, че в деня, в който Обама напуща Белия дом, най-вече го изтезава въпросът " дали не сбъркахме ". Съмненията му не са " какво се обърка " или " кой сгреши ", нито въпросът на Хилъри Клинтън: " Какво се случи? " Въпросът, който си задава Обама, е: " Дали не сбъркахме? " С други думи, дали либералите не изтълкуваха неправилно интервала след края на студената война? " Дали не сбъркахме " е верният въпрос, чийто отговор търсим в тази книга.
Във времето на студената война политически най-значимото опълчване беше сред комунисти и демократи. Светът беше разграничен сред тоталитарния Изток и свободния Запад, а обществата, които се намираха в периферията на основния спор, имаха (или си мислеха, че имат) правото и силата да изберат на чия страна да застанат. След рухването опълчването сред двете враждебни системи беше сменено от напрегнати връзки сред мостри и подражатели в границите на еднополюсна система. И точно протестът против позицията на подражатели е в основата на популистката вълна в Източна Европа.
Стремежът на някогашните комунистически страни да подражават на Запада след 1989 година беше именуван с разнообразни имена - американизация, европеизация, демократизация, либерализация, разширение, интеграция, хармонизация, глобализация и така нататък, само че всички те означаваха рационализация посредством реплика и интеграция посредством асимилация. Според популистите в Централна Европа демократичната народна власт след рухването на комунизма се е трансформирала в нова, неизбежна ортодоксия. Те непрекъснато повтарят, че имитацията на западните полезности, настройки, институции и практики се трансформира в императив.
След рухването на Стената всички споделяха убеждението, че имитацията на Запада е най-ефективният метод за демократизация на до неотдавна недемократичните общества. Най-вече поради съдържащата се в него морална асиметрия, през днешния ден този самоуверен консенсус се е трансформирал в съществена цел на популистите.
Когато популистите от Централна Европа се бунтуват против това, което възприемат като имитационен императив, описван като най-непоносимата линия на демократичната надмощие след 1989 година, явно имат поради нещо не толкоз всеобщо и политически доста по-провокативно от елементарното подражаване. Посткомунистическата реплика допуска, преди всичко, признаването на моралното предимство на имитирания над неговите подражатели, на второ място, политически модел, който твърди, че е по-добър от всички жизнеспособни други възможности, на трето ‒ упованието, че имитацията ще бъде безусловна, а не съобразена с локалните обичаи, и на четвърто ‒ допускането, че представителите на имитираните (следователно имплицитно по-висши) страни имат право непрекъснато да следят и правят оценка напредъка на подражаващите страни.
През 1890 година Ръдиард Киплинг приключва първия си разказ " Светлината, която угасна " - една сантиментална история за сантиментална обич, артистични упоритости и последователно ослепяване. Романът излиза в две разнообразни версии. По-кратката приключва с happy end (майка му я харесва), а по-дългата - с трагичен край. За страдание за нас нямаше вид да публикуваме тази книга с два разнообразни финала. Вярваме, че това дали краят на ерата на имитацията ще е драматичен или оптимистичен зависи от това по какъв начин либералите ще осмислят опита си от епохата след края на студената война. Пред нас е изборът – или безпределно да оплакваме края на световно преобладаващия демократичен ред, или да приветстваме връщането в света на политическите други възможности, осъзнавайки, че либерализмът, откакто се възвърне от устрема си за световна надмощие, си остава политическата концепция, която най-приляга на XXI век.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ