Илия Цанов - политик и юрист, е първият българин, за

Илия Цанов - политик и правист, е първият българин, за който има данни, че е работил като юрист. Той е брат на Найчо Цанов - създател при започване на ХХ век и първи водач на Радикалдемократическата партия.

Ценен като умел правист, по време на османското господство Цанов е изпратен от Високата врата във Варна, с цел да се оправи с търговците-лихвари.

“Но най-важният и виновен миг в живота на самоукия правист е предоставената му отбрана на хванатите въстаници от Ботевата, Таньовата и Патревата чета. По предложение на митрополит Григорий Доростоло-Червенски, Цанов е свикан в Русе за длъжностен бранител на въстаниците - казус в турската правосъдна процедура!

На 8 юли 1876 година изключителният съд стартира разглеждането на делата. Сигурни в изхода на правосъдното дело, турците към този момент са издигнали и 13 бесилки.

Под мощното напрежение от авансово квалифицираните бесилки, Илия Цанов произнася блестяща защитна тирада. В продължение на два часа той пази поотделно всеки един от подсъдимите и безапелационно потвърждава, че поисканите от обвиняването тежки присъди са неоснователни.

Той е толкоз безапелационен, че и тези, които са най-зле настроени против него, несъзнателно се съгласяват с доводите му. И съумява - настояването на прокурора за смъртно наказване отпада!

Западните дипломати намерено показват своето почитание към служебния бранител. Австро-унгарският посланик Оскар Монтлонг характеризира първия публичен бранител като правист "от Демостенов вид и парещ национален трибун ", който "без боязън " приказва истината за свободолюбивите желания на българите...”

Уважаваният правист и държавник в края на живота си постоянно с болежка споделял пред околните си: "Защо не бях в София, когато съдеха Левски. Сигурен съм, че щях да го отърва от въжето ".

Адвокатът всеки път е бил отъждествяван с герой за право, достолепие и правдивост, човек, доблестно изпълняващ своя професионален дълг. Уставът за юристите от 1876 година, последица от правосъдни промени в Османската империя, е първият нормативен акт, регламентиращ адвокатската специалност. Този правилник урежда правосъдната отбрана на правата и ползите на поданиците на империята от професионални юристи пред гражданските съдилища по българските земи.

Веднага след Освобождението Временното съветско ръководство вкарва Временни правила за устройството на правосъдната част в България. Юридическо обучение и дееспособност не са били наложителни, защото липсвало професионално готови лица и трайни локални обичаи.

Адвокат, или както е възприето във Временните правила -

повереник е можел да бъде всеки пълновръстен,

който знае български език и „ не е изопачен по съд “.

С приемането на Закона за изменение на чл.98 от Временните правила за устройството на правосъдната част в България се слага началото на образуването на адвокатското съсловие. Съгласно този закон всеки юрист /повереник/ е задължен да показа в съда удостоверение от своята община, че е дееспособен да ходатайства по непознати каузи пред съда.

С този закон за първи път наред с термина “повереник”, в българското законодателство се вкарва и терминът “адвокат”.

Законът за устройството на съдилищата от 1883г., признат по време на режима на пълномощията, вкарва дефинитивно фигурата на юриста и тук той се дефинира като асистент на съда. За първи път се слага и условието за юридическата му подготовка. Този закон признава на юристите изключителното право да съставляват страните пред съдилищата и им не разрешава упражняването на каквато и да било специалност, с изключение на адвокатската. Установени са и редица забрани от етичен темперамент.

Съгласно този закон юристите се "приписват " към едно от окръжните съдилища и образуват адвокатската гилдия. Те се намират под дисциплинарния контрол на “главатаря” на адвокатското съсловие, на прокурора и на съответния областен съд.

Клиентът е имал право на дисциплинарно гонене по отношение на провинил се юрист

Предвидените в закона дисциплинарни санкции били: “забележка”, “отстраняване от служба от един до шест месеца” и най-тежкото наказване - “изключване от съсловието”, като изключването от адвокатската специалност е вечно.

Много скоро след приемането на закона от 1883 година същият е суспендиран за неопределен срок, като действието на наредбите за адвокатурата не се възвръща.

Заради нуждата обаче да се регламентира прецизно статусът на адвокатурата в Българското княжество за адвокатската специалност да се упражнява от подобаващи и способени лица, служещи почтено на правораздаването и да се ограничи достъпът до тази специалност за недобросъвестните се стига и до приемането на 22 ноември 1988 година на първият специфичен български Закон за юристите.

В претекстовете за приемането на закона се отбелязва, че “функциите на адвокатурата са толкоз значими, колкото и ония на самите съдии.”

В техните права и зъдължения влиза даването на устни и писмени препоръки на лицата, допитващи се до тях, представляването на доверителите и явяването вместо тях в съдилищата, защитаването на страните в тяхно наличие или неявяване. Специална таблица дефинира адвокатските хонорари. Заплащането на труда на юриста за “ходатайствуването по делата зависи от тяхното споразумение с дорерителите им”, което споразумение би трябвало да бъде документално. Лицата, които по разнообразни аргументи не могат да си обезпечат адвокатска отбрана, се отнасят до съда с “молба за предопределение на юрист.”

Със Заповед на Председателя на Софийски областен съд на 11 октомври 1897 година, е основан първият Софийски адвокатски съвет с ръководител доктор Димитър Греков, който е един от първите български юристи, ръководител на Върховния съд, както и първият министър на правораздаването.

За Членове на САС били определени: доктор Васил Радославов, доктор Сава Иванчев, доктор Стоян Данев, доктор Константин Помянов, Гаврил Орошаков и Иван Плакунов. Към този миг юристите адвокати в София са 59.
Димитър Греков
Днес Софийската адвокатска гилдия отбелязва своя 120-годишен празник. Софийска адвокатска гилдия сега наброява близо 6 000 души.