Илия Троянов е немски писател от български произход. Филмът по

Илия Троянов е немски публицист от български генезис. Филмът по неговия разказ “Светът е огромен и избавление дебне отвред ” на Стефан Командарев доближава до топ 9 на надпреварата за чуждоезичен Оскар през 2010. 

Роден е през 1965 година в София. През 1971 година фамилията му емигрира в Западна Германия, където получава политическо леговище. Учи право е отнология в Мюнхенския университет.

Троянов живее и написа на разнообразни места по света - Найроби, Мумбай, Мюнхен, Париж Виена. Има над 20 книги с художествена литература, пътеписи и журналистика, сред които - " Събирачът на светове ", “Власт и опозиция ”, “Кучешки времена: Революцията менте – 1989 ”. Преведен е на над 20 езика.

Издател е на африканска литература в Европа. Носител е на разнообразни немскоезични литературни награди - „ Награда на Лайпцигския панаир на книгата “, 2006, „ Берлинска литературна премия “ през 2007, „ Награда „ Вюрт “ за европейска литература “ 2010, Почетна премия на австрийските книгоиздатели 2018 и други

Най-новата му книга издадена на български е “След бягството ” (изд. Сиела). Тя е в две елементи - “За заблудите ” и “За спасенията ” и събира истории, бележки, есета и други къси литературни форми отдадени на животите на бежанците. “След бягството ” повдига поредност от взамимно допълващи се въпроси за идентичността, границите, свободата, родината, другостта, бягството. Интервюто с Троянов по-долу визира най-много три съществени международни казуса през днешния ден - с бежанците, с климата, с данните.

Из книгата:

“Родината е това, което е вътре в теб и в никакъв случай не умира. Илюзия, която не изчезва, даже когато престанеш да вярваш в нея ”.

“Когато другият се възприема единствено като “друг ” - това е начало на принуждение ”.

“Бежанците разсънват спящите въпроси ”.

“Кой съм аз?
Това е въпрос, който задават другите.
Аз съм моят език.
А той не е един ”.

Бягството от България е първокачествен въпрос, който трасира историята на страната от нахлуването на комунизма до през днешния ден. А и е фокус на огромна част от творчеството ви. Но въпросът за бягството е значим и в целия свят през днешния ден. Каква е задачата на най-новата ви книга „ След бягството “?

Има доста предубеждения по отношение на бягството. И от страна на хората, които живеят в страните, в които някой, който е избяга, е намерил нов живот, само че и в страните, от които е избягал. В моя случай - и в България и в Германия. Предразсъдъците се отнасят към компликацията на някого, който е отраснал в една страна, с един език, да разбере какво значи живот в голям брой. В един плурализъм на връзки, езици, ползи. В един живот, който се тласка сред разнообразни полюси, сред разнообразни дефиниции на личния си идентитет.

Заради това съвсем всеки, който е претърпял бягство (дали е преди две години, или пет, в моя случай - 45), се сблъсква с недоразумения какво съставлява неговият или нейният живот. Така че книгата се пробва да нарисува един повсеместен портрет на някого, който е избягал - какви са дълготрайните последствия на това бягство. По какъв метод един подобен човек се разграничава от тези, които си остават в страната, в която са родени.

Но се оказа в този момент в реакциите на читателите в Германия и в другите страни, в които книгата е издадена, че явно съм описал един феномен, който също дава отговор на житейския опит на хора, които да вземем за пример са се откъснали от провинцията и са отишли в столицата. Или хора от малко село са отишли в Берлин или в София. Интересно ми е, че по сходен метод те се отчуждават от това място, където са отраснали. И по сходен метод като се завръщат, се усещат ненапълно непознати. Има универсални човешки явления, които най-ярко се обрисуват във феномена на хората, които са избягали, само че са по-всеобщи.

Въпросът с прииждащите от Африка и от Азия бежанци е извънредно невралгичен през днешния ден както в Германия, където сте вие, по този начин и в Италия и във Франция - в цяла Европа, в целия свят. Едва ли има елементарно решение. Но какво може да се направи, тъй че хем да бъде предпазено правото на всеки човек на леговище и на заслужен живот, хем да не губим демократичните и цивилизационни устои на нашия западен свят, които са градени с епохи?

Има две аргументи за всеобщото бягство. Вчера получихме най-новите данни – сега са 68 млн. и 400 хиляди хора, които са избягали или по някакъв метод са емигранти. Това е голям брой и се усилва. Двете са аргументите - обществената неправда, неналичието на благоприятни условия да се оцелее и екологическата злополука. В Африка да вземем за пример, доста от хората, които бягат, бягат от войни, които непосредствено са свързани с последствията от климатичната злополука. Например, в региона към пустинята Сахара, която пораства с огромни скокове - се стига до смъртна битка за дребното запаси, които са останали на хората. Така че би трябвало да свържем обществения въпрос с екологическия въпрос и единствено в случай че намерим решение на това, можем в действителност да попречим на едно развиване, на което няма административно решение.

Ако е било допустимо хората да избягат посредством може би най-добре опазената граница в историята - Желязната завеса, (както е моят случай с моите родители), тогава надали ще проработят тези оферти в този момент да има контроли, да има митничарски пунктове и така нататък Едва ли това ще спре хора, които нямат друга опция. За хора, които са доведени до ръба на мизерията, единственият късмет е да потърсят някакво бъдеще в по-богатите страни. Така че социално-екологическата смяна е единственото решение. За да стане това, би трябвало да се откажем в Европа от империалния фасон на живот, който водим сега, и който е непосредствено обвързван с изискванията на живот, да кажем в Африка.

Феномени като да вземем за пример аграрните дотации на Европейския съюз, които непосредствено водят до обедняване на селяните в Африка, явления като по този начин наречения “Land grabbing ”, грабежа на земя - грамадни земи в Африка, по-големи от България, се употребяват за съвременно индустриално стопанство за производство на артикули, които са за европейски или арабски пазари. И доста други фактори – монокултура, поддръжка на диктатури и така нататък Това значи, че единственото решение е да сменим сегашната международна неолиберална система. Докато това не стане, считам, че тия опити, които сега са в главите на десните, че може по полицейски метод да се реши този проблем - са наивни, неуместни.

Защото има две последствия. Едната последица е, че ще се загуби безусловно всякаква човечност. Ето в този момент в Съединени американски щати в последните дни всеобщо откъсват деца от фамилиите, от родителите си. Човек вижда, че едно такова административно търсене на решение води до цялостна нехуманност, цинизъм, грубост, принуждение. Значи ние ще си вредим на себе си, а въпреки това това няма да спре хората. Миналата година бях в Сиера Леоне, където приказвах с хора, които са принудително върнати от Германия. Те беседват с млади сънародници и макар че им разказват компликациите на бягството и сложността в една страна като Германия да се откри каквото и да е бъдеще - всеобщо младежите споделят - ще поемем този риск, ние желаеме да тръгнем, тука няма нищо за нас.

Всъщност какъв нов модел е вероятен, какъв нов модел Вие си представяте, в случай че би трябвало да сменим настоящия, който критикувате?

Не мога да ви кажа в три фрази. Написах книга по тази тематика, която в този момент на немски излиза през август, ще би трябвало да я прочетете, там е разказано в 250 страници. Казва се “Помощ? Помощ! ” Подзаглавието е “Изходи от световната рецесия ”. Там преглеждам образци от Пакистан, Индия, Кения, Сиера Леоне, цяла Централна Америка, Германия. Но този въпрос е много сложен. А един упорит създател би трябвало постоянно да се пази от плоски отговори на сложни въпроси. Това е специалитет на политиците.

Това лято към нас и у нас се изливат невиждани дъждове, стихии, тайфуни. Пишете за този проблем в романа ви „ Ледовете се топят “. Според Вас, като човек, който е изследвал този въпрос - какво може да се направи, изключително, след отдръпването на Тръмп, т.е. Съединени американски щати, от съглашението за климата в Париж?

И тук няма елементарно решение. Ние не взимаме изобщо под основание какви са потребностите и правата на бъдещите генерации. Разрушаваме околната среда всеобщо. Част от океаните към този момент са съвсем изцяло нечисти от пластмаса. Четох разбор на един човек от Кеймбридж, който споделя, че част от морето сред Индия, Тайланд и Мианмар е мъртво. А 400 милиона индивида би трябвало да се хранят от риба от това море. Ние стигаме до повратни точки, които внезапно ще ни изправят пред произшествия в избрани региони.

Въпросът е следният - до такава степен ли към този момент живеем в една патология, която няма да ни разреши да вземем рационално решение? Защото рационалното решение е явно да се откажем от този фасон на стопанство, който предстои изцяло на облага, на амортизиране, на лакомия, на експанзия по отношение на други хора и по отношение на околната среда. И да развием модели на взаимност, на продължително подпомагане с околната среда. Дали сме в положение да вземем това рационално решение или ще бъдем впрегнати в тази сляпа патология, която сега господства света. Не съм оракул да кажа какво ще стане, само че това са двата пътя.

Доколко имаме късмет и благоприятни условия за деяние, ние, елементарните жители, които могат да демонстрират съвест и емпатия? Защото има една такава фраза в романа ви “Власт и опозиция ” - “Няма значение на кое конче седиш, значимо е кой върти карусела ”.

Този въпрос ми се задава единствено в страни, в които има почти някаква независимост на деяние. В страни като Гватемала да вземем за пример, които са доста по-репресивни, хората се провеждат и изобщо не питат какви са опциите, тъй като съпротивата е нужна. В Гватемала срещнах сума ти планове, мрежи, групи, на основно индианци - които по друг метод си пазят правата. Или се съпротивляват против едрите ползи в тяхната страна. Но тъкмо в страни като Германия и Австрия постоянно след полемики и четене хората ме питат какво можем да създадем. Очевидно фактът, че съвсем всичко е допустимо ги довежда до някаква незаинтересованост, което е забавен абсурд.

Според задаването на подобен въпрос в едно почти свободно общество, (в което никой няма да те арестува и да ти удари чук по главата, в случай че започнеш политически да се ангажираш) - това демонстрира, че властта е извънредно сполучлива в това да атомизира популацията. Всеки човек да се усеща сам, да се разчупват обичайните вериги и мрежи на подпомагане, на взаимност, на организация. И въпреки това, да се сътвори основната идеология на нашата система, че “няма опция ”.

Ако преглеждаме предишното, да вземем за пример тоталитаризма на комунистическата партия, на болшевиките или на нацистите - постоянно се разказва доминантната идеология на това време и всички клатят тъжно глава и си споделят - по какъв начин е допустимо хората да са го вярвали, да са го търпели. По същия метод има и през днешния ден идеологии. Една от тези идеологии е, че няма опция. Което е безусловно неуместно. Как може един човек, който почти разполага с информация, с обучение и с фикция, след опита на 6000 години човешка цивилизация да счита, че има единствено един вид на организация на общество и на стопанска система. Това е толкоз смешно, че не си заслужава да се дискутира. Това е свръхдогматична идеология, която би трябвало да се отблъсне, само че явно дотолкоз е влезнала в главите на доста хора, на доста жители, най-много в най-богатите страни, че те считат, че няма никакъв късмет за опозиция.

През 1989-а, когато пада Берлинската стена - на света има 10-11 стени по границите. Днес тези изкуствено основани стени по границите са над 70. Бойко Борисов предложи всички граници на Европейския съюз да се затворят неотложно. Вие по какъв начин гледате на тези процеси, в действителност допустима ли е сигурност, успокоение, благополучие посредством затваряне на тези граници?

Аз предходната година, като снимах филм с немската телевизия, бях на българо-турската граница. Тя към този момент е изцяло затворена – 3 метра тел, 2 метра бездънен ров, телени стени с мрежи… Границата в този момент е може би по-добре опазена в сравнение с по време на диктатурата. Бойко Борисов по какъв начин си показва да се затвори океана не ми е ясно, може би той има някакви хрумвания. Да приемем изцяло хипотетично, че е допустимо да се затвори океана, опитът демонстрира (и това го видях в Централна Америка) - че хората постоянно ще намерят някакви други пътища.

В Мексико видях хора от Африка. Значи има хора от Африка, по различен път по някакъв метод стигат до Бразилия. От Бразилия пешком или с рейс, или с друго - стигат до Мексико и оттова пробват да влязат в Съединените щати или Канада. Но по-интересното е следното – какъв е ползата на една страна като България, която умира, да не пуска никого в страната си. Това е все едно един старешки дом да реши да затвори вратите си за 10-20 или 30 години и да е доста афектиран, в случай че някакви младежи идват и също желаят да живеят в този старешки дом. Няма друга страна в света, доколкото аз знам, която е изгубила толкоз огромна част от популацията си.

Тези данни са толкоз значими, че човек би трябвало съгласно мене всеки ден да ги повторя. Смятам, че новините всеки ден в България би трябвало да стартират със следната информация - че през днешния ден сме 6,5 млн. А в последното преброяване по време на диктатурата - 8,8 млн. Това е съвсем неповторимо обезлюдяване на една страна. Нормално би било да се мисли по какъв начин ще притеглим хора да живеят тука, а не по какъв начин да затворим границите. Какво бъдеще има тая страна, в случай че този развой продължава? Всеки път като се завръщам в България и беседвам с младежи, съвсем всеки ми споделя, че мечтае или планува да отиде някъде отвън страната. Ето отново през вчерашния ден разговарях с младежи – един желае да отиде във Франция, различен има някакви проекти в Германия да следва и така нататък Това е безусловно всеобщ феномен. Даже български интелектуалци, които срещам, ми споделят къде са идващите предложения да прекарат няколко месеца в други страни.

Така че каква е визията на някой като Бойко Борисов? Какво е бъдещето на тази страна – да се затворим, да хвърлим ключа и да изчакаме всички да измрат? Такива изявления демонстрират може би едни от най-ярките изрази на рецесията сега - това е всякаква липса в политиката на визия. Това е тъп прагматизъм, който търси най-очевидните решения, без значение дали са дълготрайни, дали водят до някаква промяна на обществото към по-доброто или дали служат сега. Това е някой, който не желае да си оправи тавана или покрива, макар че на всички места капе и тече вода. И непрекъснато пробва тук и там да спре водата да тече, вместо да вземе единственото рационално решение да се качи на покрива и да си направи нов покрив.



Също като героя от „ Събирачът на светове “ Ричард Бъртън, Вие сте човек, който събира, само че и съставлява разнообразни култури – българската, африканската, немската, индийската, пък и френската, в която живеете известно време. Кои са тези универсални принадлежности на живота през днешния ден, които могат да сплотяват хората? Да ги сдобряват. Да им оказват помощ да живеят дружно в мир и благополучие.

Има едно нещо – човешките права. Човешките права са може би най-голямата химера, която има късмет да бъде осъществена и ненапълно в някои моменти на историята и в някои страни е осъществена. Човешките права са впечатляващи, тъй като са може би най-яркият израз на това какво значи утопично мислене. Те са изразени или направени в един исторически миг с феодализъм, с максимализъм и са били толкоз надалеч от действителността, че несъмнено първите хора, които са чули тази концепция, са клатели тъжно глава и са казвали, че това е парадокс. Но ето в този момент най-малко на хартия има съглашения, че човешките права са нещо като взаимния стандарт на човечност. Смятам, че в случай че съблюдаваме тези човешки права, ненапълно решаваме огромна част от проблемите. Но явно съвсем на никое място не се съблюдават изцяло, а в доста елементи от света ги няма.

Да вземем съответен образец – Женевската спогодба. Тя се базира върху човешките права, тя е подписана от доста от европейските страни. И огромна част от разногласията към бегълците са непотребни, в случай че приемем, че Женевската спогодба важи. Често го споделям в Германия - че този диалог е непотребен, в случай че не решим на първо време - ние подписали ли сме този контракт, съгласни ли сме с този контракт или не. Но лицемерието на политиката е такова, че никой няма смелостта, дори и най-крайният да каже, че би трябвало да се отречем от човешките права. А желаят по някакъв метод да намерят егоистични решения, без да се откажат от този план. Това въпреки всичко е израз на някаква минимална цивилизация. И никой не желае да се откаже от тях, а желае по някакъв метод с изключения, с избягвания и измами да отбрани личните си ползи, без да се откаже от тия общи правила.

Германия, която споменахте, през последните 100 години извървя извънредно сложен път, само че сякаш тя съумява да бъде образец тъкмо за това, което казвате. Например за в. Ди Цайт Ангела Меркел сподели: „ Ние можем да го създадем ”. Тоест - “ние можем да приемем тези хора “. Какви са наблюденията Ви от вътрешната страна? И изобщо за Европа - до каква степен съумяваме да приемем огромната вълна от бежанци?

Смятам, че държанието на множеството държавни управления, в случай че не всички в някогашна Източна Европа, е незаконно. Ако си част от една европейска общественост, която ти е донесла доста, доста привилегии... И то на елитните съсловия! Голяма част от благосъстоянието в страни като Полша, Унгария - се дължи непосредствено директно или непряко на другите фондове и дотации на Европейския съюз. Напълно отвратително е тези хора да се откажат да одобряват 20-30 или 50 души. Фактът, че Европейският съюз не е в положение по някакъв метод да накара тия страни да съблюдават разпоредбите демонстрира, че и машината не работи. Машината е дисфункционална.

Интересно ми е, че това се преглежда сериозно в страни като Германия, Италия, Швеция и други, където са пристигнали доста бегълци, само че все пак експанзията на част от популацията е по отношение на бегълците, а не по отношение на тези сътрудници в Европейския съюз, които отхвърлят да работят по отношение на законите, които те са приели, когато влизат в европейската общественост. Това е доста необичайно, това значи, че в личния си дом имаш в действителност нарушители. Защото да не спазваш законите, които си приел непринудено е тъкмо формулировка на престъпност. Значи ти имаш в личния си дом престъпност, а отговорни са тия, просяците, които идват извън.

Почти в никакъв случай не съм аз склонен с Ангела Меркел, само че в този случай съм склонен с нея - единственото решение явно е едно всеобщо европейско решение. Проблемът е, че Европейският съюз разрешава на този първичен шовинизъм, който в този момент е толкоз доминантен в страни като Унгария и Полша - ненапълно да получи авторитет. Все едно, че той е търпим, все едно, че той е част от една европейска общественост, която е цивилизована. Според мен трябваше незабавно да се дискредитира, незабавно да се отблъсне. И по този метод не да построяваме граници към Европейския съюз, а да построим морални граници, с които да дефинираме какво значи да си член на Европейския съюз – първо, второ, трето, в случай че не спазваш тия съглашения, не може да си член на Европейския съюз.

Тази неточност е една неточност, която Европейският съюз постоянно повтаря, това беше пагубната неточност, когато одобриха България и Румъния, че не използваха този исторически миг да принудят водачите на двете страни да спрат въздействието на мафия, на олигархия, на корупция, на безвластие и така нататък А те се задоволиха с няколко козметични промени, с някакви сухи и нереални оферти. Бившият външен министър на Германия Щайнмайер (и сегашен президент - б.а.), персонално ми сподели, че са очаквали веднъж влезнали в Европейския съюз, България и Румъния да подлежат на въздействието на другите и да се развият по отношение на упованията и условията на по-големите страни в европейската общественост. Но това ни минимум не стана.

Българските елити имаха доста огромен интерес да влезем в европейската общественост. Но тя изпусна опцията тогава да сложи пред нас доста неприятни избори – в случай че желаете това, би трябвало доста ясно да измененията най-различни детайли на вашата система. Връщам се обратно, тъй като сходна неточност и до ден сегашен се организира и се разрешава на страни като Унгария и Полша и други съвсем да се подиграват на общите рамки на правда и дейности, и на спазването на Женевската спогодба.

Правихте филм за Белене за ZDF с доста от хората, които са страдали там. Днес на дневен ред е АЕЦ Белене. Как Вие гледате на тази концепция?

Имаше хрумвания да се направи там резерват, това е типично за модерна България, от един екстрем - в различен. Най-напред желаят да вършат резерват, тъй като има най-вече типове пеликани в цяла Европа и е доста скъпа естествената среда. И желаеха да потопят част от острова, което щеше да отстрани всевъзможни следи от концентрационния лагер там. А в този момент другия екстрем – АЕЦ с съветска технология. Може би това е крайното решение на всевъзможни проблеми - в случай че ние сме подготвени да вземаме такива опасности. Точно това се пробвах да опиша като съвременна патология. Неща, които изобщо не са рисковани - да опитаме други възможности в разнообразни области на обществото се смятат като невъзможни, като свръх риск, а напълно явен риск - да построиш една нуклеарна станция, с съветска технология, в една дребна страна - което е явен свръх риск - не. Ние сме изгубили способността да проучваме опасности.

Това се вижда да вземем за пример в тази нервност по отношение на тероризма. Обяснявам на хората от години, че шансът да станат жертви на терористичен атентат е доста по-минимален, в сравнение с да паднат у дома във ваната и да си счупят главата. Така че в случай че се опасяват толкоз, би трябвало да спрат да се къпят. Но има тази неуравновесеност против тероризъм. Повечето от хората не знаят, че в случай че гледаш статистиките в 70-80-те години има доста повече тероризъм в Европа – баските, северно-ирландците, имаше ливанци в Париж, аз бях тъкмо тогава там, по време на огромния атентат и така нататък Типично ми се коства изобщо за модерния човек или модерното общество, че е изгубило инстинкта си да прави оценка какво е същински риск и какво не е. Заради това популацията може да бъде манипулирано, тъй като не реагира рационално по отношение на другите възможности, които има.

Това е и феноменът на подправените вести, които разчитат на реакция от страна на аудиторията - не въз основата на обстоятелства, а въз основата на страсти. Медиите по този начин живеят. Те се устоят от рейтинга, от акумулирането на гледаемост непременно. Какво може да реализира литературата в тази обстановка? В каква позиция е литературата, изкуството в гигантския медиизиран звук да споделя някакви ценностни послания и те да трансформират хората?

Хората, които още четат литература, са хора, които търсят нещо по-дълбоко. Те по този начин и по този начин не се задоволяват с „ белия звук “ на медиите. Фактът, че някой стартира да чете един сложен, сложен разказ от 500 страници - към този момент е задоволително доказателство, че има още хора, които търсят по-сериозно разглеждане на каквито и да са тематики и проблеми. Според новите данни в Германия броят на тези, които четат, понижава в последните 10 години. За това време към 6 млн. читатели са изчезнали. Мои другари, които преподават в университета, споделят, че има студенти, които имат компликации да прочетат по-дълъг текст. Има последствия на дигитализацията. Но все пак в литературата може би най-свободно могат да се развият други хрумвания, други вероятности в действителността, защото тя е най-независимото изкуство. Защото съм взел участие и във филми, и в театрални постановки, и в опера, там са нужни огромни екипи, доста пари и така нататък За литературата - една тетрадка, един молив или един дребен компютър – и готово. Докато има хора, които мислят, и до момента в който има хора, които търсят, считам, че литературата ще има доста значима функционалност като ареал на различен дискурс.

Дигитализацията, за която казахте съдържа в себе си настоящия проблем с данните. Бигбрадъровски, джорджоруеловски въпрос...

Да написал съм цяла книга по въпроса. ( “Атака на свободата. Сигурност, наблюдаване и унищожаване на гражданските права ” - в съавторсство с Юли Це - б.а.). В Германия се проведоха доста полемики и години наред ние бяхме деятели. Организирахме дружно международен, подписан от над хиляда писатели от целия свят манифест против събирането на данни, подслушването, Биг Брадър и така нататък Ясно е, че ние би трябвало да намерим някакво демократично решение на въпроса с данните. Смятам, че това е почнало. Населението би трябвало да разбере, че данни са и пари, и власт. Адрес, рождена дата и плюс някакви други персонални данни - такива неща се продават в Германия за 20-30 евро. Има една известна фраза - “не диря артикул в интернет, аз съм продукта ”.

Но хората още не са разбрали, че за една институция или една страна - да разполага с информация за тях е форма на власт и поради това е форма на принуда. Те считат, че до момента в който не е пристигнал някой да ги арестува в средата на нощта, е безболезнено. Това е огромна, огромна неточност. Манипулациите на цифровизирания свят са доста по-тънки, невидими, хитри, в сравнение с операциите на старите диктатури. Маниерът по какъв начин Държавна сигурност е работил е съвсем примитивен спрямо това по какъв начин се работи в този момент да се манипулира индивида или едно общество. Така че тия две неща би трябвало да се схванат - че не може да има едно свободно общество, в случай че разрешаваме на страната или на огромни компании и институции да събират информация. И въпреки това - не е допустимо да намерим персонално решение на този въпрос. Едни от проблемите, които могат единствено да се решат на равнище на човешките права - значи би трябвало да има някакви цифрови човешки права, които в действителност се съблюдават и важат за целия свят.

Да се върнем най-после на най-новата Ви книга - “След бягството ”. Художникът на корицата Дамян Дамянов споделя, че това е книга за “вътрешния свят на индивида, напуснал родината, индивида не на света, а на никой свят, заставен да бъде където е ”. На какво би трябвало разчита индивидът, останал без родната земя под краката си?

Най-напред човек намира нова родна земя. Националистите пробват да ни убедят, че има единствено една татковина. Човек с различен житейски опит, да вземем за пример създателят на тази книга твърди, че има доста родини. Не единствено че има доста родини, само че човек разполага с опцията да преживее един доста динамичен културен развой, в който намира нови допирни точки, научава нови езици, влиза в други култури и по този метод се развива. Така че въпросът за родината първоначално е един цвят. И човек в случай че преживее един подобен развой, какъвто аз съм претърпял - този един цвят се трансформира в една дъга. И в този момент съгласно мене разполагам с доста повече цветове и съм доста по-щастлив и пребивавам доста по-богат живот, в сравнение с в случай че бях заставен да се задоволя с една татковина.

Вярвате ли през днешния ден, че светът е огромен и избавление дебне отвред?

Това изречение е толкоз амбивалентно, че не е допустимо човек да има вяра в него.

Казвате, че бъдещето е на стичащия се, построен от доста култури свят. Да погледнем с оптимизъм бъдещето, не в проекцията “светло бъдеще ”, просто да си помечтаем малко. Как това да се случи?

Това към този момент в огромна степен се развива. Ние като приказваме за заплахите сега от извънредно десните, от популисти и така нататък не би трябвало да забравяме, че страни като Германия да вземем за пример може би половината от младежите са тъкмо противоположното. Сума ти младежи изцяло естествено живеят един вселенски живот. Следвали са на едно място, специализирали са на друго място, пътували са, имат доста другари в разнообразни страни. Има толкоз доста бракове на хора от разнообразни култури и светове. Има доста хора, които са мобилни. В огромните градове Ню Йорк, Париж, Берлин, Мумбай, Хонконг, Сидни, където и да съм бил в света - огромна част от популацията към този момент живее този живот. Това не е блян, това е действителността.

Смятам, че бъдещето на човечеството по този начин и по този начин е в огромните градове. Няма да можем да спрем растежа на човечеството в идващите 20-30 години. Най-големите оптимисти споделят, че може би до края на века поради развиването и обучение ще можем да спрем растежа. Но тогава да кажем, че ще сме 10 милиарда. Едно почти екологическо изхранване и оцеляване на 10 милиарда е допустимо единствено в случай че имаме огромно екологическо и демократично проведени градове и част от околната страна е спазвана като зона на табу. На огромни като резервати, които не подлежат на употреба.

Защото в случай че продължим употребата на всичко и на всички места, това без подозрение ще докара до доста солидни екологически произшествия. В огромните градове, най-ярко го претърпях в Мумбай - там е съвсем невероятно ти да нямаш контакт, да нямаш взимане-даване с хора от напълно друг нрав, вяра и така нататък Затова съм оптимист и считам, че бъдещето е на космополитизма. Смятам, че тази фаза в този момент на национализма някаква носталгична вълна, която ще премине. Защото национализмът в 21. век, в един глобализиран свят, е една форма на апокалипсис.