В търсене на изгубената дясна идентичност – накъде води Христо Иванов ДБ?
Илиана Славова
След дълго безмълвие съпредседателят на „ Демократична България “ Христо Иванов заприказва за отговорността на Демократична България пред политическото дясно. За нуждата да се дефинират дълготрайните цели на обществото за идните 10 години. Увери, че групировката постоянно е стояла „ център-дясно “. Истината обаче е, че при доближаването и коалирането с Политическа партия
десният облик на Демократична България мощно ерозира
Разговорът за идентичността на „ Демократична България “ е належащ и даже е мощно просрочен. Формацията не може да се яви на европейските избори с формулата „ няма ляво, няма дясно – всички против мафията “. В Европа дясното и лявото имат значение. Ако желае да остане на политическата сцена, Демократична България не може да си разреши безпределно да следва придвижванията на лявоцентристката Политическа партия, която гравитира към друго политическо семейство. Иванов явно схваща това и по никакъв начин не е инцидентно желанието на „ Да, България “ да кандидатства за участие в Европейската национална партия (ЕНП), чийто член е ДСБ.
Въпросът обаче не се изчерпва с европейските избори и не опира до формалното присъединение към ЕНП. Амбицията да се дефинират дълготрайни цели и освен това Демократична България да бъде консолидиращ фактор в дясното пространство, каквато поръчка направи Христо Иванов, изисква мощно визионерство и изясненост на концепциите. ДСБ се образува като консервативна партия, а „ Да, България “ като демократична – това са две разнообразни визии за политиката, от които произтичат напълно разнообразни концепции за бъдещето.
Ако поръчката за участие в Европейската национална партия не е конюнктурно решение, а блян към създаване на обща дясна еднаквост на обединението Демократична България, това ще значи „ Да, България “ да промени демократичния си образ и да се хармонизира с партиите от ЕНП. Досега обаче се наблюдаваше противоположното – ДСБ се адаптираше към „ Да, България “. До степен на отвод от консерватизма. Ако процесът се обърне, това ще е вест.
Политическата еднаквост обаче не е значка на ревера, нито избирателен афиш. Тя е същина, която се потвърждава и отстоява в политически борби. Твърде дълго Демократична България избягваше борбите за дясното и за евроатлантизма, който е неотделима част от идеята на обичайна десница. Твърде непристойно беше съдружието с политически субекти, стоящи от другата страна на цивилизационния разлом. Никак не е елементарно да се преодолее сходен отвод от еднаквост, само че в случай че има действителна воля за това, първо е необходим почтен прочит на всичко, което докара до него.
От вероятността на днешния ден е ясно, че „ Демократична България “ и нейните последователи бяха
използвани от прокремълския кръг зад Румен Радев
за офанзива против личния им цивилизационен избор.
Протестите от 2020 година сложиха Демократична България един до друг с Българска социалистическа партия, „ Възраждане “ и други прокремълски обединения, паравоенни с евразийски въжделения и даже с путиновите „ нощни вълци “, на които така наречен Отровно трио даде естрада. На шествията се развяваха съветски флагове, само че не и европейски – с изключение на в случаите, когато от „ Възраждане “ поругаваха и изгаряха флага на Европейски Съюз. Активисти на Демократична България насилствено обясняваха в мрежите, че не носят европейски и натовски флагове, с цел да не се конфронтират с другите участници в митингите, тъй като би трябвало „ всички дружно “ да изчегъртат ГЕРБ. Евроатлантизмът стана най-нелюбимата тематика, а тази за съветската хибридна война против България се посрещаше с подигравка: нелепости, Русия е под наказания, не може да направи нищо на никого, на Путин въобще не му е до нас… Междувременно съпротивата против юмрука на Румен Радев беше сломена с магическата фраза „ Той в този момент е с нас “. Някъде в този въртоп Демократична България загуби компаса си. Иначе би трябвало да прозре (поне ръководството), че зад самообявяването на Радев за патрон на битката с корупцията стои опит на прокремълските среди за преодоляване на властта, геополитическа парализа на България и засилено лансиране на съветските ползи. Опит, носещ белезите на хибридна интервенция, с постановка и мизансцен.
Как „ Демократична България “ се остави да бъде въвлечена в това? Критичността към ставащото изначално беше приспана с екзалтацията към „ десанта “ при сараите на Ахмед Доган. Логично възникваха въпроси: за какво тъкмо Доган е на прицел, за какво не пристанището „ Росенец “ или примерно съветският комплекс в „ Камчия “? Точно съветското въздействие е най-големият източник на корупция у нас и без пресичането му няма по какъв начин да тя да бъде преборена дейно. Въпросите не получиха отговор. Най-вероятно концепцията за акцията е била подсказана на Христо Иванов извън, тъй като в случай че беше зародила в Демократична България, деятелите биха имали отговор за избора на обект за „ десанта “. Сигурно е обаче, че не става дума за непринудено скимване, тъй като няколко седмици преди този момент греховете на Доган станаха съществена тематика във Facebook профилите на дейните поддръжници на „ Демократична България “. Може да има разнообразни прочити на тази завръзка на протестната авантюра, само че е ясно, че тя кореспондира идеално със замисъла на схемата „ Радев “. От една страна основаването на оптималната непоносимост сред Демократична България и Движение за права и свободи, дружно с доведената до ирационалност ненавист към ГЕРБ, означаваше неспособност за съставяне на евроатлантическо болшинство. (Днес то e факт, само че дали щеше да бъде без отрезвяващия потрес от войната в Украйна?) От друга страна, нагнетяването на злост към Доган елементарно отпраща всеобщото схващане към историческите наслоения за „ турския грабител “, обичайно обвързани с мантрата за „ положителната Русия “. От тази вероятност не е необичайно, че концепцията за митинг пред прилежащото пристанище „ Росенец “ или комплекса „ Камчия “ беше пренебрегната.
Имаше голям брой сигнали за съветски ползи в протестната вълна – да не забравяме, че тя се надигна с присъединението на България към ERM II и опита за следствие на хора от екипа на Радев в това число за шпионаж в интерес на Русия. Освен това недоволството против работата на институциите се трансформира в поругаване на самите институции – нетипично за демократичните митинги, само че пък типично за държанието на кремълските проксита във „ противников “ страни. Неприкрито се търсеше провокация към гражданския мир. Вярно е, че казусът с полицейското принуждение под колоните на Министерски съвет отприщи всеобщо неодобрение, само че няма по какъв начин това да изясни последвалото разнасяне на бесилки, опитите да бъдат подпалени служителите на реда с горяща плява или похищението против културен знак като жълтите павета. Самото Отровно трио тласкаше протестиращите към радикализация, даже разгласи 1 септември 2020 за „ последния ден на кротичък митинг “.
Нищо от изброеното не разколеба присъединяване на Демократична България. Днес Христо Иванов споделя, че са се надявали „ Демократична България “ да е авангард на разграждането на " модела Борисов ". Но до каква степен може да се стигне в името на сходна цел? Приемливи ли са съюзи с политически субекти, прокарващи ползите на враждебна страна? Допустимо ли е да се стига до разграждане на самата държавност – след това служебните ръководства на Радев демонстрираха, че се случва тъкмо това и че точно подобен е бил
замисълът на вдигнатия пестник
А и по какъв начин би могла „ Демократична България “ да е в лидерска позиция, откакто опитите за образуване на президентска партия бяха забележими даже през ставащото в обществените мрежи, изключително измежду общностите на българите в чужбина? Разбира се, че Радев би стартирал своята политическа мощ (както стана с ПП) вместо да допусне Демократична България да е авангард. Възможно е да е заречен на „ Демократична България “ власт, само че той с нищо не е посочил, че заслужава доверие – таман противоположното. И все пак получи поддръжка да бъде избран отново за втори мандат, даже откакто разгласи Крим за съветски. Напук на политическата логичност - най-малко на тази, която заслужва почитание. Ако една политическа мощ се оставя по този начин да бъде подхлъзната, по какъв начин би могла да бъде водещ фактор за консолидиране на дясното?
Фактът, че въпреки всичко се образува евроатлантическо болшинство в Народното събрание е знак за преосмисляне. След две години деградиране на политическата система и тежки вреди за страната – вътрешни и външнополитически. Дали след всичко това уроците са научени?
Броени дни след сформирането на държавното управление Демократична България разгласи кандидатурата на Васил Терзиев за кмет на София. Поредното принуждение над личните гласоподаватели след колаборацията с Радев и коалирането с Българска социалистическа партия. И следващо загърбване на ценностните устои на личната политическа общественост. Потомъкът на елитна ДС-фамилия беше подложен на власт дружно със своя кръг, който към този момент получава назначения. А в това време СОС е в парализа поради упорството да се стартира левият Борис Бонев за негов ръководител и отхвърли да се работи градивно за други разновидности.
При всичко това каква тежест има поръчката за „ десен завой “? Разбира се, желанието е вярно, само че дали то няма да бъде последвано от следващото клатушкане наляво, на североизток или неизвестно накъде?
Често се акцентира като мотив това, че в западните демокрации също се стига до дясно-леви обединения. Така е. Но те се образуват след избори, откакто изборните резултати не са оставили друга опция. Не по формулата „ няма ляво, няма дясно “, а с концепцията, че леви и десни се сплотяват в името на съответни политически задания, без да се отхвърлят от своята еднаквост. Размиването на дясното и лявото е пагубно, то е политическа ентропия. Когато ляво-дясна коалиция се образува за явяване на избори, това е за сметка на нечия еднаквост, тъй като гласоподавателите би трябвало да видят обединен индивид с общи послания. Някога и Съюз на демократичните сили обединяваше десни и леви обединения, по тази причина и нямаше късмет да оцелее в първичния си тип. Неизбежно след първичната борбата демокрация-диктатура се образува делението ляво-дясно.
В поръчката да се формулират дълготрайните цели пред българското общество за идното десетилетие има смисъл. Тази задача се пада на дясното, само че Демократична България не е сама в това пространство и не е самодостатъчна. Добре е
да се внимава със упоритостите за водачество
в този развой, изключително след несполучливите опити за визионерство през последните три години. А те не успяваха, тъй като беше заложен прекомерно стеснен небосвод. Липсваше умеене да се видят процесите в света, които неизбежно задават трендове в българския политически живот. Нужна е мощна самокритичност, признание на грешките, воля да бъдат поправени, дарба да се заобикалят политическите клопки преди да са щракнали. Успешен модел за развиването на България е вероятен единствено с схващане на ставащото в Европа и света и визионерство за бъдещето - подплатено, не просто декларирано.
След дълго безмълвие съпредседателят на „ Демократична България “ Христо Иванов заприказва за отговорността на Демократична България пред политическото дясно. За нуждата да се дефинират дълготрайните цели на обществото за идните 10 години. Увери, че групировката постоянно е стояла „ център-дясно “. Истината обаче е, че при доближаването и коалирането с Политическа партия
десният облик на Демократична България мощно ерозира
Разговорът за идентичността на „ Демократична България “ е належащ и даже е мощно просрочен. Формацията не може да се яви на европейските избори с формулата „ няма ляво, няма дясно – всички против мафията “. В Европа дясното и лявото имат значение. Ако желае да остане на политическата сцена, Демократична България не може да си разреши безпределно да следва придвижванията на лявоцентристката Политическа партия, която гравитира към друго политическо семейство. Иванов явно схваща това и по никакъв начин не е инцидентно желанието на „ Да, България “ да кандидатства за участие в Европейската национална партия (ЕНП), чийто член е ДСБ.
Въпросът обаче не се изчерпва с европейските избори и не опира до формалното присъединение към ЕНП. Амбицията да се дефинират дълготрайни цели и освен това Демократична България да бъде консолидиращ фактор в дясното пространство, каквато поръчка направи Христо Иванов, изисква мощно визионерство и изясненост на концепциите. ДСБ се образува като консервативна партия, а „ Да, България “ като демократична – това са две разнообразни визии за политиката, от които произтичат напълно разнообразни концепции за бъдещето.
Ако поръчката за участие в Европейската национална партия не е конюнктурно решение, а блян към създаване на обща дясна еднаквост на обединението Демократична България, това ще значи „ Да, България “ да промени демократичния си образ и да се хармонизира с партиите от ЕНП. Досега обаче се наблюдаваше противоположното – ДСБ се адаптираше към „ Да, България “. До степен на отвод от консерватизма. Ако процесът се обърне, това ще е вест.
Политическата еднаквост обаче не е значка на ревера, нито избирателен афиш. Тя е същина, която се потвърждава и отстоява в политически борби. Твърде дълго Демократична България избягваше борбите за дясното и за евроатлантизма, който е неотделима част от идеята на обичайна десница. Твърде непристойно беше съдружието с политически субекти, стоящи от другата страна на цивилизационния разлом. Никак не е елементарно да се преодолее сходен отвод от еднаквост, само че в случай че има действителна воля за това, първо е необходим почтен прочит на всичко, което докара до него.
От вероятността на днешния ден е ясно, че „ Демократична България “ и нейните последователи бяха
използвани от прокремълския кръг зад Румен Радев
за офанзива против личния им цивилизационен избор.
Протестите от 2020 година сложиха Демократична България един до друг с Българска социалистическа партия, „ Възраждане “ и други прокремълски обединения, паравоенни с евразийски въжделения и даже с путиновите „ нощни вълци “, на които така наречен Отровно трио даде естрада. На шествията се развяваха съветски флагове, само че не и европейски – с изключение на в случаите, когато от „ Възраждане “ поругаваха и изгаряха флага на Европейски Съюз. Активисти на Демократична България насилствено обясняваха в мрежите, че не носят европейски и натовски флагове, с цел да не се конфронтират с другите участници в митингите, тъй като би трябвало „ всички дружно “ да изчегъртат ГЕРБ. Евроатлантизмът стана най-нелюбимата тематика, а тази за съветската хибридна война против България се посрещаше с подигравка: нелепости, Русия е под наказания, не може да направи нищо на никого, на Путин въобще не му е до нас… Междувременно съпротивата против юмрука на Румен Радев беше сломена с магическата фраза „ Той в този момент е с нас “. Някъде в този въртоп Демократична България загуби компаса си. Иначе би трябвало да прозре (поне ръководството), че зад самообявяването на Радев за патрон на битката с корупцията стои опит на прокремълските среди за преодоляване на властта, геополитическа парализа на България и засилено лансиране на съветските ползи. Опит, носещ белезите на хибридна интервенция, с постановка и мизансцен.
Как „ Демократична България “ се остави да бъде въвлечена в това? Критичността към ставащото изначално беше приспана с екзалтацията към „ десанта “ при сараите на Ахмед Доган. Логично възникваха въпроси: за какво тъкмо Доган е на прицел, за какво не пристанището „ Росенец “ или примерно съветският комплекс в „ Камчия “? Точно съветското въздействие е най-големият източник на корупция у нас и без пресичането му няма по какъв начин да тя да бъде преборена дейно. Въпросите не получиха отговор. Най-вероятно концепцията за акцията е била подсказана на Христо Иванов извън, тъй като в случай че беше зародила в Демократична България, деятелите биха имали отговор за избора на обект за „ десанта “. Сигурно е обаче, че не става дума за непринудено скимване, тъй като няколко седмици преди този момент греховете на Доган станаха съществена тематика във Facebook профилите на дейните поддръжници на „ Демократична България “. Може да има разнообразни прочити на тази завръзка на протестната авантюра, само че е ясно, че тя кореспондира идеално със замисъла на схемата „ Радев “. От една страна основаването на оптималната непоносимост сред Демократична България и Движение за права и свободи, дружно с доведената до ирационалност ненавист към ГЕРБ, означаваше неспособност за съставяне на евроатлантическо болшинство. (Днес то e факт, само че дали щеше да бъде без отрезвяващия потрес от войната в Украйна?) От друга страна, нагнетяването на злост към Доган елементарно отпраща всеобщото схващане към историческите наслоения за „ турския грабител “, обичайно обвързани с мантрата за „ положителната Русия “. От тази вероятност не е необичайно, че концепцията за митинг пред прилежащото пристанище „ Росенец “ или комплекса „ Камчия “ беше пренебрегната.
Имаше голям брой сигнали за съветски ползи в протестната вълна – да не забравяме, че тя се надигна с присъединението на България към ERM II и опита за следствие на хора от екипа на Радев в това число за шпионаж в интерес на Русия. Освен това недоволството против работата на институциите се трансформира в поругаване на самите институции – нетипично за демократичните митинги, само че пък типично за държанието на кремълските проксита във „ противников “ страни. Неприкрито се търсеше провокация към гражданския мир. Вярно е, че казусът с полицейското принуждение под колоните на Министерски съвет отприщи всеобщо неодобрение, само че няма по какъв начин това да изясни последвалото разнасяне на бесилки, опитите да бъдат подпалени служителите на реда с горяща плява или похищението против културен знак като жълтите павета. Самото Отровно трио тласкаше протестиращите към радикализация, даже разгласи 1 септември 2020 за „ последния ден на кротичък митинг “.
Нищо от изброеното не разколеба присъединяване на Демократична България. Днес Христо Иванов споделя, че са се надявали „ Демократична България “ да е авангард на разграждането на " модела Борисов ". Но до каква степен може да се стигне в името на сходна цел? Приемливи ли са съюзи с политически субекти, прокарващи ползите на враждебна страна? Допустимо ли е да се стига до разграждане на самата държавност – след това служебните ръководства на Радев демонстрираха, че се случва тъкмо това и че точно подобен е бил
замисълът на вдигнатия пестник
А и по какъв начин би могла „ Демократична България “ да е в лидерска позиция, откакто опитите за образуване на президентска партия бяха забележими даже през ставащото в обществените мрежи, изключително измежду общностите на българите в чужбина? Разбира се, че Радев би стартирал своята политическа мощ (както стана с ПП) вместо да допусне Демократична България да е авангард. Възможно е да е заречен на „ Демократична България “ власт, само че той с нищо не е посочил, че заслужава доверие – таман противоположното. И все пак получи поддръжка да бъде избран отново за втори мандат, даже откакто разгласи Крим за съветски. Напук на политическата логичност - най-малко на тази, която заслужва почитание. Ако една политическа мощ се оставя по този начин да бъде подхлъзната, по какъв начин би могла да бъде водещ фактор за консолидиране на дясното?
Фактът, че въпреки всичко се образува евроатлантическо болшинство в Народното събрание е знак за преосмисляне. След две години деградиране на политическата система и тежки вреди за страната – вътрешни и външнополитически. Дали след всичко това уроците са научени?
Броени дни след сформирането на държавното управление Демократична България разгласи кандидатурата на Васил Терзиев за кмет на София. Поредното принуждение над личните гласоподаватели след колаборацията с Радев и коалирането с Българска социалистическа партия. И следващо загърбване на ценностните устои на личната политическа общественост. Потомъкът на елитна ДС-фамилия беше подложен на власт дружно със своя кръг, който към този момент получава назначения. А в това време СОС е в парализа поради упорството да се стартира левият Борис Бонев за негов ръководител и отхвърли да се работи градивно за други разновидности.
При всичко това каква тежест има поръчката за „ десен завой “? Разбира се, желанието е вярно, само че дали то няма да бъде последвано от следващото клатушкане наляво, на североизток или неизвестно накъде?
Често се акцентира като мотив това, че в западните демокрации също се стига до дясно-леви обединения. Така е. Но те се образуват след избори, откакто изборните резултати не са оставили друга опция. Не по формулата „ няма ляво, няма дясно “, а с концепцията, че леви и десни се сплотяват в името на съответни политически задания, без да се отхвърлят от своята еднаквост. Размиването на дясното и лявото е пагубно, то е политическа ентропия. Когато ляво-дясна коалиция се образува за явяване на избори, това е за сметка на нечия еднаквост, тъй като гласоподавателите би трябвало да видят обединен индивид с общи послания. Някога и Съюз на демократичните сили обединяваше десни и леви обединения, по тази причина и нямаше късмет да оцелее в първичния си тип. Неизбежно след първичната борбата демокрация-диктатура се образува делението ляво-дясно.
В поръчката да се формулират дълготрайните цели пред българското общество за идното десетилетие има смисъл. Тази задача се пада на дясното, само че Демократична България не е сама в това пространство и не е самодостатъчна. Добре е
да се внимава със упоритостите за водачество
в този развой, изключително след несполучливите опити за визионерство през последните три години. А те не успяваха, тъй като беше заложен прекомерно стеснен небосвод. Липсваше умеене да се видят процесите в света, които неизбежно задават трендове в българския политически живот. Нужна е мощна самокритичност, признание на грешките, воля да бъдат поправени, дарба да се заобикалят политическите клопки преди да са щракнали. Успешен модел за развиването на България е вероятен единствено с схващане на ставащото в Европа и света и визионерство за бъдещето - подплатено, не просто декларирано.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ