Защо борбата с инфлацията в Европа няма да е лесна
Икономическата политика в Европа през днешния ден е много мрачна и озадачаваща. Докато инфлацията се повишава и допира 10% в еврозоната (в някои страни членки надвиши невижданите 20%), лихвеният % на ЕЦБ не се отлепи от нулата до септември тази година. Дотогава той беше на луфт в негативна територия през по-голямата част от последното десетилетие.
Правителствата, с някои забележителни изключения, не престават да натрупат нов дълг. Съотношенията сред дълг и Брутният вътрешен продукт са сравними с тези в края на Втората международна война освен в Европа, само че и в целия развъртян свят, отбелязва в публикация за Моймир Хампл, чешки икономист, банкер и коментатор.
Всеки, който гледа тази картина единствено през призмата на учебниците по макроикономика, евентуално би поклатил глава с съмнение. Но единствено стопанската система не е задоволителна, с цел да разберем къде сме през днешния ден. Напротив, познанията по стопанска система парадоксално могат да попречат.
Когато разпоредбите не работят
В зората на процеса на по-задълбочена европейска икономическа и парична интеграция, бъдещите членове на еврозоната одобриха набор от правила, предопределени да лимитират фискалната претрупаност на политиците. За да се обезпечи дисциплинираност, държавните дефицити и задължения бяха лимитирани надлежно до 3 и 60%.
Тези относително елементарни правила бяха основани през 1997 година под името Пакт за непоклатимост и напредък. Те бяха трябваше да обезпечат „ владичество на паричната политика “ – обстановка, при която вземането на решения от централната банка за лихвените проценти и обменните курсове не е парализирано от безотговорна фискална политика на държавното управление и където проблемите с дълга в една част от еврозоната не пречат на стабилизирането в други елементи и не се преливат елементарно от комшия на комшия.
Анализите демонстрират, че фискалните правила са спазвани единствено на половина сред 1998-а и 2019 година И този резултат изключва годините на пандемия от Covid-19, когато главните правила на фискалната политика бяха изключени в целия Европейски Съюз. Никакви проверки и по-строги механизми за използване не доведоха до по-голямо сходство. Нещо повече, измененията направиха разпоредбите толкоз комплицирани, че даже тези, които би трябвало да ги ползват, към този момент не ги схващат.
Това докара до фундаментални последствия. Експертите по паричната и фискалната политика знаят доста добре, че болестта на безотговорността съвсем постоянно минава от държавното управление към централната банка, а не противоположното. Когато специалистите на МВФ дефинират къде тлеят макроикономически проблеми, те постоянно стартират с държавното управление и проверяват неговото държание, решения и неточности.
Когато обществените бюджети се объркат, става все по-трудно на държавното управление да се самофинансира и да обслужва дълга си. Тогава идва ред на централната банка да се намеси, с цел да успокои пазарите и да понижи неустойчиво високата възвръщаемост на държавния дълг. Това са все неща, с които сме добре осведомени в Европа.
В такава обстановка мечтаното и в първите дни на еврото доброжелателно владичество на паричната политика завършва. Тогава стартира доминирането на фискалната политика, което е извънредно нежелателно, тъй като връзва ръцете на централната банка или даже изцяло я лишава от способността да работи, когато е най-необходимо, изключително в обстановка на висока инфлация.
Малцина се съмняват, че възходящата доминация на фискалната политика е една от аргументите, заради които паричната политика в еврозоната не може да бъде по-агресивна в битката с инфлацията. Защо тя трябваше да бъде толкоз свръхактивна по време на фискалната рецесия в южната част на еврозоната и за какво в този момент предлага такива нетрадиционни ограничения като инструмента за отбрана на преноса (TPI), който има за цел да предотврати по-силното влияние на растежа на лихвените проценти върху по-рисковите, свръхзадлъжнели държави-членки.
Дългосрочният интервал като поредност от краткосрочни интервали
Поглеждайки обратно към единната парична политика, виждаме тъкмо това. Чрез постепенни, поетапни нарушавания на разпоредбите, отклонения от стандартите и неспазване на отговорностите, първо единствено от някои членове и по-късно последователно от болшинството, планът за парична интеграция стигна до обстановката, която искаше да избегне. Прекалено огромните задължения на най-големите кредитополучатели – а най-големият индивидуален кредитополучател във всяка страна е държавното управление – унищожават паричното владичество и, както се вижда доста пъти в историята, пораждат владичество на държавното управление и фискалната политика.
В последна сметка фискалната политика е по-остра, по-непосредствена и по-разбираема, защото се прави от определени политици непосредствено за техните гласоподаватели. Поради това нормално се концентрира повече върху краткосрочния проект. Но паричната политика не би трябвало да бъде такава. Пактът за непоклатимост и напредък беше умислен като дълготраен инструмент.
Последните 20 години демонстрираха, че дълготрайният проект е общ брой от поредност от краткосрочни интервали. И в тях постоянно има задоволително основателни аргументи да вземем назаем малко повече, да похарчим малко повече, и да пожертваме малко повече, в сравнение с би било рационално.
Политиците нормално приказват за „ нова действителност “, която прави невероятно в даден миг спазването на разпоредбите за отговорност. Такива „ нови действителности “ включват огромната финансова рецесия, по-късно фискалната рецесия и по-късно миграционната рецесия. Наскоро имахме пандемична рецесия, а в този момент има енергийна/военна рецесия. Ако те липсват, остава климатичната рецесия. Винаги има причина.
Няма подозрение, че събитията от последните месеци изстреляха цените на силата до шеметни висоти. Но вместо да се занимават с корените на тези проблеми, политиците още веднъж се оправят единствено с непосредствените въздействия в кратковременен проект.
В Европа това значи компенсиране на потребителите или понижаване на косвените налози, ограничения, които са доста скъпи и изпращат бюджетите назад в огромни дефицити.
Това, което беше съвсем забравено в сегашната блъсканица, е, че когато в действителност сме във война, налозите се повишават, а не понижават. Моделът на обществената страна обаче не разрешава това.
Петрол или оръжия? И двете
Икономистите от дълго време са наясно с алтернативата „ нефт или оръжия ” в сложни времена, когато би трябвало политиците са изправени пред алтернативата да харчат обществени пари за защита и сигурност (включително енергийна сигурност) или за поддържане на благосъстоянието.
В Европа вършим компромис и предлагаме на електората както оръжия, по този начин и нефт, като поемаме повече задължения.
Държавите се копират една друга, когато става въпрос за приемане на ограничения за „ намаляване “ на въздействието на инфлацията. Но тези ограничения са чисто инфлационни, а не антиинфлационни. Те просто усилват количеството пари в стопанската система. Правителствата доставят тези пари посредством заеми и полученият дълг се финансира или от комерсиалните банки, или от централните банки посредством основаването на нови пари.
Европейската дългова рецесия след 2010 година сподели, че когато би трябвало да поддържаме дома си в ред, ние не сме толкоз строги към себе си, колкото към съседите, на които сме дали пари на заем.
Нещата се утежняват от неналичието на дисциплинираност. Развитите страни към момента имат преобладаващо въздействие в МВФ. По някакъв метод те постановат политики във връзка с по-слабо развитите страни, защото имат политическия и финансов лост за това. Но по какъв начин развитите страни могат да бъдат поддържани в сходство? Кой постанова разпоредбите на тях?
Актуалността на въпроса за налагането на отговорност се ускорява от резултата на неприятния образец. В Европейски Съюз от ден на ден финансови министри от обичайно фискално консервативни страни разумно се питат: Защо би трябвало да поддържаме дълга си под 60% от Брутният вътрешен продукт, когато в множеството огромни европейски стопански системи междинното съответствие дълг/БВП в е 90%?
Няма отговор и това демонстрира какъв брой дълго можем в последна сметка да се борим с инфлацията. Вързахме ръцете на паричната политика и продължаваме да развързваме ръцете на фискалната политика. Така че, в случай че няма мощен потрес в търсенето, в действителност може да отнеме доста време инфлацията да бъде овладяна.
Възможните сюжети
Първият и най-вероятен сюжет допуска, че фискалната политика ще остане преобладаваща, а паричната ще продължи да има лимитирана дарба да отстрани инфлационния напън в стопанската система. Облекчената фискална политика назад ще подхрани инфлационния напън и съотношението дълг/БВП ще бъде нормализирано не посредством фискално ограничаване и съблюдаване на разпоредбите, а посредством понижаване на дълга заради по-висока инфлация и номинален напредък на Брутният вътрешен продукт. Освен това фискалното предписание най-вероятно ще бъде смекчено. Вероятността за този сюжет е 45%.
Вторият и по-малко евентуален сюжет се основава на упованието, че идният риск ще докара до интервенция на централната банка, което ще избави ситуацията в кратковременен проект и след пауза ще разреши на актуалната фискална политика да продължи. Вероятността за този сюжет е 35 на 100.
Третият и минимум евентуален сюжет допуска, че дисциплината на фискалната политика ще бъде ненадейно наложена от финансовия пазар, който при незабавно изместване на стопанската система от съществуващото равновесие към ново ще принуди националната фискална политика да се поправя внезапно. Този потрес също ще помогне за понижаване на инфлацията, само че с цената на загуби в действителната стопанска система. Вероятността за този сюжет е 20 %.
Превод и редакция Светлана Тодорова-Ваташка
Правителствата, с някои забележителни изключения, не престават да натрупат нов дълг. Съотношенията сред дълг и Брутният вътрешен продукт са сравними с тези в края на Втората международна война освен в Европа, само че и в целия развъртян свят, отбелязва в публикация за Моймир Хампл, чешки икономист, банкер и коментатор.
Всеки, който гледа тази картина единствено през призмата на учебниците по макроикономика, евентуално би поклатил глава с съмнение. Но единствено стопанската система не е задоволителна, с цел да разберем къде сме през днешния ден. Напротив, познанията по стопанска система парадоксално могат да попречат.
Когато разпоредбите не работят
В зората на процеса на по-задълбочена европейска икономическа и парична интеграция, бъдещите членове на еврозоната одобриха набор от правила, предопределени да лимитират фискалната претрупаност на политиците. За да се обезпечи дисциплинираност, държавните дефицити и задължения бяха лимитирани надлежно до 3 и 60%.
Тези относително елементарни правила бяха основани през 1997 година под името Пакт за непоклатимост и напредък. Те бяха трябваше да обезпечат „ владичество на паричната политика “ – обстановка, при която вземането на решения от централната банка за лихвените проценти и обменните курсове не е парализирано от безотговорна фискална политика на държавното управление и където проблемите с дълга в една част от еврозоната не пречат на стабилизирането в други елементи и не се преливат елементарно от комшия на комшия.
Анализите демонстрират, че фискалните правила са спазвани единствено на половина сред 1998-а и 2019 година И този резултат изключва годините на пандемия от Covid-19, когато главните правила на фискалната политика бяха изключени в целия Европейски Съюз. Никакви проверки и по-строги механизми за използване не доведоха до по-голямо сходство. Нещо повече, измененията направиха разпоредбите толкоз комплицирани, че даже тези, които би трябвало да ги ползват, към този момент не ги схващат.
Това докара до фундаментални последствия. Експертите по паричната и фискалната политика знаят доста добре, че болестта на безотговорността съвсем постоянно минава от държавното управление към централната банка, а не противоположното. Когато специалистите на МВФ дефинират къде тлеят макроикономически проблеми, те постоянно стартират с държавното управление и проверяват неговото държание, решения и неточности.
Когато обществените бюджети се объркат, става все по-трудно на държавното управление да се самофинансира и да обслужва дълга си. Тогава идва ред на централната банка да се намеси, с цел да успокои пазарите и да понижи неустойчиво високата възвръщаемост на държавния дълг. Това са все неща, с които сме добре осведомени в Европа.
В такава обстановка мечтаното и в първите дни на еврото доброжелателно владичество на паричната политика завършва. Тогава стартира доминирането на фискалната политика, което е извънредно нежелателно, тъй като връзва ръцете на централната банка или даже изцяло я лишава от способността да работи, когато е най-необходимо, изключително в обстановка на висока инфлация.
Малцина се съмняват, че възходящата доминация на фискалната политика е една от аргументите, заради които паричната политика в еврозоната не може да бъде по-агресивна в битката с инфлацията. Защо тя трябваше да бъде толкоз свръхактивна по време на фискалната рецесия в южната част на еврозоната и за какво в този момент предлага такива нетрадиционни ограничения като инструмента за отбрана на преноса (TPI), който има за цел да предотврати по-силното влияние на растежа на лихвените проценти върху по-рисковите, свръхзадлъжнели държави-членки.
Дългосрочният интервал като поредност от краткосрочни интервали
Поглеждайки обратно към единната парична политика, виждаме тъкмо това. Чрез постепенни, поетапни нарушавания на разпоредбите, отклонения от стандартите и неспазване на отговорностите, първо единствено от някои членове и по-късно последователно от болшинството, планът за парична интеграция стигна до обстановката, която искаше да избегне. Прекалено огромните задължения на най-големите кредитополучатели – а най-големият индивидуален кредитополучател във всяка страна е държавното управление – унищожават паричното владичество и, както се вижда доста пъти в историята, пораждат владичество на държавното управление и фискалната политика.
В последна сметка фискалната политика е по-остра, по-непосредствена и по-разбираема, защото се прави от определени политици непосредствено за техните гласоподаватели. Поради това нормално се концентрира повече върху краткосрочния проект. Но паричната политика не би трябвало да бъде такава. Пактът за непоклатимост и напредък беше умислен като дълготраен инструмент.
Последните 20 години демонстрираха, че дълготрайният проект е общ брой от поредност от краткосрочни интервали. И в тях постоянно има задоволително основателни аргументи да вземем назаем малко повече, да похарчим малко повече, и да пожертваме малко повече, в сравнение с би било рационално.
Политиците нормално приказват за „ нова действителност “, която прави невероятно в даден миг спазването на разпоредбите за отговорност. Такива „ нови действителности “ включват огромната финансова рецесия, по-късно фискалната рецесия и по-късно миграционната рецесия. Наскоро имахме пандемична рецесия, а в този момент има енергийна/военна рецесия. Ако те липсват, остава климатичната рецесия. Винаги има причина.
Няма подозрение, че събитията от последните месеци изстреляха цените на силата до шеметни висоти. Но вместо да се занимават с корените на тези проблеми, политиците още веднъж се оправят единствено с непосредствените въздействия в кратковременен проект.
В Европа това значи компенсиране на потребителите или понижаване на косвените налози, ограничения, които са доста скъпи и изпращат бюджетите назад в огромни дефицити.
Това, което беше съвсем забравено в сегашната блъсканица, е, че когато в действителност сме във война, налозите се повишават, а не понижават. Моделът на обществената страна обаче не разрешава това.
Петрол или оръжия? И двете
Икономистите от дълго време са наясно с алтернативата „ нефт или оръжия ” в сложни времена, когато би трябвало политиците са изправени пред алтернативата да харчат обществени пари за защита и сигурност (включително енергийна сигурност) или за поддържане на благосъстоянието.
В Европа вършим компромис и предлагаме на електората както оръжия, по този начин и нефт, като поемаме повече задължения.
Държавите се копират една друга, когато става въпрос за приемане на ограничения за „ намаляване “ на въздействието на инфлацията. Но тези ограничения са чисто инфлационни, а не антиинфлационни. Те просто усилват количеството пари в стопанската система. Правителствата доставят тези пари посредством заеми и полученият дълг се финансира или от комерсиалните банки, или от централните банки посредством основаването на нови пари.
Европейската дългова рецесия след 2010 година сподели, че когато би трябвало да поддържаме дома си в ред, ние не сме толкоз строги към себе си, колкото към съседите, на които сме дали пари на заем.
Нещата се утежняват от неналичието на дисциплинираност. Развитите страни към момента имат преобладаващо въздействие в МВФ. По някакъв метод те постановат политики във връзка с по-слабо развитите страни, защото имат политическия и финансов лост за това. Но по какъв начин развитите страни могат да бъдат поддържани в сходство? Кой постанова разпоредбите на тях?
Актуалността на въпроса за налагането на отговорност се ускорява от резултата на неприятния образец. В Европейски Съюз от ден на ден финансови министри от обичайно фискално консервативни страни разумно се питат: Защо би трябвало да поддържаме дълга си под 60% от Брутният вътрешен продукт, когато в множеството огромни европейски стопански системи междинното съответствие дълг/БВП в е 90%?
Няма отговор и това демонстрира какъв брой дълго можем в последна сметка да се борим с инфлацията. Вързахме ръцете на паричната политика и продължаваме да развързваме ръцете на фискалната политика. Така че, в случай че няма мощен потрес в търсенето, в действителност може да отнеме доста време инфлацията да бъде овладяна.
Възможните сюжети
Първият и най-вероятен сюжет допуска, че фискалната политика ще остане преобладаваща, а паричната ще продължи да има лимитирана дарба да отстрани инфлационния напън в стопанската система. Облекчената фискална политика назад ще подхрани инфлационния напън и съотношението дълг/БВП ще бъде нормализирано не посредством фискално ограничаване и съблюдаване на разпоредбите, а посредством понижаване на дълга заради по-висока инфлация и номинален напредък на Брутният вътрешен продукт. Освен това фискалното предписание най-вероятно ще бъде смекчено. Вероятността за този сюжет е 45%.
Вторият и по-малко евентуален сюжет се основава на упованието, че идният риск ще докара до интервенция на централната банка, което ще избави ситуацията в кратковременен проект и след пауза ще разреши на актуалната фискална политика да продължи. Вероятността за този сюжет е 35 на 100.
Третият и минимум евентуален сюжет допуска, че дисциплината на фискалната политика ще бъде ненадейно наложена от финансовия пазар, който при незабавно изместване на стопанската система от съществуващото равновесие към ново ще принуди националната фискална политика да се поправя внезапно. Този потрес също ще помогне за понижаване на инфлацията, само че с цената на загуби в действителната стопанска система. Вероятността за този сюжет е 20 %.
Превод и редакция Светлана Тодорова-Ваташка
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ