Идеята за разговори с животните вълнува човешкото въображение в продължение

Идеята за диалози с животните вълнува човешкото въображение в продължение на епохи, само че остава в областта на приказките и митовете – от историите за свети Франциск до приключенията на доктор Дулитъл. Научихме се да разбираме простите сигнали на домашните си любимци – махане на опашка, настоятелно „ мяу “ – само че това постоянно е било еднопосочен превод, интуитивно съмнение, а не разговор. Днес обаче се прави тиха гражданска война в пресечната точка на биологията, лингвистиката и компютърните науки. Изкуственият разсъдък се трансформира в Розетския камък, който може да ни разреши най-сетне да разбираем кода на връзката на другите типове. И въпросът към този момент не е дали това е допустимо, а кой ще бъде първият ни пълностоен събеседник.

От шума към смисъла: по какъв начин изкуственият разсъдък се научи да слуша

Дълго време проучването на връзката на животните приличаше на опит за схващане на непозната радиостанция, наситена със статично електричество. Учените можеха да записват песните на китовете, чуруликането на птиците и цъканията на делфините, само че без схващане на структурата и подтекста това си оставаше просто набор от звуци. Проблемът беше в мащаба: човешкият мозък просто не може да обработва хиляди часове аудиозаписи и да разпознава фините, повтарящи се модели в тях.

Именно тук се появява изкуственият разсъдък. Невронните мрежи, подготвени на големи масиви от данни, вършат това, което хората не могат: те пресяват терабайти от звуци, като откриват освен повторенията, само че и това, което лингвистите биха могли да нарекат „ фонетика “ и даже „ синтаксис “.

Ярък образец за това е работата с кашалоти в границите на огромни проучвателен планове. ИИ е оказал помощ да се разпознават стотици разнообразни модели на тиктакане, един тип „ фонетична писменост “, и е открил, че китовете трансформират темпото на тези „ изречения “, до момента в който поддържат връзка, синхронизирайки се между тях. Това към този момент не са просто безредни звуци, а структуриран продан на сигнали. Подобен пробив се следи и при проучването на гърбатите китове, чиито комплицирани песни имат статистически модели, поразително сходни със структурата на човешкия език. ИИ не просто слуша – той търси граматиката.

Кое считаме за език? Капанът на човешката пристрастност

Основната спънка пред междувидовия разговор, колкото и да е необичайно, се крие в самите нас. Свикнали сме да измерваме всичко с нашите лични критерии и езикът не прави изключение. Общуването ни се основава на вокализация, комплицирани граматически правила, дарба да обсъждаме предишното, бъдещето и нереалните понятия. Търсим нещо сходно при животните и когато не го открием, решаваме, че те нямат „ същински “ език.

Много откриватели, в това число уредниците на влиятелни научни състезания в тази област, назовават този метод антропоцентричен уклон. Може би задаваме неверен въпрос. Може би търсим прозаичност там, където би трябвало да търсим лирика или даже език на знаците.

Точно това демонстрират най-новите изследвания на сепиите. Тези самотни, еволюционно антични мекотели наподобява са надалеч от интелектуалния хайлайф на животинското царство. Биолозите обаче откриха, че те имат комплицирана система за връзка благодарение на пипалата си – един тип „ език на знаците “. Сепиите употребяват най-малко четири разнообразни жеста и го вършат свястно, като дават отговор на жестовете на роднините си, даже в случай че ги виждат на видео или просто усещат вибрациите на водата. Това не са вокализми или звуци, само че съставляват структуриран продан на информация.

Тази констатация ни кара да преосмислим самото разбиране за език. Може би не е наложително той да бъде звуков. Може би не е наложително да разказва абстракции. Основната му функционалност е да предава информация, а другите типове извършват тази задача по разнообразни способи според от биологията и местообитанието си.

Основната мистерия е подтекстът

Дори когато изкуственият разсъдък разкрива комплицирана конструкция в връзката на животните, това е единствено половината от историята. Можем да изолираме една „ дума “, само че какво значи тя? За да отговорим на този въпрос, ни е нужен подтекст. Трябва да знаем какво тъкмо е правело животното и какво се е случвало към него сега, в който е произнесло избран сигнал. И тъкмо тук откривателите са изправени пред големи провокации.

Китовете и делфините прекарват живота си в океанските дълбини, скрити от очите на наблюдаващите. Учените могат да прикрепят датчик, да запишат звука, само че е съвсем невероятно да се възвърне цялостната картина на събитията. Още по-сложна тайнственост съставляват орангутаните. По време на едно от проучванията е открито, че майките, които са видели див звяр, могат да подадат сигнал за паника на дребното със забавяне до 20 минути. Нещо повече, акустиката на сигнала се трансформира според от това какъв брой време е минало. Как да разберете дали викът се отнася за заплаха, която е налице сега, или за такава, която е била налице преди 15 минути?

Без схващане на подтекста всяка транскрипция рискува да се трансформира в елементарен азбучник от сигнали. Това е все едно да разполагате с речник на чужд език без превод.

Кой ще бъде първият събеседник?

И по този начин, конкуренцията за мястото в историята стартира. Кой е отпред?

Делфините. Проектът в залива Сарасота, където учените следят една популация в продължение на шест генерации, е един от главните кандидати. Изследователите са натрупали голямо количество данни, при които е известна „ биографията “ на съвсем всеки субект. Те към този момент са разпознали подсвиркванията-„ имена “, сигнали за изненада („ Какво беше това? “) и паника. А неотдавнашните подмятания, че делфините могат да разискват отсъстващи родственици, издигат връзката им на напълно ново равнище на трудност. Китовете. Най-голямото им преимущество е количеството към този момент събрани данни. Десетилетията записи на песните на гърбатите китове и сигналите на кашалотите са съвършен материал за образование на невронните мрежи. Мозъците им са големи и комплицирани, а общественият им живот е кондензиран със събития, което допуска усъвършенствана информационна система. Птиците. Може би ключът не се крие в океана, а в небето. Някои учени се концентрират върху обществените птици като сойките. Те са по-лесни за проучване в следени условия, а способността им за вокално образование поразително наподобява на тази на хората. Работата с фамозните сиви папагали към този момент е потвърдила превъзходните им когнитивни качества.

За какво ни е нужно това?

Разшифроването на езика на животните не е единствено въпрос на облекчаване на научното любознание. Това е стъпка, която може да промени радикално връзките ни с планетата. Представете си, че можете да попитате китовете за положението на океана или да разберете по какъв начин изменението на климата се отразява на миграционните направления на птиците, като се ръководите от техния опит „ от първа ръка “.

Но може би главната последица ще бъде философска. Щом осъзнаем, че сме заобиколени от други интелигентни същества със лични мисли, страсти и възгледи за света, към този момент няма да можем да се отнасяме към тях като към бездушни запаси. Както показват специалистите, проучванията в региона на връзката карат доста хора да премислят отношението си към животните, подтиквайки ги към мисълта: „ Охо, че те са тъкмо като нас! “.

Може би най-голямото изобретение, което ни чака по този път, е не какво ще ни кажат животните, а по какъв начин самият факт на този разговор ще ни промени. На прага сме на епоха, в която човечеството ще би трябвало да се научи освен да приказва, само че и да слуша.

Тази тематика е от извънредно значение, тъй като демонстрира, че границите сред човешкия и животинския свят може би скоро ще паднат. Използването на AI за разчитане на животинските езици е една от най-вълнуващите нововъведения на нашето време.