Идеята я има. Символът го има. Има го и духът.

Идеята я има. Символът го има. Има го и духът. Без фанфари. Но фантастично. Има го и Сервантес. Има я и магията. И пристрастеността. И мелниците, въпреки че мелници няма...

Кой съм аз? Мога ли да бъда Дон Кихот през днешния ден? Мога ли в действителност да се усещам свободен? Адекватен ли съм на времето? Режисьорката Веселка Кунчева прави заразяващ с вдъхновеността си прочит на „ Дон Кихот “. Вдъхновени и вдъхновяващи са и актьорите, и декорите, и музиката, и цялостното чувство за празник на човешкото – като нещо, от чието битие постоянно ще има смисъл.

Кунчева споделя, че работи на пробен принцип. И не изневерява на този собствен принцип. „ Дон Кихот “ наподобява, звучи и се усеща като резултат от брилянтно създадени режисьорски техники и машина, смазвана в продължение на години. В този „ Дон Кихот “ е мощно чувството освен за спектакъл, само че и за мюзикъл, и за кабаре, и за фамилиарност. Въпреки общото чувство за нещо огромно и прекомерно зрелищно – като за история от 17-и век.

В това зрелище заплаха от дерейлиране няма. Защото няма изкривени показа, няма преиначени идеали. Всичко е едно към едно с „ истината “ на самия разказ, елементи от която стигат да нас като клишета – под формата на облици, случки и изречения. И все пак, има плачещи фенове... И филтриране, което подсигурява полет и те кара да се усмихваш, и да преживяваш щастието – посредством това, което се случва на сцената.



Александър Хаджиангелов влиза в кожата на Дон Кихот като негов същински актуален правоприемник, ренесансов като лъчение, закостенял в отстояването на себе си, харизматичен, магнетичен и дразнещ. В този порядък от рефлексии е и присъединяване на Светослав Добрев – като Санчо Панса.

Изграждането на типичен облици е нещо, с което режисьорката се оправя за следващ път – за следващ път с размаха на фантазното, фантазията си и фантастичния резултат. След Исус – в два спектакъла, Мария, гоголевия служител, Сизиф, това е следващ режисьорски успех. Триумф, без фанфари. Но фантастично.

Интерпретацията на Кунчева е следващият мощен прочит на „ Дон Кихот “ през последните години. Пред 2020 година, в разгара на пандемията, Маргарита Младенова сложи романа на Сервантес в пазарджишкия спектакъл „ Константин Величков “. Маргарита Младенова чете Сервантес като Достоевски. Иван Бърнев прави следващата си мощна, впечатляваща, експресивна и богато нюансирана роля – в облика на лудия идалго. Ролята на Санчо Панса – слаб, изстрадал и доста замислен, бе в ръцете на 25-годишния тогава Александър Тонев.