Когато тя си тръгна…
И тогава тя си потегли. Първо забелязах неналичието в прочувствен проект. Като че ли сме дружно, само че нещо липсва. Странното възприятие, когато ти липсва оня човек от предишното, въпреки в сегашното той да е до теб.
След това започнах все по-често да виждам неналичието й физически. Осъзнаваш, че нещо виси във въздуха всякога, когато се видите, готвите дружно вечеря, гледате филм или вършиме секс.
– Бебе, през днешния ден ще работя до по-късно, по тази причина няма да се забележим.
Тази имитация я повтарях десетки пъти. И не беше това, че не желаех да бъда с нея, а в това, че всяка взаимна минута ни приближаваше към неизбежния край. Подсъзнателно разбирах това и по всякакъв начин отлагах съдбовния миг.
Имаше кавги. И прелестно разбирах, че до момента в който ги има, ще сме дружно. Защото в тях имаше някакви страсти. Но скоро и те изчезнаха. Но скоро и те започнаха да изчезват. Спряхме да се караме. Вярно, просто разговаряхме за някакви значими различия по същия метод както избираме чай в магазина.
Нямаше към този момент страсти. Не си крещяхме един на различен, въпреки вътрешно да избухвах, желаех да кажа доста, а в последна сметка се получаваше изцяло неуместно безмълвие, което тя приемаше за безразличие.
Убеден съм, че и на нея й се искаше да ми каже не по-малко, само че обидата я потискаше и всякога, когато виждах сълзи в очите й, разбирах: остава ни доста малко.
Няколко дни преди раздялата беше този най-последен ден, когато всичко е хубаво. Знаете, като при тежко болните. Преди финала заболяването отстъпва, не за дълго, не вечно. В това се състои и цялата драма: в никакъв случай не знаеш по кое време ще настъпи този ден.
Никога не разбираме когато вършим нещо за финален път. Просто ни е хубаво. Беше доста топло, без упреци и обвинявания. Приятни дребни неща, обятия, усмивки. Сякаш не е било нищо през всичките тези години, безжалостно разделящи оня миг, когато за пръв път се целунахме, и тези, уморили ни в сегашното.
Скоро всичко стана ясно. Последната капка преля чашата.
– Извинявай, само че повече по този начин не може да продължава.
Тя си потегли. Първо изчезна миризмата й от тениските ми. След това започнаха да избледняват и спомените. Всеки ден няколко части от предходни ярки мемоари ставаха ненужни и се отправяха в най-отдалечения ъгъл на паметта, а оттова изчезваха окончателно.
Навиците, които изработвахме с години, започнаха да пропадат за към 20 дни. Макат в началото ми беше мъчно да виждам към втората чаша одеве приготвено утринно кафе. Това като че ли за няколко секунди ме връщаше към предишното.
След още няколко месеца огромна част от кино лентата в главата се оказа изтрита. Миризмата на парфюма, гласът, традициите.
Само цвета на очите й. Него не съумях да не помни.
Човек не умира, когато приключат връзките.
Когато тя си потегли, аз не умрях, тъй като можех да вдишвам, да се усмихвам и да усещам. Просто чаят стана не толкоз апетитен. Жалко…
