Една пенсионирана учителка разказва: След 25 години учителстване се озовах в магазинче за луксозно дамско бельо
И по този начин, след 25 години учителстване се озовах в магазинче за първокласно дамско долни дрехи. В началото се почувствах като в небрано лозе, само че скоро влязох в релси. Като си спомня с какъв брой несвойствени неща се занимавах в учебно заведение, тази работа ми се стори леснотийка. Не единствено че бързо привикнах, само че и усилих дневния оборот. Последното доста се понрави на собственичката и дори ми увеличи заплатата с пет лв.. Че да не би да са малко – една принцеса с кашкавал, минерална вода, кафе и пастичка…
Сигурно към този момент се питате къде се крие разковничето на триумфа ми? В тоталното себераздаване на клиента. Важното е, Той да се почувства важен. Посрещам Го с най-чаровната си усмивка, на която би ми завидял всеки японец.Заговарям Го с най-медения си гласец, на който би ми завидяла всяка сладкопойна чучулига…
И това е единствено въведението! Следва същинската част. Преобръщам целия магазин наобратно, само че задоволявам желанието Му. Накрая, леко замаян от благополучие, Го адресирам до вратата и посрещам следващия… След всичко това съмнявате ли се, че към този момент имам непрекъснати клиенти?!
Когато остана сама, отново не бактисвам. Приятно ми е да зяпам минувачите и да си представям кой какъв е, с какво се занимава, защо си мисли и мечтае… Интересно, за какво всички са толкоз угрижени, изнервени и намусени?… Къде са усмивките на тези хора?! Не съм очаквала, че мъжете няма да обръщат внимание на дамското долни дрехи. Ако въпреки всичко инцидентно погледнат към витрината, в очите им се чете или безразличие, или спокоен смут. Разбирам ги – този стрес…
Жените пък по този начин се прехласват, че чак се спъват. Установих, че единствено двама мъже са пазарували в магазина. Един юноша пожела розов сутиен за рождения ден на приятелката си, само че не знаеше размерите… Бях безсилна да му оказа помощ. Изведнъж той постави дланите си върху бюста на манекена и блажено затвори очи. Миг, равняващ се на цяла вечност… После възторжено възкликна: „ Ето! Това са размерите! “ Ех, любов… Вторият случай беше с мургав господин от махалата, който гръмогласно изиска „ дантелени гащи “. Дамата до него срамежливо прошепна, че са доста скъпи, само че той й се сопна:
„ Ти да мълчиш, ма! Аз заплащам! “ И награби най-малкия чифт бикини. Беше мой ред да се намеся – с професионално око огледах обилните форми на дамата и внимателно предложих най-големия размер. Купи 10 чифта…
Често в магазина се отбива омъчнена женица, само че не да пазари, а да споделя за синове, снахи и внуци. Слушам я и разбиращо клатя глава. Какво да върша – дано си излее душата, да не пипне някоя подла болест. Чудя се дали да не преквалифицирам логика на психиката? Но като виждам, май никой няма да се бръкне за консултация с психолог, по-скоро ще си го избие или у дома, или в службата, или в кръчмата… В околните 10 години няма самун и в тая работа. Я, по-добре да си кютам аз в магазинчето като продавач-консултант…
Инфо: bgspomen
