Театрално друсане на върби в съавторство с Румен Балабанов
И още нещо за предисторията на “Друсайте, деца, върбите”. С Румен се познавахме и бяхме другари от към този момент десетина години, от времето на първите ни стъпки в средношколския щемпел. Той стартира като хуморист, а аз - с поезия и епиграми.
Почти всеки вторник тогава ние виждахме имената си на създатели в последната страница на “Средношколско знаме”. Кръжокът към този вестник ни даде опция двамата да се опознаем и сприятелим.
Няма да укривам, Румен доста ми харесваше - държеше се естествено, бе интелигентен, деликатен към другите. Нито позираше, нито се беше вманиачил, като имаше необикновено духовитост, с което посрещаше житейските неволи
Неслучайно той бързо се утвърди и като сериозен белетрист с истински сюжети и персонажи от простолюдието. Бе тръгнал по пътя на Чехов - съвременен в мисленето си, наличен във формата. Аз го ценях високо, продължихме дружбата си и като студенти.
Помня, че като възпитаник той бе доста непосредствен с Вальо Робов и Коцето Попов. Тримата хумористи сядаха някъде на маса, споделяха си радостни случки, като понякога някой от тях вдигаше ръка и се провикваше:
- Това е за мене, заплювам си го!
Демек, аз ще пиша за същото... Така в действителност им идваха концепциите за бъдещите произведения. Бяха плодовити създатели, много работливи, само че пък и постоянно им оставаше време за другарски срещи в смесени компании.
Един ден, някъде към 1976 година, Румен ми даде негова директория с цикъл разкази, които бяха за деца. Всяка от историите имаше за основен воин едно и също момче на име Живко. Румен ми предложи, откакто прочета разказите и в случай че ги одобрявам, да му предложа вид за детска пиеса.
Така и стана, със самочувствието си на студент по театрознание композирах обща обстановка за поредното развиване на разказите, те следваха един след различен на едно място на деяние - дворът на къщата, в която Живко живееше.
Балабанов одобри моя вид и започнахме да се събираме двамата и да пишем пиеската. Най-често това се случваше у тях - елементарна, скромна къща с дворче в кв. Лозенец. След като приключихме писането, размножихме текста на циклостил в към 50 екземпляра.
Изпратихме ги по пощата до всеки един от театрите в страната, в това число и до провинциалните. Тогава прецизно се спазваше напътствието на Дирекция “Театър” към Комитета за просвета всеки недодялан спектакъл да включва в репертоара си за сезона по една пиеса за деца.
Така че неслучайно се надявахме все някъде да я харесат. Но уви, отникъде не пристигна приятната новина. В ония времена по никакъв начин не бе елементарно млад създател да пробие в драматургията. Можеше, само че на 5 години се появяваше позволен до сцената единствено по един нов драматург...
Имахме въпреки всичко информация по какъв начин се постановат множеството писатели. Говореше се, че поетът и основен редактор на в. “Пулс” Георги Свежин постоянно се качвал в служебната си черна волга и поемал да обикаля из провинцията. Във всеки град той влизал в кабинета на съответния първи секретар на Окръжния комитет на Българска комунистическа партия, извиквали там шефа на локалния трагичен спектакъл и му връчвали директория с пиеса на Свежин. Пък няма да го слагат ли!?...
Ние с Румен си позволихме единствено да прескочим до Пловдивския спектакъл, откъдето учтиво ни отхвърлиха. Същата вечер обаче бяхме на посетители на поета и студент по театрознание Иван Странджев. Домакинът предложения вечерта и театроведа Александър Жеков, също пловдивчанин. Не помня да съм прекарвал по-весела вечер в живота си.
Приказвахме си до късна нощ и се смеехме непрестанно и неудържимо. Дължеше се най-много на умеенето на Румен Балабанов да ни разсмива.
Така или другояче, след една година единствен габровският спектакъл се осмели да включи в репертоара си “Друсайте, деца, върбите”. Режисьо-рът Маргарита Благиева направи успешно съгласно мен систематизиране на функциите, като ангажира най-вече младите актьорски сили в театъра. Художникът Тодор Чобанов изготви реалистична сценография, напомняща илюстрация към детска брошура, както и програмата към представлението.
За създател на музиката предложих композитора Стефан Димитров, който към този момент беше в разгара на креативното си одобряване в лекия род. Приеха го с наслада и любознание.
Почти всяко едно от настоящите лица, девет на брой, имаше своя песени Стефан пристигна в Габрово, с цел да репетира с актьорите и да запишат песните в музикалното оформление. Отнесе се доста съществено към тази задача и прояви огромен професионализъм.
А пък софийският артист Стефан Поляков се зае с танците и пластиката - още тогава той се славеше като занаятчия в тази област. Въобще стана съвсем мюзикъл за деца, което е още едно доказателство, че управлението на театъра тогава не пожали средства за постановката.
Неусетно пристигна и денят на премиерата. За нея Румен Балабанов докара някои по-млади редактори от в. “Стършел”. Не помня тъкмо кои се отзоваха, само че не мога да не помни наличието на Чавдар Шинов, Валентин Пламенов и Сергей Трайков
От моя страна дойде първата ми брачна половинка Красимира Василева - Стоева, студент по театрознание във ВИТИЗ, която към този момент беше в напреднала бременност. Цяла нощ пътувахме двамата в пътническия трен от София за Габрово. Уважиха премиерата и положителните ми другари поетите Велизар Николов и Румен Шомов.
По време на аплодисментите в края на дебютното зрелище Вальо Пламенов се изправи от стола си на първия балконски ред и взе да скандира гръмогласно:
- Авторът! Пламенов!
Тълкувам го като самопризнание за триумф на постановката, щом и на него му се е приискало да бъде създателят...
Вечерта, както бе признато, имаше прием в локалния Клуб на културните дейци, под самия спектакъл. Силно ме впечатли тогава умеенето на Чавдар Шинов великолепно да танцува рок.
А още по-приятно ми бе да следя родителите на Румен Балабанов, които бяха седнали в края на общата дълга маса. Поведението им бе непретенциозно и ненатрапчиво, само че мъчно им бе да прикрият вълнението си. Явно бяха харесали пиесата за деца, написана от детето им Румен.
Това не бих не запомнил в никакъв случай.
Васил СТОЕВ
/вестник "Над 55 "/
Почти всеки вторник тогава ние виждахме имената си на създатели в последната страница на “Средношколско знаме”. Кръжокът към този вестник ни даде опция двамата да се опознаем и сприятелим.
Няма да укривам, Румен доста ми харесваше - държеше се естествено, бе интелигентен, деликатен към другите. Нито позираше, нито се беше вманиачил, като имаше необикновено духовитост, с което посрещаше житейските неволи
Неслучайно той бързо се утвърди и като сериозен белетрист с истински сюжети и персонажи от простолюдието. Бе тръгнал по пътя на Чехов - съвременен в мисленето си, наличен във формата. Аз го ценях високо, продължихме дружбата си и като студенти.
Помня, че като възпитаник той бе доста непосредствен с Вальо Робов и Коцето Попов. Тримата хумористи сядаха някъде на маса, споделяха си радостни случки, като понякога някой от тях вдигаше ръка и се провикваше:
- Това е за мене, заплювам си го!
Демек, аз ще пиша за същото... Така в действителност им идваха концепциите за бъдещите произведения. Бяха плодовити създатели, много работливи, само че пък и постоянно им оставаше време за другарски срещи в смесени компании.
Един ден, някъде към 1976 година, Румен ми даде негова директория с цикъл разкази, които бяха за деца. Всяка от историите имаше за основен воин едно и също момче на име Живко. Румен ми предложи, откакто прочета разказите и в случай че ги одобрявам, да му предложа вид за детска пиеса.
Така и стана, със самочувствието си на студент по театрознание композирах обща обстановка за поредното развиване на разказите, те следваха един след различен на едно място на деяние - дворът на къщата, в която Живко живееше.
Балабанов одобри моя вид и започнахме да се събираме двамата и да пишем пиеската. Най-често това се случваше у тях - елементарна, скромна къща с дворче в кв. Лозенец. След като приключихме писането, размножихме текста на циклостил в към 50 екземпляра.
Изпратихме ги по пощата до всеки един от театрите в страната, в това число и до провинциалните. Тогава прецизно се спазваше напътствието на Дирекция “Театър” към Комитета за просвета всеки недодялан спектакъл да включва в репертоара си за сезона по една пиеса за деца.
Така че неслучайно се надявахме все някъде да я харесат. Но уви, отникъде не пристигна приятната новина. В ония времена по никакъв начин не бе елементарно млад създател да пробие в драматургията. Можеше, само че на 5 години се появяваше позволен до сцената единствено по един нов драматург...
Имахме въпреки всичко информация по какъв начин се постановат множеството писатели. Говореше се, че поетът и основен редактор на в. “Пулс” Георги Свежин постоянно се качвал в служебната си черна волга и поемал да обикаля из провинцията. Във всеки град той влизал в кабинета на съответния първи секретар на Окръжния комитет на Българска комунистическа партия, извиквали там шефа на локалния трагичен спектакъл и му връчвали директория с пиеса на Свежин. Пък няма да го слагат ли!?...
Ние с Румен си позволихме единствено да прескочим до Пловдивския спектакъл, откъдето учтиво ни отхвърлиха. Същата вечер обаче бяхме на посетители на поета и студент по театрознание Иван Странджев. Домакинът предложения вечерта и театроведа Александър Жеков, също пловдивчанин. Не помня да съм прекарвал по-весела вечер в живота си.
Приказвахме си до късна нощ и се смеехме непрестанно и неудържимо. Дължеше се най-много на умеенето на Румен Балабанов да ни разсмива.
Така или другояче, след една година единствен габровският спектакъл се осмели да включи в репертоара си “Друсайте, деца, върбите”. Режисьо-рът Маргарита Благиева направи успешно съгласно мен систематизиране на функциите, като ангажира най-вече младите актьорски сили в театъра. Художникът Тодор Чобанов изготви реалистична сценография, напомняща илюстрация към детска брошура, както и програмата към представлението.
За създател на музиката предложих композитора Стефан Димитров, който към този момент беше в разгара на креативното си одобряване в лекия род. Приеха го с наслада и любознание.
Почти всяко едно от настоящите лица, девет на брой, имаше своя песени Стефан пристигна в Габрово, с цел да репетира с актьорите и да запишат песните в музикалното оформление. Отнесе се доста съществено към тази задача и прояви огромен професионализъм.
А пък софийският артист Стефан Поляков се зае с танците и пластиката - още тогава той се славеше като занаятчия в тази област. Въобще стана съвсем мюзикъл за деца, което е още едно доказателство, че управлението на театъра тогава не пожали средства за постановката.
Неусетно пристигна и денят на премиерата. За нея Румен Балабанов докара някои по-млади редактори от в. “Стършел”. Не помня тъкмо кои се отзоваха, само че не мога да не помни наличието на Чавдар Шинов, Валентин Пламенов и Сергей Трайков
От моя страна дойде първата ми брачна половинка Красимира Василева - Стоева, студент по театрознание във ВИТИЗ, която към този момент беше в напреднала бременност. Цяла нощ пътувахме двамата в пътническия трен от София за Габрово. Уважиха премиерата и положителните ми другари поетите Велизар Николов и Румен Шомов.
По време на аплодисментите в края на дебютното зрелище Вальо Пламенов се изправи от стола си на първия балконски ред и взе да скандира гръмогласно:
- Авторът! Пламенов!
Тълкувам го като самопризнание за триумф на постановката, щом и на него му се е приискало да бъде създателят...
Вечерта, както бе признато, имаше прием в локалния Клуб на културните дейци, под самия спектакъл. Силно ме впечатли тогава умеенето на Чавдар Шинов великолепно да танцува рок.
А още по-приятно ми бе да следя родителите на Румен Балабанов, които бяха седнали в края на общата дълга маса. Поведението им бе непретенциозно и ненатрапчиво, само че мъчно им бе да прикрият вълнението си. Явно бяха харесали пиесата за деца, написана от детето им Румен.
Това не бих не запомнил в никакъв случай.
Васил СТОЕВ
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ