И че вече изглежда като лидер в изчакване – човек,

И че към този момент наподобява като водач в изчакване – човек, който остава на поста единствено до момента в който партията приготви идващия ход, написа The Guardian. 

 

От избирателен успех до вътрешна суматоха

Кризата избухна след тежките резултати на лейбъристите на локалните избори в Англия, Шотландия и Уелс. Партията понесе съществени загуби, а най-големият боязън в лагера на Стармър стартира да се материализира – гласоподавателите не просто губят възторг, а стартират интензивно да търсят опция.

На този декор даже по-малко известни депутати започнаха да приказват намерено за промяна на водача.

 

Лейбъристката депутатка Катрин Уест първа възпламени фитила. Тя разгласи, че в случай че никой от кабинета не събере нужните подписи за лидерска борба, самата тя би пробвала.

 

Малцина я одобриха съществено. Но думите ѝ отключиха нещо доста по-опасно – чувството, че въпросът към този момент не е „ дали “, а „ по кое време “.

 

Бунтът стартира безшумно

В рамките на няколко дни започнаха оставки. Първо си потеглиха младши министри и депутати от предната линия на партията. Повечето бяха свързвани с лагера на здравния министър Уес Стрийтинг – човек, за който от дълго време се приказва като за евентуален правоприемник на Стармър.

 

После напрежението стигна и до кабинета. Според информации от английските медии няколко министри са поискали от премиера да намерения за „ график на отдръпване “.

 

Натискът към Стрийтинг да направи открит опит за водачеството растеше с всеки час. Хората на Стармър даже почнали обществено да го провокират – в случай че има поддръжка, да работи.

 

Но когато моментът пристигна, Стрийтинг не направи решителна крачка.

 

Той подаде оставка с дълго и остро писмо, в което изиска лидерски избори с „ необятно поле от претенденти “. Но по този начин и не разгласи лична кандидатура.

 

За лагера на Стармър това бе знак за уязвимост.

 

„ Това беше неговият миг и той го пропиля “, разяснява един от съдружниците на премиера пред английски медии.

 

Новото име: Анди Бърнам

Докато Стрийтинг се колебаеше, вниманието последователно се насочи към друго име – кмета на Голям Манчестър Анди Бърнам.

 

Бърнам от години е известен в северна Англия и има мощен обществен облик. Поддръжниците му имат вяра, че точно той може да спре възхода на Найджъл Фараж и партията Reform UK.

Проблемът е, че Бърнам даже не е народен представител.

 

За да се върне в Народното събрание, той първо би трябвало да завоюва частични избори в регион покрай Уигън. А там Reform UK към този момент вижда късмет за пробив.

 

Ако Бърнам загуби, политическите му упоритости може да приключат още преди да са почнали.

 

Но в случай че завоюва, сюжетът е явен: бързо завръщане в Камарата на общините и неотложен напън върху Стармър.

 

Защо Стармър наподобява толкоз уязвим?

Проблемът не е единствено в изборните резултати.

 

Дори част от съдружниците на английския министър председател признават, че той има сериозен политически недостиг – мъчно комуникира, рядко въодушевява и по този начин и не съумява да формулира ясна огромна концепция за ръководството си.

 

В продължение на години Стармър изграждаше облик на способен и порядъчен технократ. Но във времена на икономическа неустановеност, миграционен напън и напредък на популистки партии това към този момент не наподобява задоволително.

 

Особено когато гласоподавателите стартират да усещат липса на посока.

 

Иронията е, че държавното управление има и действителни триумфи – листите на чакащи в английското опазване на здравето понижават, икономическият напредък се оказва по-добър от предстоящото, а кабинетът пробва да покаже по-твърда позиция против крайнодесните групи.

 

Но хаосът в самата партия засенчва всичко.

 

Войната за наследството към този момент стартира

Формално Киър Стармър още е водач на Лейбъристката партия и министър председател на Англия. Реално обаче борбата за наследството му към този момент тече.

 

Тя се води в оставки, неофициални диалози, следени течове към медиите и деликатно премерени обществени изказвания. И най-важното – тя демонстрира какъв брой бързо една голяма изборна победа може да се трансформира в рецесия на доверие. Особено в ера, в която политическите водачи към този момент не получават време.