Ерата Берлускони приключи. А ерата Борисов?
И Борисов, и Берлускони са носители на многочислени Оскари за основна мъжка роля в политическите продукции на България и Италия, написа Даниел Смилов в коментар за популизма в Европа за " Дойче веле ".Италия беше първа. Не става въпрос за 20-те години на предишния век, нито за последните парламентарни избори, извоювани от антиевропейските партии " Пет звезди " и " Лига ". Думата е за 1990-те, когато изгря звездата на Силвио Берлускони. Този медийно-политически хибрид, изваден като че ли от актуален " Декамерон ", даде началото на популистката промяна на европейската партийна система. Всичко, което предстоеше през идващите две десетилетия в Европа, можеше да се види в модела " Берлускони ": екстравагантното и на моменти скандално говорене и поведение; рецензията на " политическите елити " от страна на един различен, медийно и корпоративно генериран елит; уклонът към национализъм; флиртът и другарството с Путин; изоставянето на класическите партийни идеологии; подмяната на партийните структури с директна медийна готовност на гласоподавателите; приоритезирането на медийната известност пред експертността.
България беше една от първите страни, която последва италианския образец посредством избора на Симеон Сакскобургготски през 2001 година. Феноменът цар-премиер беше българският креативен принос към модела " Берлускони ". Резултатът обаче не беше изключително дълготраен. Осиновеният правоприемник - Бойко Борисов - се оказа по-точно копие на Берлускони. Приликите сред Берлускони и Борисов
Паралелите сред българския министър председател и Силвио Берлускони са явни. Някои от тях са повърхностни, други - по-съществени. И двамата са с очебийно неаристократичен генезис и идват от " бизнеса ", т.е. натрупали са положение преди да влязат във властта. Вярно, има разлика в размера на положението и характера на бизнесите им, само че тези разлики са съразмерни на изоставането на България по отношение на Италия. В предишното и на двамата има тъмни моменти, като количественото превъзходство тук не е в интерес на Берлускони. И двамата са играли някаква роля (макар и второстепенна) в режимите преди тях. Берлускони е персонален другар на социалиста Бетино Кракси, който го поддържа при основаването на " Форца Италия ". Борисов си е общувал и с Тодор Живков, и с Царя, като по лични самопризнания се е учил и от двамата. И Берлускони, и Борисов имат подобен характер и почитание към dolce vita: вторият е по-дискретен в това отношение от първия, само че градските митове за двамата си наподобяват.
Най-важният паралел сред двамата е в ролята на медиите за политическия им напредък. И Берлускони, и Борисов са медиен артикул на групи, които стоят зад тях. Единият има непосредствено голяма медийна империя, другият е в по-сложни връзки с медийните структури. В България казусът с формалната благосъстоятелност нито е транспарантен, нито е решителен.
Медийният произход на политическата кариера на двамата водещи политици обуславя една от най-важните им черти - чувството за разграничение сред действителност и облик, което те основават. Усещането за виртуозно изпълнена политическа роля, която въпреки всичко не съответствува със същността им.
И в действителност: и Борисов, и Берлускони са носители на многочислени Оскари за основна мъжка роля в политическите продукции на България и Италия. Упадъкът на киноиндустриите и на двете страни в този смисъл беше повече от обезщетен от достиженията на политическата им кинематография. Ролите, които двамата извършиха през последните две десетилетия, също са сходни. Започнаха като борци против корупцията в политическата система. След това станаха " балансьори ". Последната им роля е на " единствена вяра за Европа ".
Преди изборите в Италия мнозина виждаха в Берлускони, " Форца Италия " и ръководената от нея коалиция най-хубавия проевропейски вид. По същия метод Борисов и ГЕРБ са се позиционирали като последна европейска вяра в българската партийна система. И това не е мъчно доколкото и Българска социалистическа партия, и така наречен патриоти се реалокираха в искрено антиевропейска посока, а Движение за права и свободи продължава да населява лична етно-корпоративна планета, на която неизвестно за какво се вее флагът на либералите от АЛДЕ.
Краят на една ера
Това, което се случи в Италия в неделя, беше краят на Берлускони като артист в основната роля. Неговият центристки популизъм беше дефинитивно помрачен от по-първичния, коренен популизъм и от ляво, и от дясно. Берлускони успяваше да употребява силата на масите за идване на власт, след което водеше политика в център-дясното пространство. Актьорското му майсторство се състоеше тъкмо в тази дарба да хвърля мост сред избирателен радикализъм и следизборна нормализация. Явно обаче публиката към този момент е отегчена от тези осъществявания.
По-точно казано: Италия показва резултата от един развой на основаване на настроения и гласоподаватели, които по-късно политиците не могат да управляват. Над две десетилетия Берлускони и медийната му ваятелница моделираха един характерен облик на гласоподавателя - безверен на елита, подготвен да рискува, емоционален, антисолидарен както на национално, по този начин и на европейско равнище. Избирател, на който другите са му длъжни, а той не дължи никому нищо. Днес обликът на този гласоподавател е към този момент приключен - той е действителност. И парадоксът е, че този гласоподавател няма потребност от Берлускони, личния му основател.
Същият развой следим и в България. Той стартира като медийно конструиране на действителност след 2001 година. Днес хората са трайно невярващи и отчуждени от политиката като инструмент, който може да им реши проблемите по групов метод. Вместо това, те гласоподават за радикални политици, които им дават обещание по-скоро да сложат кол в колелата на " естествената " политика. Които им дават обещание просто да ги изолират от всяка неподходяща смяна с вълшебен средства - стена на границата, отвод от участие в наднационални структури, протест на общи политики и така нататък
Това е и драмата на Борисов, която прави последната му роля - на европейска вяра - да наподобява вяла и обречена. Тази роля за пръв път го слага и в слаба позиция. Само в последните дни той трябваше да отдръпна ратификацията на Истанбулската спогодба и да отстъпи на Българска социалистическа партия и президента сцената за проруски постановки във връзка националния празник (които сами по себе си надвишиха мярата и родиха даже дипломатически конфуз). А неуспехите в символната война вършат Борисов мощно уязвим, тъй като насочват вниманието към другата страна на неговото ръководство - балансирането сред разнообразни бизнес ползи с техните медии, прокурори и служби.
Сделката за българския бизнес на ЧЕЗ оголва тъкмо този проблем. Детайлите не са ясни, само че едно е несъмнено - никоя банка няма да даде 300 милиона евро заем на дребна компания, която не може да го обезпечи по естествения ред. За да стане такова знамение, зад дребната компания би трябвало или да стои страната, или други мощни играчи със знанието, присъединяване и утвърждението на страната. Това няма по какъв начин да бъде скрито с театрална режисура и от най-хубавия артист, а още повече от подобен, чиито функции в последно време не се получават. Задава се и друга разголваща сцена - тази с АЕЦ " Белене " - вследствие на която българският поданик може да бъде претрупан с милиарди посредством заеми или сметки за ток. Неясното бъдеще
Сега мненията от следизобрна Италия поставят акцента върху непредвидимостта и неяснотата на обстановката. Едно обаче е ясно: гласоподавателят, който беше основан от мекия популизъм " а ла Берлускони " към този момент е действителност и не може да бъде следен от своя основател. Той търси по-радикални, по-смели варианти и е подготвен да прави неточности, както стана във Англия в тази ситуация с Брекзит.
Можем да предположим, че грешките и залитанията в източната част на континента ще са повече от тези на Запад, като Италия ще е вододелът. Все отново до момента в който на Запад ще се спори за бъдещето на Европейски Съюз, на Изток под въпрос може да се окаже бъдещето на демокрацията и действителните (а не виртуални) граници на съветското въздействие.
Но най-важното е, че задаващата се рецесия може и би трябвало да роди и нови, виновни политици. Такива, които не се плъзгат по талази от популистки настроения, които сами са генерирали. Такива, които са подготвени да жертват известност в интерес на истината и общото богатство. Като в това време съумяват въпреки всичко да завоюват и изборите. Това е задачата в епохата след Берлускони.
България беше една от първите страни, която последва италианския образец посредством избора на Симеон Сакскобургготски през 2001 година. Феноменът цар-премиер беше българският креативен принос към модела " Берлускони ". Резултатът обаче не беше изключително дълготраен. Осиновеният правоприемник - Бойко Борисов - се оказа по-точно копие на Берлускони. Приликите сред Берлускони и Борисов
Паралелите сред българския министър председател и Силвио Берлускони са явни. Някои от тях са повърхностни, други - по-съществени. И двамата са с очебийно неаристократичен генезис и идват от " бизнеса ", т.е. натрупали са положение преди да влязат във властта. Вярно, има разлика в размера на положението и характера на бизнесите им, само че тези разлики са съразмерни на изоставането на България по отношение на Италия. В предишното и на двамата има тъмни моменти, като количественото превъзходство тук не е в интерес на Берлускони. И двамата са играли някаква роля (макар и второстепенна) в режимите преди тях. Берлускони е персонален другар на социалиста Бетино Кракси, който го поддържа при основаването на " Форца Италия ". Борисов си е общувал и с Тодор Живков, и с Царя, като по лични самопризнания се е учил и от двамата. И Берлускони, и Борисов имат подобен характер и почитание към dolce vita: вторият е по-дискретен в това отношение от първия, само че градските митове за двамата си наподобяват.
Най-важният паралел сред двамата е в ролята на медиите за политическия им напредък. И Берлускони, и Борисов са медиен артикул на групи, които стоят зад тях. Единият има непосредствено голяма медийна империя, другият е в по-сложни връзки с медийните структури. В България казусът с формалната благосъстоятелност нито е транспарантен, нито е решителен.
Медийният произход на политическата кариера на двамата водещи политици обуславя една от най-важните им черти - чувството за разграничение сред действителност и облик, което те основават. Усещането за виртуозно изпълнена политическа роля, която въпреки всичко не съответствува със същността им.
И в действителност: и Борисов, и Берлускони са носители на многочислени Оскари за основна мъжка роля в политическите продукции на България и Италия. Упадъкът на киноиндустриите и на двете страни в този смисъл беше повече от обезщетен от достиженията на политическата им кинематография. Ролите, които двамата извършиха през последните две десетилетия, също са сходни. Започнаха като борци против корупцията в политическата система. След това станаха " балансьори ". Последната им роля е на " единствена вяра за Европа ".
Преди изборите в Италия мнозина виждаха в Берлускони, " Форца Италия " и ръководената от нея коалиция най-хубавия проевропейски вид. По същия метод Борисов и ГЕРБ са се позиционирали като последна европейска вяра в българската партийна система. И това не е мъчно доколкото и Българска социалистическа партия, и така наречен патриоти се реалокираха в искрено антиевропейска посока, а Движение за права и свободи продължава да населява лична етно-корпоративна планета, на която неизвестно за какво се вее флагът на либералите от АЛДЕ.
Краят на една ера
Това, което се случи в Италия в неделя, беше краят на Берлускони като артист в основната роля. Неговият центристки популизъм беше дефинитивно помрачен от по-първичния, коренен популизъм и от ляво, и от дясно. Берлускони успяваше да употребява силата на масите за идване на власт, след което водеше политика в център-дясното пространство. Актьорското му майсторство се състоеше тъкмо в тази дарба да хвърля мост сред избирателен радикализъм и следизборна нормализация. Явно обаче публиката към този момент е отегчена от тези осъществявания.
По-точно казано: Италия показва резултата от един развой на основаване на настроения и гласоподаватели, които по-късно политиците не могат да управляват. Над две десетилетия Берлускони и медийната му ваятелница моделираха един характерен облик на гласоподавателя - безверен на елита, подготвен да рискува, емоционален, антисолидарен както на национално, по този начин и на европейско равнище. Избирател, на който другите са му длъжни, а той не дължи никому нищо. Днес обликът на този гласоподавател е към този момент приключен - той е действителност. И парадоксът е, че този гласоподавател няма потребност от Берлускони, личния му основател.
Същият развой следим и в България. Той стартира като медийно конструиране на действителност след 2001 година. Днес хората са трайно невярващи и отчуждени от политиката като инструмент, който може да им реши проблемите по групов метод. Вместо това, те гласоподават за радикални политици, които им дават обещание по-скоро да сложат кол в колелата на " естествената " политика. Които им дават обещание просто да ги изолират от всяка неподходяща смяна с вълшебен средства - стена на границата, отвод от участие в наднационални структури, протест на общи политики и така нататък
Това е и драмата на Борисов, която прави последната му роля - на европейска вяра - да наподобява вяла и обречена. Тази роля за пръв път го слага и в слаба позиция. Само в последните дни той трябваше да отдръпна ратификацията на Истанбулската спогодба и да отстъпи на Българска социалистическа партия и президента сцената за проруски постановки във връзка националния празник (които сами по себе си надвишиха мярата и родиха даже дипломатически конфуз). А неуспехите в символната война вършат Борисов мощно уязвим, тъй като насочват вниманието към другата страна на неговото ръководство - балансирането сред разнообразни бизнес ползи с техните медии, прокурори и служби.
Сделката за българския бизнес на ЧЕЗ оголва тъкмо този проблем. Детайлите не са ясни, само че едно е несъмнено - никоя банка няма да даде 300 милиона евро заем на дребна компания, която не може да го обезпечи по естествения ред. За да стане такова знамение, зад дребната компания би трябвало или да стои страната, или други мощни играчи със знанието, присъединяване и утвърждението на страната. Това няма по какъв начин да бъде скрито с театрална режисура и от най-хубавия артист, а още повече от подобен, чиито функции в последно време не се получават. Задава се и друга разголваща сцена - тази с АЕЦ " Белене " - вследствие на която българският поданик може да бъде претрупан с милиарди посредством заеми или сметки за ток. Неясното бъдеще
Сега мненията от следизобрна Италия поставят акцента върху непредвидимостта и неяснотата на обстановката. Едно обаче е ясно: гласоподавателят, който беше основан от мекия популизъм " а ла Берлускони " към този момент е действителност и не може да бъде следен от своя основател. Той търси по-радикални, по-смели варианти и е подготвен да прави неточности, както стана във Англия в тази ситуация с Брекзит.
Можем да предположим, че грешките и залитанията в източната част на континента ще са повече от тези на Запад, като Италия ще е вододелът. Все отново до момента в който на Запад ще се спори за бъдещето на Европейски Съюз, на Изток под въпрос може да се окаже бъдещето на демокрацията и действителните (а не виртуални) граници на съветското въздействие.
Но най-важното е, че задаващата се рецесия може и би трябвало да роди и нови, виновни политици. Такива, които не се плъзгат по талази от популистки настроения, които сами са генерирали. Такива, които са подготвени да жертват известност в интерес на истината и общото богатство. Като в това време съумяват въпреки всичко да завоюват и изборите. Това е задачата в епохата след Берлускони.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ