И ако нещо не се промени – съмнявам се, че

И в случай че нещо не се промени – двоумя се, че някой ще може да я събере още веднъж, написа Асен Марков Асен Марков е някогашен държавен и балкански първенец на 400 м. с трудности. Участник на Олимпийските игри в Барселона92. Два мандата ръководител на Българската федерация по картинг спорт, както и на Югоизточно европейска картинг зона. Един от създателите на Академията за млади водачи, от която излезна сегашната ни звезда във Формула 3 - Никола Цолов. 22 години работил в Министерство на младежта и спорта, като е заемал постовете шеф на Спорт за високи достижения, Регионална съгласуваност и надзор, зам.министър и основен секретар. В момента ръководител на СКЛА " Питагор ", гр. София. С пост във фейсбук Марков също взе отношение в протичащото се в атлетиката: Преди тъкмо 33 години сбъднах фантазията си, фантазията на всеки състезател - да взе участие на Олимпийски игри. Бях един от най-младите в националния тим по лека атлетика. Попаднах в най-силната серия, от която първите четирима състезатели по-късно се класираха за финала, а Уинтроп Греъм завоюва бронзов орден. В адската горещина на обяд в Барселона поех риск — бягах на 13 крачки сред трудностите до седмото, след това на 14. Дълго време бях един до друг с Греъм, съвсем 300 метра. Бягането беше най-силно в сериите, само че аз не устоях. Не се класирах за полуфинал. И това е моята история. Но не тя е повода да пиша това. В друга обстановка, евентуално бих споделил този спомен просто по този начин. Щеше да събере няколко " лайка ", някой щеше да напише " машина си ", различен щеше да се учуди, че съм взел участие на олимпиада. Егото ми щеше да бъде предостатъчно. Но не. Това не е задачата. Това е единствено една история. Моята история. Аз съм дете на спорта — израснах в спортно семейство. Баща ми, майка ми, чичо ми – всички бяха лекоатлети. И все пак, с изненада видях по какъв начин двете ми деца единствено минаха през леката атлетика и избраха кикбокса. Попаднаха на страховит тим и треньори, реализираха отлични резултати, само че по-важното, получиха от спорта това, което е най-ценно - почитание към другите, осъзнаване на личните неточности и непрекъснат блян към развиване. Да, малко ми беше мъчително, че не избраха " моята " атлетика. Но одобрих избора им. Важно беше да спортуват. Преди по-малко от година, с мои съидейници създадохме клуб по лека атлетика с една по-различна задача — не просто да упражняваме деца, а да им оказваме помощ да открият своето място. Да ги насочим към треньор, който пасва на техните потребности и на желанието на родителите им. Така, работим с няколко сътрудници, с които се познаваме още като състезатели. Точно в тази връзка, преди два дни бях пратеник на Общото заседание на федерацията по лека атлетика. Не желая да приказвам за самото " заседание " — тъй като то беше всичко друго, само че не и Общо заседание. И там, на петия етаж в Спортната палата, ме заля вълна от мемоари. Спомени, които нося в себе си от над 30 години. Спомени, които ме построиха. Но какво видях? Видях хора, чието държание беше всичко друго, само че не и почтено за най-висшия конгрес на една федерация. Хора, които се обиждаха, атакуваха, мереха си егото – „ ти кой си “, „ ти си чужд “, „ ти пари дал ли си “ и така нататък и тъй наречените И всичко това — на фона на родна атлетика, чиито резултати от години са на равнище " първа старша ", Слава Богу с дребни изключения. А в профил, безшумно и с неразбиране, седяха двама олимпийски първенци — Тереза Маринова и Христо Марков, последният едвам позволен в залата, както и публицистите. И се замислих: Какво ме научиха моите треньори? Какво видях като дете, израснало безусловно на стадиона, където треньор бе татко ми? Помня по какъв начин Танети ни въодушевяваше преди надпревари и защитаваше пред „ шефовете “. Помня по какъв начин Ришо намираше метод да ни разсмее даже в най-напрегнатия миг. Помня строгия, само че обективен „ бате Васо чукът “ и неговия тъничък комизъм. Помня към момента „ отнесения “, само че презицен и прецизен в преценките си Янко Братанов. Помня по какъв начин към момента Бате Димо не е нагрубил някой. Помня Бате Коце и Драганов, дали и даващи доста за атлетиката и взели малко. Помня още доста и доста. Помня по какъв начин треньорите бяха един екип без значение при кого тренирахме, всички бяхме „ техни деца “. Помня по какъв начин ни ръководеха Иванка Христова и Иван Сеизов. Помня и какви другарски взаимоотношения имахме противниците и по какъв начин към момента сме другари. Помня… Но това, което видях оня ден, нямаше нищо общо с това, което помня. Мисля, че короната на Царицата на спортовете към този момент е счупена. И в случай че нещо не се промени – двоумя се, че някой ще може да я събере още веднъж. Може би е време всички да се замислим? На какво ни научиха хората, на които в миналото се възхищавахме? И дали в действителност надграждаме това, което са ни завещали?