Милко Божков: ”Изкуството е птица, пусната на свобода”
Художникът споделя мисли за креативния развой през годините във връзка своята галерия “P. S. ”, която се открива на 30 април 2025 г.в Градската художествена изложба на Варна.
Всяко показване на един от най-ценените български художници, Милко Божков, във Варна се трансформира в централно събитие на художествената сцена в морския град. От 30 април до 20 май 2025 година Градската художествена изложба “Борис Георгиев ” - Варна, експонира в шест зали на първия си етаж неговата галерия “P. S. ” В навечерието на откриването актьорът дава отговор на въпросите на Нина Локмаджиева.
Маестро, за какво нарекохте изложбата си “P. S. ” - послепис?
Случи се по този начин, че изложбата трябваше да бъде обвързвана с кръгла годишнина, само че по този начин се стекоха събитията, че тогава нямаше свободни зали, и тя мина към идната година. От друга страна, с куратора Пламен Моневски сметнахме, че постскриптумът е нещо, което феновете дописват посредством очите си, гледайки картините на който и да е художник. И тогава картината добива своята самостоятелна стойност в съзнанието на този, който я гледа.
Ето за какво картините нямат заглавия, по този начин ли?
Точно по този начин, да. Нямат заглавия, има единствено едно заглавие в изложбата. Както се отбелязва на етикетите, първо е името на създателя, по-късно годината на основаване на творбите, по-късно идва размерът и техниката... Автора го знаем кой е. Годините са от 1985 до тази година - 2025, тъй като от този интервал, оттогава до в този момент, има картини в тази галерия. Заглавието е: “Зала 1,2,3,4,5,6 ”, а размерът е общият размер на всички работи. Мога да си го кажа условно, да вземем за пример, височината на най-голямата работа е към 180 см, а дължината на всички - към 16 000 см. И са изброени техниките, които има тук, в изложбата - живопис с маслени бои и акварел, рисунки, графичните техники – офорт, литография, суха игла, акватинта, преге.
Тази галерия е един огромен реверанс пред техниката. Нали по този начин?
Това е първо един огромен реверанс към двама индивида, които не желаят да им се обявяват имената. Защото всичките тези работи, които се виждат, имат общо с мен - това, че аз съм ги правил. А те са тяхна благосъстоятелност. Единият е Пламен Моневски, другият има по-малко работи в тази галерия. И това е техният избор през времето, когато са купували тези неща, или аз съм им подарявал няколко от тях. Та тази галерия е по-различна от ретроспекцията от по-миналата година във Варненската изложба. Защото тогава беше умишлено търсена, от Румен Серафимов основно, една ретроспекция от ранни работи през годините, може би съгласно него най-хубавото или най-представителното. Докато тук скриптумът е от мен, постът е в тях.
Ако се вгледаме в техниките, първоначално, може би преди 40 години, едно е било пристрастието Ви, след това нататък, по какъв начин се е развивало през годините отношението Ви към техниките.
Разликата в отношението ми отпреди 30, преди 40, преди 50 години е само в това, че от много време не върша графика. Иначе, отношението към материала, с който подобавам, дали е рисунка, дали ще бъде масло или акварел, мисля, че няма някаква сериозна еволюция или, не дай боже, деволюция. Аз постоянно съм считал, че един художник би трябвало да владее колкото се може повече в дословния смисъл от техниката, с цел да може тя най-лесно, най-добре да показва това, което му е в главата. И това е разликата сред късния Милко Божков и ранния от 80-те години, който понякога се правеше на концептуалист. Имам няколко такива работи. Според мен, когато едното мине на напред във времето - концепцията или техниката, и в двата случая това, което става, е нещо непълноценно. В единия случай има думи, от време на време има доста думи, а от време на време даже логорея от думи, с цел да кажеш нещо, което можеш да го направиш в нашия случай в живописта или графиката, или в рисунката, с два щриха или с едно платно. Обратният случай, когато техниката превземе съзнанието на този, който се е вманиачил в нея, тогава става една добре направена работа, в някой случай доста добре, превъзходно изпипана, и в нея обаче я няма... грешката. Това е нещо като човешки изкуствен интелект. Толкова напълно, като изкуствения разсъдък в нашата област, чак става смешно, даже от време на време кичозно. Винаги съм се стремял да има някакъв баланс сред това, което желая да направя, и това по какъв начин желая да го направя. Да не прескочи боравенето с материала в посоката на една виртуозност, която от време на време, даже в множеството случаи е като че ли нещо, което не е вътре в мен - то е доста красиво, доста майсторско и нормално стига до там.
Това са работи от четири десетилетия, осъзнавам, че е мъчно да изберем няколко от разнообразни интервали, само че бихте ли споделили кои са по-специални за Вас?
За мен е съвсем невероятно да ги отделя една от друга, само че може би има няколко, да кажем три работи, които са по-странни за мен, тъй като са ме карали да се занимавам много с тях. Първата е тази, с която стартирам, от 1985-та година, " Елегия " по текст на един древноегипетски стихотворец, с която съм се занимавал към пет години. Тогава имахме огромен дефицит на хартия, тиражът беше дребен - към 15 екземпляра. Дори и аз нямам образец от тази работа. Това е едната работа, идната серия е от 2002 година - взаимната работа по тристишията на Борис Христов “Думи и графити ”. Срещата с индивида Борис Христов! Ние се познавахме доста от дълго време, само че незадълбочено. Искам да кажа, че тогава се запознахме персонално, тъй като кой не е чувал за него и кой не е чел. Който не е чел, единствено е изгубил. Работата по тези тристишия беше едно от първите неща, които започнах да върша, когато напуснах Варненската изложба и Варна и пристигнах на село. С тях се занимавах може би съвсем година. Специално с графиките - съвсем година, по-късно имах една година, в която върших и десетина живописни разновидността, от които в Галерията има четири-пет. И третата работа е една " Тайна вечеря ", чиято история е обвързвана с моята баба и нейната къща. Обичам да се дълбая из кьошетата, постоянно го върша, един път открих една остаряла щампа от Преображенския манастир, от Атон. Беше " Тайната вечеря ". По тази щампа аз направих моята картина, като отстраних фигурите. Оставих единствено масата и 12-те нимба на апостолите.
В тази “Тайна вечеря ” имате и детайл на игра с публиката.
Има една игра и с думите на заглавието. Преди това на някаква галерия се бяхме видели с починалия към този момент отец Любомир Попов. Стана въпрос за " Тайната вечеря " на Леонардо и той тогава ми сподели: “Нали се сещаш за жеста, който вършим с ръката, акцентирайки някого с пръст? Според някои тълкувания, когато Той споделя “Един от вас ще ме съобщи ”, Той в действителност споделя “Само един ли? " И моята концепция беше, че защото ние не сме богоравни, ние, индивидите, и популярност богу, заглавието е " Един от нас ще... ". Всеки един от нас в своя живот, волю или неволю, е правил някакви изменничества - дали към хора, дали към позиция, дали към нещо друго. Тази загадка вечеря е за грешността на нас, хората.
Какви други знаци ще открием в тази галерия?
Всеки ще откри това, което може да види и което желае да види. То това е хубавото на изкуството, че не те задължава да харесваш нещо, да видиш нещо, да си купиш нещо, или пък да избереш нещо единствено поради гледане. Моята работа е свършена през годините. Тук, във Варна, бях почти един ден, когато аранжирахме самата галерия. Останалото към този момент е отвън мен. То е птица, пусната на независимост. Където кацне, там.
В киното обичат да споделят по какъв начин един филм на огромен маестро е пояснение в обич към един град, да вземем за пример, " Великата хубост " на Сорентино е пояснение в обич към Рим. Не е ли тази Ваша галерия едно пояснение в обич към самия развой в изкуството - с включването в нея на обособените детайли от стадиите на основаването на една графична творба?
Ами Вие го формулирате по различен метод, което е едно и също. Затова не искахме да има заглавие, тъй като считам, че всеки един художник през цялото си време прави това - то е като да съставяш фрази и да ги изговаряш. Картините са обособените букви и обособените думи. През времето тези букви ги правиш на думи, думите ги съединяваш в фрази, до момента в който най-сетне стане книгата. И това е творбата. Всички тези работи, които сме ги правили през годините, те в края на краищата сформират една картина. Това е картина, която те демонстрира пред света, демонстрира това, което ти виждаш, това което ти мислиш. Цялата тази работа по тази причина би трябвало да се възприема като едно цяло.
Точно чувството за едно, за целокупност от тази галерия е доста мощно, което е изключителна необичайност. Обикновено в края на изявлението запитвам художниците какво има на статива в ателието им. Но в този момент си мисля да Ви попитам: А след Аркадия накъде?
Тя не се губи Аркадията. Аз си пребивавам в тази Аркадия. И популярност богу. Когато човек се усеща физически в кондиция и няма тежки мисли в главата си, които да го тормозят, тогава каквото би трябвало да стане, ще стане. Всъщност имам неща, които да върша през тази година като изложения. Едната ще бъде доста скоро. Другата ще бъде през есента във Варна. Едната ще бъде доста камерна галерия в Галерия 8 на Борис Стателов от 18 юни, дружно с моя съселянин към този момент от 10-12 години, неотдавна по-постоянен, графика Петър Лазаров.
А Аркадия като че ли постоянно е обвързвана със селото, където живеете в този момент.
Да, има такава работа. Не сте надалеч от истината. Пътят за Аркадия минава през село Стефан Стамболово, родното село на майка ми, на 5 км от Ресен.
Ако има нещо значимо, което би трябвало да кажем и съм пропуснала, с цел да бъде единно и изявлението, апелирам, споделете.
Всичко казахме. Как пишеше в Еклезиаст - има време за живеене... Има време за отговор. Има време за безмълвие. За една доста хубава алегория скоро си говорихме с Петър - за Тибет. Имало някакъв доста заветен връх. На този заветен връх имало един камък, на който пишело нещо, което е най-важното за човешкия живот. И пътят до този връх бил сложен - камъни, височина, снегове. И като отидеш горе, и като видиш този камък, на него има единствено тези думи: " Не прави нищо ". В смисъл - не прави нищо, не насилвай нещата, каквото би трябвало, ще стане.
Милко Божков е роден 1953 в с. Ресен, Великотърновско. През 1972 приключва Художествената гимназия в София, а през 1978 – компетентност „ Живопис “ в НХА, София. Дълги години живее и твори във Варна, като е бил и част от художническата общественост в ателиетата на тогавашната фабрика “Вулкан ”. Има над 80 независими изложения в България, Полша, Чехия, Русия, Австрия, Швейцария, Люксембург, Швеция, Холандия, Франция, Германия. Участва н повече от 150 групови изложения и биеналета на живописта и графиката в България, Съединени американски щати, Мексико, Венецуела, Бразилия, Япония, Дания, Норвегия, Швеция, Белгия, Холандия, Русия и други
Негови творби са благосъстоятелност на Конгресната библиотека – Вашингтон, САЩ; Музей на изкуствата – Портланд, Орегон, САЩ; Национална библиотека – Париж, Франция; Галерия на префектура Канагава, Япония; Музей за модерно изкуство – Шчечин, Полша; Музей Нелимаркка – Алаярви, Финландия; Национална художествена изложба – Прага, Чешка република; сбирка Петер Лудвиг – Будапеща, Унгария; сбирка Юго Вутен, Белгия; сбирка Светлин Русев – София, Плевен; Национална художествена изложба – София, Градската художествена изложба – Варна и други
Изложбата ще бъде открита на 30 април, сряда, от 18:00 ч.
Още за изложбата:
Градска художествена изложба “Борис Георгиев ” - Варна
Варна, ул. “Л. Каравелов ” 1
Работно време: вторник - неделя: 10:00 - 18:00, почивен ден - понеделник.
