Художникът Николай Павлович пристига в Одеса през октомври 1860 г.

Художникът Николай Павлович идва в Одеса през октомври 1860 година и остава там осем месеца. Тъкмо в Одеса опознава изкуството, само че и се захваща с изследването на литература, обвързвана с българската история. Пишел си писма със експерти по остаряла българска история.

През това време Петко Р. Славейков му повлиява да се завърне в България. Препоръчал му да отиде в Трявна и да постави старания, с цел да съживи иконописта в балканското градче известно със своите огромни майстори зографи.

Павлович го послушал и през юни 1861 година през Цариград се завръща в родината си. Посещава първо родния Свищов, а след това се отправил към В. Търново, където рисува едни от най-хубавите си портрети на Анастасия и Никола Златарски и Ст. Сарафидиев.

След остарялата столица отпътува за Трявна. Среща се с известния резбар и зограф поп Кою Витанов, който работи освен за черквите у нас, само че и за Русия. Тъкмо в балканското градче Павлович прави старания да провежда локално съдружие от тревнеските иконописци и да преобрази характера на тяхното изкуство, да обнови българската църковна живопис като вкара някакъв академизъм. Тези му планове не се увенчали с триумф.

Сам Павлович написал в бележника си: „ Там в Трявна живеят доста нашенци иконописци, та аз желаех да стана по средата им и да ги наставлявам в живописването, с цел да бяха се поусъвършенствали в това изкуство, та да захванат да работят по-правилно “. Тревненските зографи не разрешили някой да им дава препоръки по какъв начин да рисуват, знаели в дълбочина тънкостите на занаята. Дори обвинили Павлович, че иконите му са протестански, а той е католик.

Едва ли упреците са останали единствено тези. Всъщност Николай Павлович бил напълно доброжелателен. Имал предпочитание новите икони да работят на този, който ги гледа като картини, също да внесе нещо и от академизма, който е изучил в Евопа.

Вероятно несъгласията сред тревненските зографи и Николай Павлович са достигнали до Стара Загора. Настоятелството на църквата „ Св. Димитър “ решило иконите да бъдат нарисувани от Ст. Доспевски. Проектът на Павлович за иконостаса на църквата „ Св. Богородица “ в Преображенския манастир също пропаднал и работата била предоставена още веднъж на Доспевски.

Николай Павлович е един от забележимите художници на българското Възраждане. Роден е в Свищов през 1835 година, наследник е на възрожденския преподавател и историк Христаки Павлович. След ранната гибел на родителите му бъдещият художник е приютен от родственици в Зимнич, където учи. Две години по-късно постъпва в комерсиалната адвокатска фирма на роднините си братя Цанкови. Тъкмо в комерсиалните бележници той прави първите си скици. За известно време младият мъж практикува в литографското ателие на Атанас Иванович от Белград, където изучил някои тънкости.

Способностите на Николай Павлович създали усещане на завеждащия комерсиалния клон на виенската адвокатска фирма Антон Киряк Цанков, който е негов чичо. Той го записал да учи във Виенската художествена академия, давал средства за следването му. В академията Павлович постъпил през септември 1852 година Той приключил подготвителния клас, който бил две години, траял с науките до 1855 година Тъкмо във Виена овладява техниките с креда, молив и сангин. Рисува по антични мостри и по натура, учи Анатомия и Переспектива. Негови преподаватели са приети създатели, с нови визии за изкуството Карл Майер, Л. Шулц, Карл декор Блаас и други Виена е европейски град, в който бъдещият художник вижда за първи път европейската традиция в живописта, научава нови способи за работа.

Тъкмо по това време се среща с доктор Петър Берон и илюстрира една от книгите му. Авторът на „ Рибен буквар “ поема издръжката на надарения млад художник. Изпраща го да продължи образованието си в Мюнхен. На 18 октомври 1856 година Павлович постъпва в Художествената академия на южния немски град, където има планове да учи историческа живопис, считана тогава за висша форма на изкуството. Павлович имал гений да рисува етюди от натура. Учители са му В. декор Каулбах, Г. Хилтеншпергер и Х. Аншуц. Тъкмо Г. Хилтеншпергер е занаятчия на историческата живопис и извършва поръчки на баварските владетели. Неговият възпитаник Николай Павлович се трансформира в учредител на историческата живопис в българския вид.
По време на следването си в Мюнхен Павлович илюстрира и други книги на доктор Петър Берон. В това време замисля битовата комбинация „ Гроздобер “ на която направил и скици, само че имал предпочитание да основава исторически картини.

Първите му художествени занимания след довеждане докрай на академичното му обучение били да продължи илюстрациите на Космобиографичния атлас, голямо съчинение на доктор Петър Берон, което е издадено в Париж през 1859 година Павлович траял да рисува илюстрации и за Метеорологическия атлас на Берон, отпечатан през 1860 година По това време художникът рисува скрито скица-портрет на доктор Петър Берон, който не разрешавал да бъде рисуван. След години от тази схема Павлович създава портрет-композиция на Берон, която го демонстрира в работната му стая.

През 1860 година Николай Павлович се среща с Георги С. Раковски в Белград. Това другарство изиграва значима роля в живота и творчеството на Павлович, който го насочва в работата. Павлович рисува в Крайова два плана за литографии от поредицата „ Райна княгиня българска “. Първият е „ Райна в пещерата “, а вторият –„ Срещата на Райна княгиня с братята си и съветския княз Светослав “. Отпечатването им трябвало да стане в Белград. Николай Павлович отива там и се среща с Раковски. Художникът рисува две илюстрации и една таблица за книгата на Раковски „ Няколко речи о Асеню първому, великому царю Болгарскому и сину му Асеню второму “, излязла от щемпел през 1860 година Едната литография показва Асен I, а другата – пленяването на Теодор Комнин. В таблицата са показани изображения на 10 остарели български монети с облиците на български царе. Литографиите си, отпечатани в Белград, Павлович носи и разпродава във Влашко, на път за Одеса.
Той илюстрира и книгата „ Старите дрехи в Отоманската империя “ от Ариф паша.

Но рисува главно портрети, които демонстрират огромния му гений на художник. Те са на мъже и дами в разнообразни възрасти. Умее да одухотвори всеки, на който прави портрет. Образите му са живи, внушителни, изпълнени с темперамент. През 1864 година рисува портретите на брат си доктор Д. Павлович, жена му Теофания, Иван Чернев и други А няколко години по-късно на Кириакица Радославова, Тодорица Иванова, както и няколко портрета на млада жена и девойки. Но не е по-малко добър е в мъжките портрети като за най-хубави се считат тези на Н. Златарски, Ст. Сарафедиев, на Цветан и Цвятко Радославови. Прави и три лични портрета. С времето той се трансформира в един от най-хубавите портретисти в нашето изкуство.

На идната година Павлович става един от околните хора на българската революционна организация. Те му упълномощили да сътвори революционен комитет в София. Заради тази му активност е арестуван и хвърлен зад решетките.

Някъде по това време замисля да се открие у нас рисувално учебно заведение. Отива в Стара Загора, където рисува иконите на църквата „ Св. Троица “, които приключил през 1866 година За страдание те изгарят при огромния пожар на града по време на Освободителната война.
Идеята за рисувално учебно заведение е вълнувала креативната му душа и през 1867 година отпечатал в Русе листовка със заглавие: „ Заведение за живопис по какъв начин да се устрои в България и апел за поддържането му “. Всъщност той слага първи въпроса за изкуството у нас, неизвестен по това време. Но евентуално малко на брой са разбирали концепциите му и тя остава неосъществена. За нея е пишел постоянно и в печата – вестниците „ Право “, „ Съветник “, „ Турция “.

Между Павлович и Доспевски, който също е повдигнал въпроса за художественото обучение в българските учебни заведения, поражда спор евентуално на основата на професионално съревнование. Не един път Доспевски лишава от Николай Павлович поръчки за изобразяване на икони в разнообразни църкви. И това не се случва единствено в Стара Загора и Преображенския манастир, а също в Тулча и даже родния град на Павлович – Свищов. Виенският ученик въпреки всичко съумява да нарисува 72 икони в църквата „ Св. Троица “, които могат да се видят и през днешния ден.
В иконите на Доспевски, макар академизма му, са непокътнати общите черти на обичайна иконопис, възприемала се е по-лесно от хората. Павлович пък рисувал иконите си по живи модели, не признавайки църковните правила. Това не се харесвало на вярващите и Павлович мъчно намирал работа.

Но същинската мощ на Николай Павлович, което го прави прочут художник са високо художествените му портрети, някои от историческите му композиции и родолюбиви литографии. Той среща същински компликация при отпечатването и разпространяването на литографиите си. През 1870 година са отпечатани литографиите „ Аспарух минава Дунав “ и „ Крум “. Две години по-късно, след оповестяването на църковната ни самостоятелност рисува „ Паметник на освободената българска черква “. Забележителни до през днешния ден са и шест литографии със сюжети от романа „ Райна, княгиня българска “ от А. Ф. Велтман. Този разказ изиграва изключително огромна роля по време на Възраждането, преведен е от Йоаким Груев и драматизиран от Добри Войников през 1866 година

Павлович е илюстрирал някои подиуми от романа „ Райна в пещерата “ и „ Срещата на Райна с братята си и съветския княз Светослав “, които евентуално са печатани още през 1860 година в Белград. Но има и печатани във Виена – „ Баба Тула и Самуил “, „ Видението на цар Петър “, „ Раненият пристъп “. Някои от творбите му имат комплицирана комбинация, рисувани са с маслени бои и с огромно въображение. Сюжетите демонстрират значими исторически събития най-вече от остарялата българска история. Художникът евентуално се е затруднявал при изобрязяването на дворцовите зали, облеклата - военните облекла и снаряжения, само че се оправя по превъзходен метод.

Между историческите му картини са: „ Срещата на Светослав и Цимисхий при Доростол “, „ Крум принася жертва под стените на Цариград “, „ Покръстване на Преславския двор “, „ Княз Борис усмирява разбунтувалите се боляри “, „ България, Тракия и Македония, разграничени от Берлинския конгрес “, „ Съединението на Северна и Южна България “ и други Той рисува с маслени бои и някои композиции, които е извършил преди този момент и в литография.

Павлович вярвал, че всяка от картините му би трябвало да бъде като жива, естествена, а лицата и фигурите „ округлени “.

След Освобождението отхвърля да взе участие в ръководството на страната. Участва като доброволец в Сръбско-българската война. През 1889 година се реалокира да живее в София, за известно време е учебен контрольор. До края на живота си през 1894 година преподава изобразяване в Софийската мъжка гимнази. Ателието му се намирало до Докторския монумент и било издигнато по негов план.

Павлович оставя същинска диря в изкуството ни със своето неповторимо творчество в региона на литографиите, гравюрите, портрета и историческата живопис. Успява да изпревари времето, в което живее. Името му е измежду първите ни художници с европейско академично обучение, който трансформира изкуството в част от процеса на духовно израстване на българите.