Българинът Теодор Ушев, борил се за „Оскар“, направи сензационно откровени признания
Художникът аниматор Теодор Ушев е роден на 4 февруари 1968 година Син е на художника Асен Ушев. През 1995 година приключва компетентност графичен дизайн в Националната художествена академия в София. От близо 20 години живее в Монреал и основава своите филми в съдействие с Националния кино ръб на Канада. Анимационните му филми „ Тауър Бауър “ (Tawer Bawher), детският „ Царица “ (Tzaritza), „ Човекът, който чакаше “ по Кафка (The Man Who Waited), Gloria Victoria и други печелят голям брой награди по света. През 2017 година късата анимация „ Сляпата Вайша “ по роман на Георги Господинов бе измежду 3-те номинации за „ Оскар “ в категорията. Проектът му за дебютен пълнометражен игрален филм „ Пумпал “ завоюва дотация от НФЦ. Преди броени дни Ушев откри в СГХГ галерия апаратура с миксирана действителност, озаглавена „ Като в мрачно огледало “.
- Г-н Ушев, след номинация за „ Оскар “ и триумфално шествие по света, към този момент имате ли отговор кое е разковничето за триумфа на „ Сляпата Вайша “? Дали това, че вашата анимация е близка до българската графична традиция, родната линогравюра, творчеството на Иван Милев и така нататък, което я прави по-нетипична и забавна на фона на преднамерената холивудска „ красивост “?
- Със сигурност това изигра някаква роля, тъй като филмът е по-различен и в естетиката, и в антиестетиката си. Точно с въздействието от българските църковни гравюри. Може би това е помогнало. Моят жанр е от Банско, аз съм потомък на иконописец от ХVІІІ век, който се споделя Тома Вишанов – Молера. Този човек е ходил да учи в Австрия, по тази причина са му казвали Молера (от немската дума Maler, художник – б.а.). След това неговите синове основават Банската иконописна школа. Много от стенописите по църквите в града и Рилския манастир са направени от семейство Молерови, които са мои прародители. Когато Молера се е върнал от Европа, не са му поръчвали доста неща, тъй като са считали, че неговите персонажи са прекомерно розовобузести, прекомерно барокови, което не е било в традицията на тогавашната иконописна школа в България. Той е вкарал повече натурализъм. И по този метод е въздействал на всички иконописци след него – на своите синове Никола и Симеон и по този начин нататък, та чак до мен. Но не е единствено това – дано не се лъжем: нищо, което е в България, не е единствено българско, то постоянно е повлияно от някъде. Ние не сме сами на тази планета, ние се влияем от всичко и, колкото и да е затворена екосистемата, въздействие постоянно има, въпреки и по-късно, въпреки и деформирано... Така че облиците и естетиката на „...Вайша “ не са единствено български – те имат въздействия и от немската гравюра, и от експресионизма, несъмнено по някакъв метод и от някои канадски художници. Аз към този момент не мога да дефинира кое от кое място идва, още по-малко пък да проучвам за какво хората от Холивуд харесаха този филм.
- Изкуството загуби или завоюва от това, че светът се трансформира в едно световно село?
- Сигурно ненапълно е изгубило чувствителността си. За мен това е най-големият проблем, който виждам, до момента в който обикалям музеите по света. Мисля си, че художниците станаха прекомерно концептуални. Всичко е прекомерно измислено и те като че ли са изгубили сензитивност в това съревнование кой да роди по-интересната концепция, по-сложната, по-комплексната и по-комплицираната... Това по някакъв метод въздейства на изкуството и то освен на изобразителното изкуство – същото е и в киното. Но я има и противоположната наклонност. Ето, ще дам образец с филмите, които са номинирани тази година за „ Оскар “ – те всичките се връщат към персоналната история, към индивида, към дребния човек, който се бори с непробиваемата жестока система и безусловно ирационално съумява най-после да я победи посредством ирационални дейности...
- Мислили ли сте каква би била креативната ви орис, в случай че бяхте останали в България?
- Това никой не може да каже. Със сигурност нямаше да бъда номиниран за „ Оскар “, най-вероятно изобщо нямаше да мога да върша кино. Това беше едно от преимуществата, когато отидох в Канада – там няма никакво значение къде си учил, какво си приключил, само значимо е какво можеш и по какъв начин се разбираш с хората. Досега там в никакъв случай не съм си изваждал дипломата от Художествената академия в София, даже не съм я превел – просто никой не ми я е желал. Никой също по този начин не ми е желал и дипломата за приблизително обучение. Тоест всичко, което можеш, е това, което те движи напред.
- А какви шансове има през днешния ден ваш сътрудник художник, аниматор, режисьор, избрал да работи в България, да покори огромния свят, да бъде забелязан извън, да направи интернационален пробив?
- Смятам, че възможностите са огромни. Защото има обществени мрежи. Има доста случаи, когато можете да бъдете видени. Въпросът е различен: би трябвало да излезете на открито, с цел да се ориентирате по какъв начин работят системите и схемите, с цел да продължите. То е елементарно да бъдете забелязан, само че е доста значимо какво ще стане по-късно, тъй като по-късно е най-трудното. Тогава настъпва моментът, в който би трябвало да се познава системата, да се познава структурата на бизнеса, защото културата е един бизнес. Именно това непознаване пречи на хората, които остават в България. Така че всеки художник, всеки актьор би трябвало да отиде и да поживее най-малко 2-3-4 години на открито, с цел да види по какъв начин се случват нещата. Иначе няма по какъв начин. Не става въпрос да емигрира. Аз изобщо, като чуя тази дума „ емиграция “, доста се дразня, тъй като през днешния ден емигранти няма. Разстоянието отсам до Париж е по-кратко, в сравнение с дистанцията отсам до Русе. Тоест, за каква емиграция приказваме?! Както казахме, ние живеем в едно световно село. И най-основното за един актьор е да пътува, да гледа, да се среща с сътрудници. Не с цел да бъде повлиян, не с цел да имитира непознатото изкуство – това е най-глупавото, а тъкмо то се прави в България. Някои си мислят, че по този начин стават по-интересни, по-модерни, само че не е правилно. Хората би трябвало да си останат самобитни, само че е добре да излизат, с цел да видят по какъв начин действа системата.
- Какво става с вашия предстоящ пълнометражен филм по романа на Владислав Тодоров „ Пумпал “, който ще е хибрид сред игрално кино и анимация? Според вас правилно ли е, че нашите кинаджии умеят да мислят съсредоточено, във метафизичен категории, по тази причина са мощни в късите жанрове, само че не могат да опишат добре някоя простичка житейска история с времетраенето на естествен филм?
- Моят филм е в предпродукция, по тази причина не ми се приказва в този момент за него. Още дълъг път би трябвало да измине. А като стана дума за българската школа – аз имам едно просто пояснение. Изключително почитание изпитвам към един човек от българската анимация, който се споделя Тодор Динов. Той е бил популярен, той е основал тази школа. И макар че по-късно някои са се опитвали да му попречат, той е продължавал да бута. Та Тодор Динов е изказал забележителна мисъл, която неотдавна прочетох в някакво изявление: „ Радвайте се за триумфите на сътрудниците си и страдайте с техните неуспехи “. Смятам, че това е най-най-най-важно за създателите в България. Защото някак си няма произвеждане на единодушие в тази страна...
- Имате игрален дебют с кино лентата омнибус " 8 минути и 19 секунди " по разкази на Георги Господинов, който ще бъде показан на София Филм Фест. Какво ви даде работата над новелата „ Кристин, която мяха от влака “, която е една от 6-те миниатюри в него?
- Беше доста прелестно прекарване. Страхотни експерти са българските кинаджии. И в действителност това ме провокира и ме развълнува, с цел да се осмеля да направя филм в България. С извънредно положително усещане останах от професионализма им – доста положителни са и като механически служащи, и като създатели.
- Първата ви огромна галерия у нас в СГХГ „ Като в мрачно огледало “ гъмжи от изображения на компресирани, нагнетени едно в друго човечета. Какви са те – страдалци или заплашителна маса?
- Това са всички хора, които виждам, познавам и срещам всеки ден. Ако се вгледате, по някакъв метод те имитират формата на ракови кафези, тъй като аз настина считам, че в един миг ние, хората, се трансформираме в ракови формирания, които пречат на света да действа. Те са клъстери, аз по този начин ги назовавам... И до момента в който ги рисувах, осъзнах, че в действителност рисувам метода, по който се популяризира и развъжда ракът. А той е доста рисков...
- Може ли през днешния ден едно произведение да бъде съвременно, модерно, универсално без мултимедия и специфични резултати?
- Разбира се. Аз считам, че тези рисунки, които съм направил тук, в СГХГ, наподобяват на скални рисунки. По същия метод, по който аз рисувам по стените на галерията, е рисувал първобитният човек. Единствената разлика е, че аз употребявам маркери за графити „ Молотов “, а тогава са употребявали въглени от огнището.
- Каква е вашата миксирана действителност, когато излезете от ателието си или от изложбената зала?
- Тогава сякаш излизам от действителността. За мен действителността е виртуалната действителност – тя е по същинска, в сравнение с това, което виждам на открито. Колкото и да е необичайно...
Интервю на Ирина Гигова, в. Монитор
- Г-н Ушев, след номинация за „ Оскар “ и триумфално шествие по света, към този момент имате ли отговор кое е разковничето за триумфа на „ Сляпата Вайша “? Дали това, че вашата анимация е близка до българската графична традиция, родната линогравюра, творчеството на Иван Милев и така нататък, което я прави по-нетипична и забавна на фона на преднамерената холивудска „ красивост “?
- Със сигурност това изигра някаква роля, тъй като филмът е по-различен и в естетиката, и в антиестетиката си. Точно с въздействието от българските църковни гравюри. Може би това е помогнало. Моят жанр е от Банско, аз съм потомък на иконописец от ХVІІІ век, който се споделя Тома Вишанов – Молера. Този човек е ходил да учи в Австрия, по тази причина са му казвали Молера (от немската дума Maler, художник – б.а.). След това неговите синове основават Банската иконописна школа. Много от стенописите по църквите в града и Рилския манастир са направени от семейство Молерови, които са мои прародители. Когато Молера се е върнал от Европа, не са му поръчвали доста неща, тъй като са считали, че неговите персонажи са прекомерно розовобузести, прекомерно барокови, което не е било в традицията на тогавашната иконописна школа в България. Той е вкарал повече натурализъм. И по този метод е въздействал на всички иконописци след него – на своите синове Никола и Симеон и по този начин нататък, та чак до мен. Но не е единствено това – дано не се лъжем: нищо, което е в България, не е единствено българско, то постоянно е повлияно от някъде. Ние не сме сами на тази планета, ние се влияем от всичко и, колкото и да е затворена екосистемата, въздействие постоянно има, въпреки и по-късно, въпреки и деформирано... Така че облиците и естетиката на „...Вайша “ не са единствено български – те имат въздействия и от немската гравюра, и от експресионизма, несъмнено по някакъв метод и от някои канадски художници. Аз към този момент не мога да дефинира кое от кое място идва, още по-малко пък да проучвам за какво хората от Холивуд харесаха този филм.
- Изкуството загуби или завоюва от това, че светът се трансформира в едно световно село?
- Сигурно ненапълно е изгубило чувствителността си. За мен това е най-големият проблем, който виждам, до момента в който обикалям музеите по света. Мисля си, че художниците станаха прекомерно концептуални. Всичко е прекомерно измислено и те като че ли са изгубили сензитивност в това съревнование кой да роди по-интересната концепция, по-сложната, по-комплексната и по-комплицираната... Това по някакъв метод въздейства на изкуството и то освен на изобразителното изкуство – същото е и в киното. Но я има и противоположната наклонност. Ето, ще дам образец с филмите, които са номинирани тази година за „ Оскар “ – те всичките се връщат към персоналната история, към индивида, към дребния човек, който се бори с непробиваемата жестока система и безусловно ирационално съумява най-после да я победи посредством ирационални дейности...
- Мислили ли сте каква би била креативната ви орис, в случай че бяхте останали в България?
- Това никой не може да каже. Със сигурност нямаше да бъда номиниран за „ Оскар “, най-вероятно изобщо нямаше да мога да върша кино. Това беше едно от преимуществата, когато отидох в Канада – там няма никакво значение къде си учил, какво си приключил, само значимо е какво можеш и по какъв начин се разбираш с хората. Досега там в никакъв случай не съм си изваждал дипломата от Художествената академия в София, даже не съм я превел – просто никой не ми я е желал. Никой също по този начин не ми е желал и дипломата за приблизително обучение. Тоест всичко, което можеш, е това, което те движи напред.
- А какви шансове има през днешния ден ваш сътрудник художник, аниматор, режисьор, избрал да работи в България, да покори огромния свят, да бъде забелязан извън, да направи интернационален пробив?
- Смятам, че възможностите са огромни. Защото има обществени мрежи. Има доста случаи, когато можете да бъдете видени. Въпросът е различен: би трябвало да излезете на открито, с цел да се ориентирате по какъв начин работят системите и схемите, с цел да продължите. То е елементарно да бъдете забелязан, само че е доста значимо какво ще стане по-късно, тъй като по-късно е най-трудното. Тогава настъпва моментът, в който би трябвало да се познава системата, да се познава структурата на бизнеса, защото културата е един бизнес. Именно това непознаване пречи на хората, които остават в България. Така че всеки художник, всеки актьор би трябвало да отиде и да поживее най-малко 2-3-4 години на открито, с цел да види по какъв начин се случват нещата. Иначе няма по какъв начин. Не става въпрос да емигрира. Аз изобщо, като чуя тази дума „ емиграция “, доста се дразня, тъй като през днешния ден емигранти няма. Разстоянието отсам до Париж е по-кратко, в сравнение с дистанцията отсам до Русе. Тоест, за каква емиграция приказваме?! Както казахме, ние живеем в едно световно село. И най-основното за един актьор е да пътува, да гледа, да се среща с сътрудници. Не с цел да бъде повлиян, не с цел да имитира непознатото изкуство – това е най-глупавото, а тъкмо то се прави в България. Някои си мислят, че по този начин стават по-интересни, по-модерни, само че не е правилно. Хората би трябвало да си останат самобитни, само че е добре да излизат, с цел да видят по какъв начин действа системата.
- Какво става с вашия предстоящ пълнометражен филм по романа на Владислав Тодоров „ Пумпал “, който ще е хибрид сред игрално кино и анимация? Според вас правилно ли е, че нашите кинаджии умеят да мислят съсредоточено, във метафизичен категории, по тази причина са мощни в късите жанрове, само че не могат да опишат добре някоя простичка житейска история с времетраенето на естествен филм?
- Моят филм е в предпродукция, по тази причина не ми се приказва в този момент за него. Още дълъг път би трябвало да измине. А като стана дума за българската школа – аз имам едно просто пояснение. Изключително почитание изпитвам към един човек от българската анимация, който се споделя Тодор Динов. Той е бил популярен, той е основал тази школа. И макар че по-късно някои са се опитвали да му попречат, той е продължавал да бута. Та Тодор Динов е изказал забележителна мисъл, която неотдавна прочетох в някакво изявление: „ Радвайте се за триумфите на сътрудниците си и страдайте с техните неуспехи “. Смятам, че това е най-най-най-важно за създателите в България. Защото някак си няма произвеждане на единодушие в тази страна...
- Имате игрален дебют с кино лентата омнибус " 8 минути и 19 секунди " по разкази на Георги Господинов, който ще бъде показан на София Филм Фест. Какво ви даде работата над новелата „ Кристин, която мяха от влака “, която е една от 6-те миниатюри в него?
- Беше доста прелестно прекарване. Страхотни експерти са българските кинаджии. И в действителност това ме провокира и ме развълнува, с цел да се осмеля да направя филм в България. С извънредно положително усещане останах от професионализма им – доста положителни са и като механически служащи, и като създатели.
- Първата ви огромна галерия у нас в СГХГ „ Като в мрачно огледало “ гъмжи от изображения на компресирани, нагнетени едно в друго човечета. Какви са те – страдалци или заплашителна маса?
- Това са всички хора, които виждам, познавам и срещам всеки ден. Ако се вгледате, по някакъв метод те имитират формата на ракови кафези, тъй като аз настина считам, че в един миг ние, хората, се трансформираме в ракови формирания, които пречат на света да действа. Те са клъстери, аз по този начин ги назовавам... И до момента в който ги рисувах, осъзнах, че в действителност рисувам метода, по който се популяризира и развъжда ракът. А той е доста рисков...
- Може ли през днешния ден едно произведение да бъде съвременно, модерно, универсално без мултимедия и специфични резултати?
- Разбира се. Аз считам, че тези рисунки, които съм направил тук, в СГХГ, наподобяват на скални рисунки. По същия метод, по който аз рисувам по стените на галерията, е рисувал първобитният човек. Единствената разлика е, че аз употребявам маркери за графити „ Молотов “, а тогава са употребявали въглени от огнището.
- Каква е вашата миксирана действителност, когато излезете от ателието си или от изложбената зала?
- Тогава сякаш излизам от действителността. За мен действителността е виртуалната действителност – тя е по същинска, в сравнение с това, което виждам на открито. Колкото и да е необичайно...
Интервю на Ирина Гигова, в. Монитор
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ