Анджела Родел: Обичам дните ми да са различни
Хубаво е да се срещнеш с Анджела в прочувствения пик след приемането на интернационалния „ Букър “ за превода ù на романа на Георги Господинов, само че още по-хубаво е да приказваш с нея няколко месеца по-късно, в спокойната светлина на кабинета ù в офиса на Фулбрайт (тя е изпълнителен шеф на българо-американската комисия). И в най-обикновения ден Анджела излъчва озарението на човек, благополучен с това, което прави, с хората, с които е, и на мястото, на което е.Спори с българите, които я назовават чужденка. „ Ама чакайте бе, хора, аз съм български жител, аз гласоподавам, какъв чужденец съм. “ С щерка си Керана също: „ Керана споделя, че не съм никаква българка. В Америка всеки може да стане американец, тъй като сме страна на емигранти, само че тук не е тъкмо по този начин. И 30 години да пребивавам тук, няма да съм призната баш като българин. Самата аз имам възприятието, че не съм чужденец. Но очевидно съм в някаква сива зона “. Не, Анджела не може да е в сива зона. Не и когато толкоз си напоен от пристрастеността си по лингвистиката, по езика, по литературата и по музиката, търсиш, експериментираш, откриваш, преподаваш, мост си – както всеки предан и надарен преводач. Гледам усмивката ѝ и не мога да не стартира с въпроса:
Откъде се зарежда тази твоя усмивка? Може би идва от това, че всичко ми е любопитно, постоянно намирам нещо забавно и привлекателно. В множеството обстановки мога да видя позитивното. Носталгията е тематика в романите на Георги Господинов. Изпитваш ли носталгия по Америка? Мисля, че имаше социологически проучвания, които посочваха, че едни култури гледат повече обратно, други – повече напред. Ние, американците, сме от вторите. По-скоро имам носталгия към 80-те и 90-те – младите ми години. Без безусловно да желая да се върна тогава, става ми благо. Това е може би носталгия по възприятието за неограничени благоприятни условия, което съпътства младостта. Липсват ми сестра ми – ние сме единствено с 1 година разлика и сме доста близки, липсват ми моите родители, само че популярност богу, към този момент има зуум. Колкото до носталгията по Америка – в никакъв случай не съм имала възприятието за особена съгласуваност с нея. В Америка е доста необичайно, че доста хора, бели, от междинната класа, нямаме мощно възприятие за еднаквост и за принадлежност. Малко сме без корени. Да ти задам „ въпроса за другия “ по Цветан Тодоров, или по какъв начин изборът ти да дойдеш повлия на личната ти еднаквост? Първо имах сантиментална концепция за България – тя процъфтяваше, когато чух мистерията на тези български гласове и до момента в който пеех в славянския хор в Йейлския университет – показа си едни дами, които пеят дружно, това основава мощно възприятие за общественост, както и фолклорните танци. Естествено, като се срещнах с същинските българи, разбрах, че за вас тези практики имат напълно друго значение – получили са в годините на социализма даже някаква политическа съгласуваност. Много от българите не харесват фолклор, в това число и брачният партньор ми. Но пък открих различен тип общественост тук – в по-художествените среди изключително хората към момента ценят това да са дружно, да приказват, тук можеш да обсъждаш с часове всевъзможни неща – политика, вяра, тематики, които в Америка се одобряват за неточни. Какво след толкоз години тук към момента не можеш да проумееш в тези българи? Разбирам, само че не одобрявам – апатията, позицията, че нищо не зависи от нас. Не може просто да се примирим и да не се борим. Уроците на Керана. Кажи за тях… Керана е на 14, слуша всякаква музика, върви по концерти. Огромен урок е да имаш дете. Разбирам хора, които не желаят да имат деца и почитам този избор, само че това е голяма част от човешкото прекарване в света, което те провокира по способи, по които в никакъв случай не си и могъл да си представиш. Това във метафизичен проект. Но и на всекидневно равнище – чисто езиково, аз приказвам с нея и на български и на британски, и чувствам по какъв начин езикът се трансформира толкоз бързо. А, по този начин ли споделят младите – запитвам я и за български, и за британски изрази… Доближава ме до нови културни явления. Преводът на „ Случаят Джем “, романа на Вера Мутафчиева, е подготвен. Как реши да се захванеш с него? Още първият ми мъж Иван ми го предложи като нещо доста забавно от българската литература на 20. век. Намерих книгата в действителност доста авангардна като конструкция и език. Но издателите кардинално търсят модерни създатели – да вървят по изявленията, по панаири. За „ Хайка за вълци “ ми лиши 5-6 години да намеря издател. Затова оставих встрани „ Случаят Джем “. Преведох „ 9 зайци “ на Виргиния Захариева. Издадоха я в Англия и в Америка. Американският редактор беше доста готин, същински предан. Преди две години той ме попита в мейл дали знам нещо за романа „ Случаят Джем “. Оказа се, че негов сътрудник, хърватин, го бил чел на хърватски и доста го бил харесал. Така хубаво се получи, нямаше потребност аз да вървя да блъскам по вратите за издател. Труден ли беше преводът? Да, в романа има доста турски думи. Българинът влиза доста по-лесно в подтекста на турцизмите. Питах непрестанно мъжа ми – ти знаеш ли тази дума – и той споделяше „ не, само че се досещам какво би трябвало да значи “. За англоговорещия обаче ще е доста по-трудно. Оставихме някакви турцизми, само че трябваше леко да променим. Сложно е, когато създателят не е жив и не можеш да питаш, да обсъдиш. Говорех с хора, които са познавали Вера Мутафчиева, обсъждах с историци и критици – в романа има и тънки исторически смешки. Не ги обясняваме под линия – кой каквото хване. Какво е да превеждаш Захари Карабашлиев, Милен Русков и Георги Господинов? При Захари виждам британския му зад българския, той е най-американският български публицист, върви доста леко за превод. Милен е доста сложен – играе на равнище език, това е геният при него, целият комизъм няма по какъв начин да го хванеш, в случай че не си в тази просвета. Георги пък е стихотворец – звученето на езика, прозодията, ритъмът са доста значими. Той прави нещо като фотография на един миг, застива в него, напълва го с доста прочувствен заряд.
Откъде се зарежда тази твоя усмивка? Може би идва от това, че всичко ми е любопитно, постоянно намирам нещо забавно и привлекателно. В множеството обстановки мога да видя позитивното. Носталгията е тематика в романите на Георги Господинов. Изпитваш ли носталгия по Америка? Мисля, че имаше социологически проучвания, които посочваха, че едни култури гледат повече обратно, други – повече напред. Ние, американците, сме от вторите. По-скоро имам носталгия към 80-те и 90-те – младите ми години. Без безусловно да желая да се върна тогава, става ми благо. Това е може би носталгия по възприятието за неограничени благоприятни условия, което съпътства младостта. Липсват ми сестра ми – ние сме единствено с 1 година разлика и сме доста близки, липсват ми моите родители, само че популярност богу, към този момент има зуум. Колкото до носталгията по Америка – в никакъв случай не съм имала възприятието за особена съгласуваност с нея. В Америка е доста необичайно, че доста хора, бели, от междинната класа, нямаме мощно възприятие за еднаквост и за принадлежност. Малко сме без корени. Да ти задам „ въпроса за другия “ по Цветан Тодоров, или по какъв начин изборът ти да дойдеш повлия на личната ти еднаквост? Първо имах сантиментална концепция за България – тя процъфтяваше, когато чух мистерията на тези български гласове и до момента в който пеех в славянския хор в Йейлския университет – показа си едни дами, които пеят дружно, това основава мощно възприятие за общественост, както и фолклорните танци. Естествено, като се срещнах с същинските българи, разбрах, че за вас тези практики имат напълно друго значение – получили са в годините на социализма даже някаква политическа съгласуваност. Много от българите не харесват фолклор, в това число и брачният партньор ми. Но пък открих различен тип общественост тук – в по-художествените среди изключително хората към момента ценят това да са дружно, да приказват, тук можеш да обсъждаш с часове всевъзможни неща – политика, вяра, тематики, които в Америка се одобряват за неточни. Какво след толкоз години тук към момента не можеш да проумееш в тези българи? Разбирам, само че не одобрявам – апатията, позицията, че нищо не зависи от нас. Не може просто да се примирим и да не се борим. Уроците на Керана. Кажи за тях… Керана е на 14, слуша всякаква музика, върви по концерти. Огромен урок е да имаш дете. Разбирам хора, които не желаят да имат деца и почитам този избор, само че това е голяма част от човешкото прекарване в света, което те провокира по способи, по които в никакъв случай не си и могъл да си представиш. Това във метафизичен проект. Но и на всекидневно равнище – чисто езиково, аз приказвам с нея и на български и на британски, и чувствам по какъв начин езикът се трансформира толкоз бързо. А, по този начин ли споделят младите – запитвам я и за български, и за британски изрази… Доближава ме до нови културни явления. Преводът на „ Случаят Джем “, романа на Вера Мутафчиева, е подготвен. Как реши да се захванеш с него? Още първият ми мъж Иван ми го предложи като нещо доста забавно от българската литература на 20. век. Намерих книгата в действителност доста авангардна като конструкция и език. Но издателите кардинално търсят модерни създатели – да вървят по изявленията, по панаири. За „ Хайка за вълци “ ми лиши 5-6 години да намеря издател. Затова оставих встрани „ Случаят Джем “. Преведох „ 9 зайци “ на Виргиния Захариева. Издадоха я в Англия и в Америка. Американският редактор беше доста готин, същински предан. Преди две години той ме попита в мейл дали знам нещо за романа „ Случаят Джем “. Оказа се, че негов сътрудник, хърватин, го бил чел на хърватски и доста го бил харесал. Така хубаво се получи, нямаше потребност аз да вървя да блъскам по вратите за издател. Труден ли беше преводът? Да, в романа има доста турски думи. Българинът влиза доста по-лесно в подтекста на турцизмите. Питах непрестанно мъжа ми – ти знаеш ли тази дума – и той споделяше „ не, само че се досещам какво би трябвало да значи “. За англоговорещия обаче ще е доста по-трудно. Оставихме някакви турцизми, само че трябваше леко да променим. Сложно е, когато създателят не е жив и не можеш да питаш, да обсъдиш. Говорех с хора, които са познавали Вера Мутафчиева, обсъждах с историци и критици – в романа има и тънки исторически смешки. Не ги обясняваме под линия – кой каквото хване. Какво е да превеждаш Захари Карабашлиев, Милен Русков и Георги Господинов? При Захари виждам британския му зад българския, той е най-американският български публицист, върви доста леко за превод. Милен е доста сложен – играе на равнище език, това е геният при него, целият комизъм няма по какъв начин да го хванеш, в случай че не си в тази просвета. Георги пък е стихотворец – звученето на езика, прозодията, ритъмът са доста значими. Той прави нещо като фотография на един миг, застива в него, напълва го с доста прочувствен заряд.
Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ