Непознатият вчера и днес Никола Вапцаров
https://www.duma.bg/bil-li-e-vaptsarov-chlen-na-bkp-da-bil-e!-n204820.
Но през днешния ден, в навечерието на деня на разстрела на Вапцаров и неговите приятели, препрочитам единствено една от книгите на Йордан Каменов, отдадена на живота и творчеството на Никола Вапцаров. А той се е добрал до изумително непознати или “забравени ” неоспорими обстоятелства към творчеството и живота му, уповавам се да ги предложа на вниманието ви някой ден. Ето още няколко заглавия от Каменов: “Преди и в този момент - равно на всеки път ”, “Властта, историята и Вапцаров ”, “Те можеха да бъдат нобелисти ”, “Словото в недружелюбност ” и други.
И да не не помни да загатна майсторлъка на Йордан Каменов, с който той възкресява забравеното или забраняваното от тази близка наша трагична история, която сякаш е отдалечена от нас на повече от 80 години. Може би не на всеки е попадала в ръцете мемоарната книга на Ефросина Николова “Аз съм двойна майка ”. В нея тя споделя и за претърпяното от нея към процеса и разстрела и нещо покъртително отвред: гробарят споделя на нея и околните на разстреляните, че Антон Попов е заровен в централните софийски гробища... жив.
По фашистки!
Йордан Каменов “Песента Вапцаров ” (биография и анализационен прочит на делото на Никола Вапцаров), издател Йордан Каменов, 2025 година
Изпитанията на Историята
в преддверието на историята
На включването на Вапцаров в настоящите исторически събития и на последвалите от това събития и лирика е отдадена книгата ми „ Властта, историята и Вапцаров “. Но и тук няма по какъв начин да мина без тях. И тъй като те са край, неизбежният край на обречеността и неотстъпността. На последните му тествания, които го раздрусват, само че не пречупват личността, и вливат в поезията му величието на духовния човек и в кървавите борби в историята.
Какво ли не сториха „ доброжелателите “ на Вапца
трап, с цел да го отрекат. В най-примамливата за отрица-
ние и развенчаване съгласно тях територия – присъединяване
му в борбите на Историята. Началото и най-дългото
заседяване бяха показанията му, писани по време на
[раз]следването. С лекокрило въодушевление и жалки морални превземки го дегероизираха в изменник. Обявяването му за съветски сътрудник, тъй като получавал в продължение на 2-3 месеца от Цвятко Радойнов по 2000 лв. месечно, стана висшата операция в щастливите дни на висшата публична русофобия. А в съзнанието на всякакви въобразили си нравствени чистофайници, той непроменяемо е терорист. Няма да пропусна „ Полека, без завист, човешки да пробвам… “ с обстоятелства с тази нервност, нейното пояснение и вид операция. Която в съдружничество с медийната поддръжка и при незадоволителното познаване на същинското Вапцарово държание, документирано в показания и творчество, беше така нападателно и сякаш безапелационно, че стъписваше и множеството поддръжници на поета.
Ще стигна до осъществяване на обещаното, само че дано
да стартира с издевателството на властта към Вапцаров и не-
говото творчество, довело до правосъдно дело с искане
на наказване по Закона за отбрана на страната за
написването на стихотворението му „ Селска хрони-
ка “. Този значим епизод от поетовата биография беше
потулван по времето на тоталитаризма и естествено
стана нелюбим и на демокрацията. Някъде в края на
ноември 1940 година Вапцаров се насочва към Банско. Не
бърза, по пътя гостува на собствен другар. Версията на
усърдните шивачи на титано-борческия му костюм за
престоя в родния град беше, че е изпратен да управлява там Соболевата акция. Вапцаровото протоколирано пояснение е, че е отседнал в Банско поради здравословното си положение. След прочут престой в града му се случва… Думата има локален бдящ за „ реда “ служител на реда: „ Именувам се Блажен Апостолов Фендбринг. 49 година, от с. Осиково-Неврокопско, българин, православен, женен, образован, неосъждан, старши полицейски жандарм от Разложко околийско ръководство, демонстрирам: В края на 1940 година цел месец престоя в Банско Никола Вапцаров, той е софийски гражданин, и разправя, че бил дошел по препоръки на лекарите тук за балкански климат. Направи ми усещане, че той дружи по кафенета и кръчми все с хора, известни с леви убеждения. Вапцаров нищо не работеше. Поставих го под скрито наблюдение… При обиска при него се откри едно писмо в плик и един ръкопис със заглавие „ Селска хроника “. Вапцаров се смути доста, като се откри в него писмото. Веднага се направи обиск и в дома му и там беше открит написан на пишеща машина „ Селска хроника “ и още едно писано на пишеща машина със заглавие „ Бунта кипи “…
След като беше освободен по тази работа, Вапцаров разпространяваше погрешни клюки за Русия, по тази причина с протокол го предизвестих да напусне града.
Пак откакто бяха открити у него тези работи,
хванати бяха две изложби до Негово Величество
за пакт с Русия. Тук в Банско бяха хванати, едното
подписано от двама, а другото от 45-50 души… “
Сега пък можете да си обясните мълчанието на
демокрацията по въпроса. Как по този начин ще се дава пуб-
персона на документ, от който се схваща, че тогава в
България могат да те арестуват и обискират, тъй като
дружиш „ все с хора, известни с леви убеждения “. И
да те изгонят от родния ти град, тъй като разпространяваш „ погрешни клюки за Русия “.
Не научих повече за Блажен Апостолов до издаването на книгата ми „ Властта, историята и Вапцаров “. Най-неочаквано и с огромна упоритост от Дулово желаеха да показва при тях книгата. Интересът към нея като че ли беше по-малък от прочетения там факт, че човек с това име има отношение към ориста на поета. Оказа се, че след 1944 година в града живее Блажен Апостолов със фамилията си, най-вероятно изселен или пък отървал се от гонене на другия завършек на България. Никой нищо не знаел и не научил за него. Живеел затворено и като дърво без корен и
предходна идентичност. Отишъл си от този свят относително рано, само че по-страшно било, че напълно млад го последвал и синът му. След като научили от „ Властта, историята и Вапцаров “ кой е, дуловчани почнали да одобряват участта му като отмъщение. Ала аз не пиша книга за вълшебства и проклятия. Блажен Апостолов е показал целта. Но това можеше да го стори и различен и при други условия. Не мистифицирам и не приканвам за предопределения. Вече споделих, че Вапцаров е белязаният атом на литературата. А при неговото свободолюбие, самопожертвувателност и обществена сърдечност към хората от бездните на обществото, при планетарното му мислене и изумителна дарба да схваща същността на международните спорове той няма по какъв начин да
не се озове и в пъкъла на Историята.
Споменатото от Блажен Апостолов писмо е с
послание драги и с автограф Георги. То явно е
циркулярно писмо за образуване на събирането
на подписи в поддръжка на сключване на пакт сред
България и Русия. На пръв взор наподобява разумно
да мислим, че Вапцаров е изпратен с такава задача в Банско. Но той идва там преди началото на акцията. А и самичък безапелационно опровергава обвиняванията, че е уредник на Соболевата акция в пояснителен текст от 13.ХII.1940 година:
„ В мене беше открито писмо, написано от частно лице с печатен шрифт, което проличава, че е копирано с индиго… Същото писмо получих по пощата, само че на коя дата не мога да си спомня... Заявявам, че не познавам лицето, което ми е изпратило писмото.
Изглежда, че и то не ме познава добре, тъй като е
адресирал писмото до Никола Йонков и след това в скоби е прибавило Вапцаров. Това демонстрира, че лицето
„ Георги “ ме познава единствено с поетичния ми псевдоним – Никола Йонков. Понеже в поезията си не съм непознат на обществените тежнения на днешното време, този другар се е престарал в информацията си във връзка по този начин наречения българо-съветски пакт. И фактически се оказах супер радушен и написах
стихотворението „ Селска хроника “… По отношение стихотворението „ Бунта кипи “ несъмнено ми е изпратено от някой начинающ поет… Такива стихове
съм получавал от доста начинающи поети, които са
се обръщали към мене за критика… За мене това
писмо беше единствено един лиричен материал. Сигурно
то е един позив-писмо, каквито допускам необмислено са пращани в провинцията от София. Аз персонално нямам доверие да има някакъв строго учредителен темперамент, тъй като, в случай че имаше подобен, несъмнено не би стигнало до мене… “
При тоталитаризма, без никой да се вслушва в показанията на поета, той беше представян за герой-мъченик на партийната акция за пакт със Съюз на съветските социалистически републики. Беше вдуха на ненужното героизиране, служеше като част отславната история на Българска комунистическа партия до 1944 година и беше преференциално забанскалиите, някои от които настояват в свои мемоари,че настояването за пакт е билоподписано от 700-800 души.А блаженият тогава Блажен Апостолов твърди, че теса 40-50. И несъмнено неговите приблизителни числа сапо-верни от също по този начин приблизителното им раздуванес късна дата.
Но и Блажен Апостолов обича да заобикаля истината и в това е неговата виновност към Вапцаров. Защото като намира подписаните петиции и не може да упрекна с обстоятелства Вапцаров в събирането на подписи, той продължава да го сочи за провинен за протичащото се и за политически метежник. Ето за какво, може би, до края на живота му го мъчи съвестта. Престараването му не е просто несъразмерна служебна зоркост, а преиграване с власт. Която пък не изпуска към този момент от взор поета. И от опцията да потвърди силата
си.
Действителната му мощ, приложена към Вапцаров,
съставлява комбинация от непрекъснато поддържана ненавист към комунистите (лайтмотивът на всяко донесение е, че той е болшевик – мръсна дума за всеки от властовата верига, та чак комунистически функционер), доносничество и измама, безконтролно бюрократично раздухване от полицейски и други чиновници на догадки и превръщането им във фразеологични етикети и престъпления. Лесно се стига до тези изводи, като се проследят събраните полицейски и правосъдни документи, последващи първия арест и обиск на поета на 13.ХII.1940 година И отново се натрапва мисълта за белязания атом.
Преди да продължа, да напомня какви са обстоятелствата, до които е стигнал бдителният служител на реда Блажен
Апостолов: Направи ми усещане, че той дружи
по кафенета и кръчми все с хора, известни с леви
убеждения. Вапцаров нищо не работеше. И още – у
поета са открити ръкописи на две стихотворения
(Вапцаров отхвърля авторството на едното от тях – и
правотата му се вижда още при зачитането на първата строфа; другото – „ Селска хроника “, сетне ще бъде оповестено от полицейския шеф на Пловдивска област Б. Михайлов за нещо, което „ доста ловко осмива днешния строй “); открито е и писмо за дейности по Соболевата акция, което той в своите показания безапелационно показва като инцидентно адресирано до него, защото подателят не знае същинското му име, а той не принадлежи към никаква организация, та да му бъде отправено сходно циркулярно писмо. Без да прибавят никакъв нов доказателствен факт, бюрократите по веригата най-после го афишират за рисков комунистически функционер, виновен пред държавната власт по
два от свирепите конюктурни закони – Закона за за-
щита на страната и Закона за държавната полиция.
Не единствено е рисков, само че е и функционер номер едно от
цялата Разложка околия. И с него по едно и също време стартират да се занимават две правоохранителни систе
ми – полицията и съдът.
Полицията освен го записва, тя се заема с него. Като употребява член 124 от ЗДП, който ѝ разрешава със свое решение да интернира някого за период до 6
месеца – нормално в далечен град, където е мъчно човек да си откри работа. За Вапцаров решението е „ милостиво “ – 3 месеца. През юни, юли и август 1941 година той е въдворен в Годеч. Но тя в своите „ права “ взема и решение да бъде наблюдаван, упоменатият Б. Михайлов се е разпоредил. Не се знае по какъв начин се извършва волята на този полицейски шеф. Документите на полицията се въздържат от информация за такива дейности. Така и не знаем от тях кой е разпоредил и по какъв начин са били убити Гео Милев и доста други обречени. Допускам, мисля основателно, че след завръщането на Вапцаров от Годеч при започване на септември 1941 година него го наблюдават. И това има отношение към показанията му, които той написа след ареста си на 4 март 1942 година Като просто му припомнят да не не помни някой и различен епизод. Дори и да не е по този начин и решението да е останало единствено на хартия, фактът, че съществува, приказва за прекалено властово принуждение.
Време е да защитя думите си, че дял в засилените наказателни, защитни и правосъдни ограничения има и доносничеството. Кой знае за какво сдружението на
запасните офицери в Банско раздухва събирането
на подписи за Соболевото предложение до степен на държавна измяна. Ето какво пишат те в писмо от
31.ХII.1940 година – празничен донос: „ … комунистическите подстрекатели и подстрекателки са плъзнали сред остарели и млади и правят страшна зловредна пропаганда и трето, преди два дни е хванато едно заявление, адресирано до Н. В. Царя, с което са желали
присъединението на България към Съюз на съветските социалистически републики с подписи от „ доброжелателите “ на България. “ И таз хубава!
Това, съгласно мене, е доносническо писмо, тъй като
бдителният Блажен Апостолов, който би следвало да
го е заловил, на никое място не го загатва. А той надали
би пропуснал тази опция при фактически осъществено „ светотатство “. Но този документ върви с другите към полицията и съда, което го прави въздействащ за утежняване на Вапцаровата „ виновност “. А поетът е потвърдено неутрален, даже да е имало сходна подписка – доста преди декларираната дата на залавянето ѝ е пропъден от Банско.
Като лавина се задвижва и правосъдната машина.
Още на 4.I.1941 година на прокурора на Горна Джумая
(днешния Благоевград) изпращат като материални
доказателства, „ уличаващи “ поета, ръкописите на
„ Селска хроника “ и „ Бунта кипи “. И той разпорежда:
„ На правосъдно разследване за разследване по член 7 от
Закон за задълженията и договорите “. След което с Постановление от 16.I.1941 година съчинява и обвиняване против поета: „ … в края на 1940 година в гр. Банско устно и документално е подбуждал към омраза и ненавист и закононарушение по отношение на обособени пластове и съсловия и към властта… “ .
Ще припомня, че по този член на Закон за задълженията и договорите наказването може да бъде и смъртно.
И макар че с ареста на Вапцаров и последвалите други подтиснически дейности той единствено встъпва в
предверието на Историята, още тогава последствията са можели да бъдат съдбовни. Действайки малко
забавено, правосъдната власт стига и до дело, което се
гледа на 17.Х.1941 година в наказателното поделение на
Неврокопския (днешния град Гоце Делчев) регионален
съд. Преди делото като очевидец по делегация е бил
разпитан посоченият от Вапцаров като очевидец огромен български публицист Светослав Минков. По направен от отбраната въпросник, с утвърдителните си отговори той дава висока оценка на поета Вапцаров. [ “Мога да кажа, че с творчеството си подсъдимият има принос за Българската лирика -5.V11. 1941 г .] Стига се до оправдателна присъда. Която е предначертана при спазването на законовите условия. Защото обвиняването не показва нито едно доказателство, че поетът е разпространявал което и да е от стихотворенията. И съдът се произнася: „ А щом няма разпространяване, не може да се счете, че той е подбуждал с тях към ненавист, омраза или закононарушение който и да е. “ Едва ли Вапцаров е ликувал при чуване на положителната новина – оправдателната присъда. Защото към този момент повече от месец той е влезнал в дебрите, не, в пъкъла на Историята. Където няма амнистия, даже когато активността ти е на първо място планове за битка против властта. Но преди тя да го накаже грубо, на
Вапцаров предстоят нови тествания на духа и тествания на тялото и духа. Предстои му да срещне гибелта в името на това да ги надмогне. Да ги трансформира в нравствен бунар на новите измерения на блестящата си лирика. В един миг да покаже, че той е човек, а не стомана, която устоя на многотонни тествания.
Но да посрещне гибелта с ария. И самичък да се пре
Но през днешния ден, в навечерието на деня на разстрела на Вапцаров и неговите приятели, препрочитам единствено една от книгите на Йордан Каменов, отдадена на живота и творчеството на Никола Вапцаров. А той се е добрал до изумително непознати или “забравени ” неоспорими обстоятелства към творчеството и живота му, уповавам се да ги предложа на вниманието ви някой ден. Ето още няколко заглавия от Каменов: “Преди и в този момент - равно на всеки път ”, “Властта, историята и Вапцаров ”, “Те можеха да бъдат нобелисти ”, “Словото в недружелюбност ” и други.
И да не не помни да загатна майсторлъка на Йордан Каменов, с който той възкресява забравеното или забраняваното от тази близка наша трагична история, която сякаш е отдалечена от нас на повече от 80 години. Може би не на всеки е попадала в ръцете мемоарната книга на Ефросина Николова “Аз съм двойна майка ”. В нея тя споделя и за претърпяното от нея към процеса и разстрела и нещо покъртително отвред: гробарят споделя на нея и околните на разстреляните, че Антон Попов е заровен в централните софийски гробища... жив.
По фашистки!
Йордан Каменов “Песента Вапцаров ” (биография и анализационен прочит на делото на Никола Вапцаров), издател Йордан Каменов, 2025 година
Изпитанията на Историята
в преддверието на историята
На включването на Вапцаров в настоящите исторически събития и на последвалите от това събития и лирика е отдадена книгата ми „ Властта, историята и Вапцаров “. Но и тук няма по какъв начин да мина без тях. И тъй като те са край, неизбежният край на обречеността и неотстъпността. На последните му тествания, които го раздрусват, само че не пречупват личността, и вливат в поезията му величието на духовния човек и в кървавите борби в историята.
Какво ли не сториха „ доброжелателите “ на Вапца
трап, с цел да го отрекат. В най-примамливата за отрица-
ние и развенчаване съгласно тях територия – присъединяване
му в борбите на Историята. Началото и най-дългото
заседяване бяха показанията му, писани по време на
[раз]следването. С лекокрило въодушевление и жалки морални превземки го дегероизираха в изменник. Обявяването му за съветски сътрудник, тъй като получавал в продължение на 2-3 месеца от Цвятко Радойнов по 2000 лв. месечно, стана висшата операция в щастливите дни на висшата публична русофобия. А в съзнанието на всякакви въобразили си нравствени чистофайници, той непроменяемо е терорист. Няма да пропусна „ Полека, без завист, човешки да пробвам… “ с обстоятелства с тази нервност, нейното пояснение и вид операция. Която в съдружничество с медийната поддръжка и при незадоволителното познаване на същинското Вапцарово държание, документирано в показания и творчество, беше така нападателно и сякаш безапелационно, че стъписваше и множеството поддръжници на поета.
Ще стигна до осъществяване на обещаното, само че дано
да стартира с издевателството на властта към Вапцаров и не-
говото творчество, довело до правосъдно дело с искане
на наказване по Закона за отбрана на страната за
написването на стихотворението му „ Селска хрони-
ка “. Този значим епизод от поетовата биография беше
потулван по времето на тоталитаризма и естествено
стана нелюбим и на демокрацията. Някъде в края на
ноември 1940 година Вапцаров се насочва към Банско. Не
бърза, по пътя гостува на собствен другар. Версията на
усърдните шивачи на титано-борческия му костюм за
престоя в родния град беше, че е изпратен да управлява там Соболевата акция. Вапцаровото протоколирано пояснение е, че е отседнал в Банско поради здравословното си положение. След прочут престой в града му се случва… Думата има локален бдящ за „ реда “ служител на реда: „ Именувам се Блажен Апостолов Фендбринг. 49 година, от с. Осиково-Неврокопско, българин, православен, женен, образован, неосъждан, старши полицейски жандарм от Разложко околийско ръководство, демонстрирам: В края на 1940 година цел месец престоя в Банско Никола Вапцаров, той е софийски гражданин, и разправя, че бил дошел по препоръки на лекарите тук за балкански климат. Направи ми усещане, че той дружи по кафенета и кръчми все с хора, известни с леви убеждения. Вапцаров нищо не работеше. Поставих го под скрито наблюдение… При обиска при него се откри едно писмо в плик и един ръкопис със заглавие „ Селска хроника “. Вапцаров се смути доста, като се откри в него писмото. Веднага се направи обиск и в дома му и там беше открит написан на пишеща машина „ Селска хроника “ и още едно писано на пишеща машина със заглавие „ Бунта кипи “…
След като беше освободен по тази работа, Вапцаров разпространяваше погрешни клюки за Русия, по тази причина с протокол го предизвестих да напусне града.
Пак откакто бяха открити у него тези работи,
хванати бяха две изложби до Негово Величество
за пакт с Русия. Тук в Банско бяха хванати, едното
подписано от двама, а другото от 45-50 души… “
Сега пък можете да си обясните мълчанието на
демокрацията по въпроса. Как по този начин ще се дава пуб-
персона на документ, от който се схваща, че тогава в
България могат да те арестуват и обискират, тъй като
дружиш „ все с хора, известни с леви убеждения “. И
да те изгонят от родния ти град, тъй като разпространяваш „ погрешни клюки за Русия “.
Не научих повече за Блажен Апостолов до издаването на книгата ми „ Властта, историята и Вапцаров “. Най-неочаквано и с огромна упоритост от Дулово желаеха да показва при тях книгата. Интересът към нея като че ли беше по-малък от прочетения там факт, че човек с това име има отношение към ориста на поета. Оказа се, че след 1944 година в града живее Блажен Апостолов със фамилията си, най-вероятно изселен или пък отървал се от гонене на другия завършек на България. Никой нищо не знаел и не научил за него. Живеел затворено и като дърво без корен и
предходна идентичност. Отишъл си от този свят относително рано, само че по-страшно било, че напълно млад го последвал и синът му. След като научили от „ Властта, историята и Вапцаров “ кой е, дуловчани почнали да одобряват участта му като отмъщение. Ала аз не пиша книга за вълшебства и проклятия. Блажен Апостолов е показал целта. Но това можеше да го стори и различен и при други условия. Не мистифицирам и не приканвам за предопределения. Вече споделих, че Вапцаров е белязаният атом на литературата. А при неговото свободолюбие, самопожертвувателност и обществена сърдечност към хората от бездните на обществото, при планетарното му мислене и изумителна дарба да схваща същността на международните спорове той няма по какъв начин да
не се озове и в пъкъла на Историята.
Споменатото от Блажен Апостолов писмо е с
послание драги и с автограф Георги. То явно е
циркулярно писмо за образуване на събирането
на подписи в поддръжка на сключване на пакт сред
България и Русия. На пръв взор наподобява разумно
да мислим, че Вапцаров е изпратен с такава задача в Банско. Но той идва там преди началото на акцията. А и самичък безапелационно опровергава обвиняванията, че е уредник на Соболевата акция в пояснителен текст от 13.ХII.1940 година:
„ В мене беше открито писмо, написано от частно лице с печатен шрифт, което проличава, че е копирано с индиго… Същото писмо получих по пощата, само че на коя дата не мога да си спомня... Заявявам, че не познавам лицето, което ми е изпратило писмото.
Изглежда, че и то не ме познава добре, тъй като е
адресирал писмото до Никола Йонков и след това в скоби е прибавило Вапцаров. Това демонстрира, че лицето
„ Георги “ ме познава единствено с поетичния ми псевдоним – Никола Йонков. Понеже в поезията си не съм непознат на обществените тежнения на днешното време, този другар се е престарал в информацията си във връзка по този начин наречения българо-съветски пакт. И фактически се оказах супер радушен и написах
стихотворението „ Селска хроника “… По отношение стихотворението „ Бунта кипи “ несъмнено ми е изпратено от някой начинающ поет… Такива стихове
съм получавал от доста начинающи поети, които са
се обръщали към мене за критика… За мене това
писмо беше единствено един лиричен материал. Сигурно
то е един позив-писмо, каквито допускам необмислено са пращани в провинцията от София. Аз персонално нямам доверие да има някакъв строго учредителен темперамент, тъй като, в случай че имаше подобен, несъмнено не би стигнало до мене… “
При тоталитаризма, без никой да се вслушва в показанията на поета, той беше представян за герой-мъченик на партийната акция за пакт със Съюз на съветските социалистически републики. Беше вдуха на ненужното героизиране, служеше като част отславната история на Българска комунистическа партия до 1944 година и беше преференциално забанскалиите, някои от които настояват в свои мемоари,че настояването за пакт е билоподписано от 700-800 души.А блаженият тогава Блажен Апостолов твърди, че теса 40-50. И несъмнено неговите приблизителни числа сапо-верни от също по този начин приблизителното им раздуванес късна дата.
Но и Блажен Апостолов обича да заобикаля истината и в това е неговата виновност към Вапцаров. Защото като намира подписаните петиции и не може да упрекна с обстоятелства Вапцаров в събирането на подписи, той продължава да го сочи за провинен за протичащото се и за политически метежник. Ето за какво, може би, до края на живота му го мъчи съвестта. Престараването му не е просто несъразмерна служебна зоркост, а преиграване с власт. Която пък не изпуска към този момент от взор поета. И от опцията да потвърди силата
си.
Действителната му мощ, приложена към Вапцаров,
съставлява комбинация от непрекъснато поддържана ненавист към комунистите (лайтмотивът на всяко донесение е, че той е болшевик – мръсна дума за всеки от властовата верига, та чак комунистически функционер), доносничество и измама, безконтролно бюрократично раздухване от полицейски и други чиновници на догадки и превръщането им във фразеологични етикети и престъпления. Лесно се стига до тези изводи, като се проследят събраните полицейски и правосъдни документи, последващи първия арест и обиск на поета на 13.ХII.1940 година И отново се натрапва мисълта за белязания атом.
Преди да продължа, да напомня какви са обстоятелствата, до които е стигнал бдителният служител на реда Блажен
Апостолов: Направи ми усещане, че той дружи
по кафенета и кръчми все с хора, известни с леви
убеждения. Вапцаров нищо не работеше. И още – у
поета са открити ръкописи на две стихотворения
(Вапцаров отхвърля авторството на едното от тях – и
правотата му се вижда още при зачитането на първата строфа; другото – „ Селска хроника “, сетне ще бъде оповестено от полицейския шеф на Пловдивска област Б. Михайлов за нещо, което „ доста ловко осмива днешния строй “); открито е и писмо за дейности по Соболевата акция, което той в своите показания безапелационно показва като инцидентно адресирано до него, защото подателят не знае същинското му име, а той не принадлежи към никаква организация, та да му бъде отправено сходно циркулярно писмо. Без да прибавят никакъв нов доказателствен факт, бюрократите по веригата най-после го афишират за рисков комунистически функционер, виновен пред държавната власт по
два от свирепите конюктурни закони – Закона за за-
щита на страната и Закона за държавната полиция.
Не единствено е рисков, само че е и функционер номер едно от
цялата Разложка околия. И с него по едно и също време стартират да се занимават две правоохранителни систе
ми – полицията и съдът.
Полицията освен го записва, тя се заема с него. Като употребява член 124 от ЗДП, който ѝ разрешава със свое решение да интернира някого за период до 6
месеца – нормално в далечен град, където е мъчно човек да си откри работа. За Вапцаров решението е „ милостиво “ – 3 месеца. През юни, юли и август 1941 година той е въдворен в Годеч. Но тя в своите „ права “ взема и решение да бъде наблюдаван, упоменатият Б. Михайлов се е разпоредил. Не се знае по какъв начин се извършва волята на този полицейски шеф. Документите на полицията се въздържат от информация за такива дейности. Така и не знаем от тях кой е разпоредил и по какъв начин са били убити Гео Милев и доста други обречени. Допускам, мисля основателно, че след завръщането на Вапцаров от Годеч при започване на септември 1941 година него го наблюдават. И това има отношение към показанията му, които той написа след ареста си на 4 март 1942 година Като просто му припомнят да не не помни някой и различен епизод. Дори и да не е по този начин и решението да е останало единствено на хартия, фактът, че съществува, приказва за прекалено властово принуждение.
Време е да защитя думите си, че дял в засилените наказателни, защитни и правосъдни ограничения има и доносничеството. Кой знае за какво сдружението на
запасните офицери в Банско раздухва събирането
на подписи за Соболевото предложение до степен на държавна измяна. Ето какво пишат те в писмо от
31.ХII.1940 година – празничен донос: „ … комунистическите подстрекатели и подстрекателки са плъзнали сред остарели и млади и правят страшна зловредна пропаганда и трето, преди два дни е хванато едно заявление, адресирано до Н. В. Царя, с което са желали
присъединението на България към Съюз на съветските социалистически републики с подписи от „ доброжелателите “ на България. “ И таз хубава!
Това, съгласно мене, е доносническо писмо, тъй като
бдителният Блажен Апостолов, който би следвало да
го е заловил, на никое място не го загатва. А той надали
би пропуснал тази опция при фактически осъществено „ светотатство “. Но този документ върви с другите към полицията и съда, което го прави въздействащ за утежняване на Вапцаровата „ виновност “. А поетът е потвърдено неутрален, даже да е имало сходна подписка – доста преди декларираната дата на залавянето ѝ е пропъден от Банско.
Като лавина се задвижва и правосъдната машина.
Още на 4.I.1941 година на прокурора на Горна Джумая
(днешния Благоевград) изпращат като материални
доказателства, „ уличаващи “ поета, ръкописите на
„ Селска хроника “ и „ Бунта кипи “. И той разпорежда:
„ На правосъдно разследване за разследване по член 7 от
Закон за задълженията и договорите “. След което с Постановление от 16.I.1941 година съчинява и обвиняване против поета: „ … в края на 1940 година в гр. Банско устно и документално е подбуждал към омраза и ненавист и закононарушение по отношение на обособени пластове и съсловия и към властта… “ .
Ще припомня, че по този член на Закон за задълженията и договорите наказването може да бъде и смъртно.
И макар че с ареста на Вапцаров и последвалите други подтиснически дейности той единствено встъпва в
предверието на Историята, още тогава последствията са можели да бъдат съдбовни. Действайки малко
забавено, правосъдната власт стига и до дело, което се
гледа на 17.Х.1941 година в наказателното поделение на
Неврокопския (днешния град Гоце Делчев) регионален
съд. Преди делото като очевидец по делегация е бил
разпитан посоченият от Вапцаров като очевидец огромен български публицист Светослав Минков. По направен от отбраната въпросник, с утвърдителните си отговори той дава висока оценка на поета Вапцаров. [ “Мога да кажа, че с творчеството си подсъдимият има принос за Българската лирика -5.V11. 1941 г .] Стига се до оправдателна присъда. Която е предначертана при спазването на законовите условия. Защото обвиняването не показва нито едно доказателство, че поетът е разпространявал което и да е от стихотворенията. И съдът се произнася: „ А щом няма разпространяване, не може да се счете, че той е подбуждал с тях към ненавист, омраза или закононарушение който и да е. “ Едва ли Вапцаров е ликувал при чуване на положителната новина – оправдателната присъда. Защото към този момент повече от месец той е влезнал в дебрите, не, в пъкъла на Историята. Където няма амнистия, даже когато активността ти е на първо място планове за битка против властта. Но преди тя да го накаже грубо, на
Вапцаров предстоят нови тествания на духа и тествания на тялото и духа. Предстои му да срещне гибелта в името на това да ги надмогне. Да ги трансформира в нравствен бунар на новите измерения на блестящата си лирика. В един миг да покаже, че той е човек, а не стомана, която устоя на многотонни тествания.
Но да посрещне гибелта с ария. И самичък да се пре
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ