Не фашист, а министър и орел, даже и в банята
https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=129632.
С оповестените по-долу откровения, той, съгласно мен, самичък опровергава апологията, която му прави Иван Татарчев в предговора си към Дневника му. А тя е колкото погрешна, толкоз и скандална. Казано простичко, Иван Татарчев за кой ли път оневини с късна дата един властник, затъркалял се по мощен, само че и много първичен фашистки уклон. Както споделя народът ни в такива случаи: „ Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака”. За страдание, тази сентенция може умерено да се използва и за днешните ни властници, които вършат неистови опити да помирят палачите на фашизма с техните хиляди жертви. Да се тури пепел и на отрязаните и изложени на оскърбление глави освен на български, само че и на британски и американски антифашисти. За повече надникни в този линк: https://duma.bg/iztrebvahme-mirno-naselenie-za-profilaktika-n126710?h=pdfarchive&pdfarchiveId=3566.
Всъщност, нищо не сдобряват, а оправдават фашизма и самите управници навличат кафявите му ризи.
На тези, на които тези думи ще се сторят прекомерно мощни и несправедливи, ще припомня, че самият Митаков като министър на правораздаването приготвя и внася за приемане в Народното събрание и Министерския съвет редица закони и постановления, които не могат да се дефинират иначе, и тогава, и в този момент, с изключение на като прям фашизъм. Те са в основата на всички безчовечен репресии, които се стоварват върху българския народ по време на Втората международна война. Не различен, а той, самият министър на правораздаването,защитава обществено и коментира на „ тъпия “ български народ какъв брой хуманни и нужни са допълненията в Закона за отбрана на страната - т. нар „ Закон смърт”, съгласно който даже единствено за слушане на радио можеш да се сдобиеш със смъртна присъда. Нека си спомним през днешния ден, в тези мартенски дни, когато почитаме жертвите на българския държавен антисемитизъм, че министър Митаков дава своя принос и за основаването на Закона на отбрана на нацията и постановленията към него, пратили на гибел и към 3000 еврейчета от Тракия и Вардарска Македония, сред тях и пеленачета, Тяхната крах, и тази на към 200 български дечица днешните ни фашизоиди не позволяват да се означи даже със непретенциозен монумент.
Особено картинно министърът разказва по какъв начин евреите са се наредили пред Телефонната станция, с цел да предадат своите телефони и радиа, които са им неразрешени. Що ли пък не предложат и него, като царя ни, одобрил и тези ограничения, да разгласят за праведник?
Но читателят не може да не се усмихне снизходително на прехласванията на министър Митаков по благините на министерския пост. И по специфичния жп вагон, и държавния автомобил с водач и защита, и, забележете, даже по къпането в централната софийска баня. Пък и с българския футбол се занимава и желае да се забрани мач със руски футболисти. Самата популярност да е министър, ех тая суетност (!), ще докара и тоя човечец до такава степен, че той ще потапя перото си на надарен правник в кръв, а не в мастило.
Васил Митаков, " Дневник на правосъдния министър в държавните управления на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов ", Книгоиздателска къща „ Труд”, 2001 година, увод Иван Татарчев
30 юни [ 1940 г.]
…Изглежда, че това е едно психическо събитие, присъщо на индивида – да свива крилете си и да понижава гордостта си пред мощните на деня, както цветята или насекомите – пред мощното слънце.
Няма да скрия, че и аз в миналото, когато бях в ситуацията на тия мои приятели, проявявах същата уязвимост, или това възприятие, пред по-големите, изключително пред министрите, даже по някой път тяхното наличие ме е стеснявало.
Прави ми усещане, че на всички места, където се явя, връзките на хората към мен са разнообразни. Влизам в някое заведение – никой не ме познава. Разговорът почва напълно естествено, дори повърхностно. Случайно влиза някой прочут: „ Как сте, господин министре?” Из веднъж връзките на хората се трансформират. Всички застават обичайно, на лицата им се изобразява сервилна усмивка. Обръщенията към този момент са напълно други. На всяка дума прибавят „ господин министре”. Всичко ти се предлага на износна цена. Тръгваш да си вървиш – от всички страни поклони: „ Довиждане, господин министре! Довиждане, господин министре!” Даже в банята, до момента в който съм в басейна, всички стоят безшумно и спокойно, всички ме наподобяват какво представлявам; по какво се разграничавам от другите хора. Всички, които влизат, ме поздравяват, всички които си отиват, излизат с поклони. Заговориш се с някого, всички надават ухо, някои се доближават. Прислугата ме гледа в очите да не би да нуждая се от нещо. Вратите ми се отварят на всички места, аз нямам потребност да се грижа за нищо. Всичко ми се подава на време, всичко ми се предлага.
Пристигам заран с автомобила, часът е шест и половина. Пред вратите на банята чакат куп хора. Никого не пускат тъй като банята още не е отворена. Стражарят незабавно ми прави път. Всички се дърпат: „ Заповядайте, господин министре!”, всички ме поглеждат. Влизам. Веднага се отварят следующите порти. Още няма никого, събличам се и влизам. Напразно желая да очаквам ред. Плащам откакто изляза от банята.
Жена ми разправя същото. „ Тя е министерша!”
15 юни [ 1941 година ]
…В банята се виждам с всякакви лица – едни познати от по-рано, други, с които се срещнах в този момент в банята. Макар че в банята всички сме равни, въпреки че там остава от нас единствено това, което е общочовешко – голите тела са идентични. Колко доста голите хора си наподобяват! Няма значение кой е интелигентен, елементарен селяндур, жител, министър – там всички сме равни. С мен се къпят двама калугери, чиито дълги коси и черни бради обръщат внимание; къпят се инвалиди, кой без ръка, без крайник, някои парализирани, които едвам се спускат по стълбичката на басейна, други, които без непозната помощ не могат да се движат, различен трепери – ръцете му играят непрекъснато. Към мен се обръщат с изключително внимание… Всички ме заглеждат. Като река да кажа нещо - всички ме слушат, стараят се да чуят нещо.
Човекът – това е главата, мозъкът. Всичко друго е външно, незадълбочено, еднообразно и безразлично. Главата – това е индивидът. Когато се обръщаме към някого, към министъра, съдията, генерала, началника – обръщаме се към главата: дядо попе, ваше преосвещенство – това е главата; към Хитлер, Мусолини, Чърчил, Рузвелт, Наполеон, Цезар, Толстой, Шекспир – ние имаме поради главата. Всичко останало е второстепенно, еднообразно, болнаво, хилаво – общо.
Един се обръща към мен:
- Господин министре, какво има ново?
И почва диалог. Всички се натрупват да слушат. Това им дава мотив да изкажат своето удовлетворение от новото ръководство, от новия режим:
-Не може да става дума, днешното ръководство е доста по-добро от остарялото партийно ръководство – споделя един.
-Народът е удовлетворен, продължавайте все по този начин да го управлявате – прибавя различен.
8 август [ 1940 година ]
Снощи Министерския съвет се занима с въпроса за руския мач. Габровски направи отчет за посрещането на руските футболисти и за демонстрациите, които нашите комунисти са създали – демонстрации на другарство към Русия и комунизма. Разправи за случаите, станали пред „ Славянска беседа”…
Моето мнение беше, че тия демонстрации са извънредно рискови за нашите ползи в тоя миг. Те ще се изтълкуват най-лошо от германците. Още през вчерашния ден Рихтхофен обърнал внимание на тия митинги по метод, който направил усещане на наши министри (Божилов, Горанов). Германия ни покровителства като свои другари. Ако те обаче схванат, че ние сме с усеща към Русия, това не може да не им повлияе и да не ги накара да вземат нужните предварителни ограничения.
Изказах се в смисъл, че въобще допускането на този мач е неточност, изключително през днешния ден. Това за втори и трети път имах случай да заявя в Министерския съвет. Сега го повторих. Всички министри споделиха мисълта, че усещането от тоя факт няма да бъде удобно за България, само че не се решаваха да вземат самоуверено мнение – чисто и просто да забранят мача. Остана да се следи в тия един-два дни до неделя и в случай че бъдат установени нови признаци на безпокойни настроения, тогава да се отсрочи или забрани мачът. Това бе предложение на министър-председателят.
Обърнах внимание, че в случай че забраним мача, Русия ще ни се разсърди. Това най-сетне е без значение, щом е въпрос да запазим нашия вътрешен ред.
Ако обаче го допуснем и станат някои произшествия, срещу които ще би трябвало да вземем ограничения, ще загубим както благосклонностите на Русия, по този начин и благосклонностите на Германия, която ще види по очевиден метод, че настроението в България е неприятно. Ако не вземем някакви ограничения, това ще бъде непростена уязвимост, ще окуражи комунистите и на следващия ден, при различен случай, ще би трябвало да чакаме нови набези, които ще бъде още по-трудно да спрем. Това, с други думи, би било една керенщина от наша страна, за която с право един ден ще ни държат виновни.
Ако вземем ограничения, никой не може да ни осъди, тъй като никой не може да ни забрани да пазим вътрешния ред и правда в страната…
На последно място, нашите комунисти би трябвало да схванат, че страната е на поста си и тя няма да допусне никакви политически митинги от какъвто и да било темперамент. Противното е наклонена повърхност, по която тръгнем ли връщане обратно няма.
Тая теза, както се вижда, не мина.
3 август [ 1941 година ]
Вчера сутринта ме посети моят остарял другар евреин доктор Алкалай дружно със сина си (инженер). Стана въпрос за тяхната орис. Оплака се, че сме ги били „ сравнили със земята”. Очевидно той откри тоя израз за най-мек, за най-търпим в диалога сред евреин и министър в тоя миг. А той би могъл да каже доста по-силни думи, каквито те, евреите, несъмнено приказват между тях и пред други.
-Вие, евреите – споделих му, не можете да разберете или не желаете да разберете в какво се състои работата. Ако си дадете труд да я разберете така, както е, убеден съм, че освен не бихте се сърдили, само че изцяло бихте ни оправдали. Вие щяхте да видите, че тия ограничения са нужда толкоз огромна, че и ти, и който да е различен евреин, в случай че бяхте на наше място, същото щяхте да извършите. Най-мъчно и в това време най-голяма добродетел е да бъде човек обективен към себе си, т.е. да може да признава основателността и нуждата на ограниченията, които дори са срещу него.
Има две гледища по всички въпроси: едното – на мухата, и другото на орела. Ако човек застане на гледището на мухата, няма да види нищо с изключение на едно петно; в случай че обаче застане на гледището на орела [ще] види цяла една картина, цялостен пейзаж, цяла планина.
В случая вие, в случай че желаете да разберете в какво се състои работата и дали тия ограничения са уместни или не, ще се отдалечите от вашите линии или расови ползи и ще погледнете на въпроса с очите на орела, от високо. Както, когато човек желае да види една околност, отива и се качва на най-високата точка, в случай че вие по този начин погледнете на работата, ще видите, че ограниченията, които вземаме срещу евреите, освен не са неприятни, само че са акт на държавна нужда, на държавна мъдрост, освен това – на национално самозапазване.
-Но доста строго се ползва законът. Ето, и в Унгария има подобен закон, само че не го ползват.
-Не знам дали в Унгария се ползва законът или не, само че би трябвало да ви кажа, че щом има закон, той би трябвало да се ползва. Законите, които се основават, а не се ползват, деморализират жителите. Приемането на закона е въпрос на политика. Но веднъж признат, законът би трябвало да се приложи.
Вие се оплаквате от строго използване на закона. А в това време на нас ни отхвърлят, че въобще не прилагаме закона. Тук аз имам да прибавя дебатите в Народното събрание и случая с някой си Алкалай в Областния съд. Но в какво се състои строгото използване на закона.?
-На нас не ни разрешават вечер да се разхождаме.
-Това ли е страшното? Вие наподобявате на тези наши българи, които споделят: „ Не щем ни Добруджа, ни Тракия, ни Македония! Дайте ни хляба без царевица!” Тия господа не виждат от шумата гората. Същата неточност вършиме и вие. Вие не виждате, че тези ограничения се одобряват за спасението на нацията, вие не виждате тяхното избавление и заплахата от по-строги ограничения, които може да се вземат, а се сърдите, че имало полицейски час. Това демонстрира единствено едно – че сте доста капризни. Когато хората се бият, когато мрат в жестоки боеве, когато на доста места нещата са обърнати в пъкъл, когато хората като луди бягат и не знаят къде да подслонят главата си, вие хленчите, че имало полицейски час, че след 9 часа не можете да ходите по улицата, че не можете да отидете на кино, на дансинг, на посетители, че нямате радио, телефон и по този начин нататък. Вместо да благодарите, че с толкоз може да минете, вие хленчите.
Но да оставим всичко настрани. Най-после България, в която живеете и печелите, не заслужава ли от вас, евреите, в тоя миг една жертва? Вашата неточност, на всички евреи, е, че вие поставяте себе си в центъра на света и смятате, че всички други са длъжни да живеят за вас, да работят за вас, да страдат за вас. Вие? Вие сте едно богоизбрано племе: другите да се бият, а вие да печелите, да трупате благосъстояния! …
По закона за еднократния налог аз им споделих, че това е също най-малкото, което другите вършат по отношение на тях. При обстоятелството, че на всеки евреин се пада по 500 хиляди лв. положение, това, което вземаме, е капка в морето. В тоя миг, когато светът прекарва една такава рецесия, когато народите се бият на живот и гибел, спасението на отечеството, на вас, евреите, се пада да дадете не доста от това, което имате. Не единствено, че не би трябвало да роптаете, само че в случай че сте патриоти, с подготвеност би трябвало да дадете това, което ви се желае, и да благодарите, че не се е наложило да ви се вземе и останалото…
Така се разделихме с моя остарял и добър другар доктор Алкалай, който постоянно е бил сред положителните български жители, само че който си е останал както всички други един породист стопроцентов евреин и по думи, и по разбиране, и по метод на гледане върху работите…
* * *
… По мотив на нарежданията на Министерския съвет преди няколко дни всички евреи трябваше да предадат радиоапаратите и телефоните си в телефонната станция. Трябваше човек да види тая дълга върволяк от евреи пред пощенската палата подредени, натоварени с радиоапарати, чакащи ред да ги предадат. На човек му се коства, че участва на заравяне. Да предадеш инструмента, който ти е толкоз безценен, свързвал те е с целия свят, доставял ти е разтуха и утешение – по някой път наслада, по някой път тъга! Вървят безмълвно, без никакъв митинг на уста, оставят скъпия инструмент и си отиват по същия метод.
-По-рано – споделил един на жена ми – стане ти мъчително, вземеш телефона, обадиш се сестра си, на брат си, на майка си. Налегне те досада, чувстваш потребност от отмора, от проветряване – отвориш радиото. Сега стоиш като пандизчия, мълчиш с наведена глава!...
В идващия миг обърнал главата си, с цел да не забележи жена ми сълзите, които иска[ли] да бликнат на очите му.
Така е! Но не е в този момент време за прочувственост. В тоя висш миг би трябвало да работи единствено мозъкът. Всички други човешки сили би трябвало да спрат. И на първо място възприятията на сърцето…
13 септември [ 1941 година ]
Днес, в 12 часа, по покана на шефа на печата доктор Николаев в Министерството на вътрешните работи дадох уточнения върху закона за отбрана на страната във връзка на последните му промени. В един от салоните на Вътрешното министерство бяха събрани към една маса всички шефове и редактори на всички вестници, а някои стояха прави… повече от 50 души...
Казах им, че държавното управление е решено да организира битката с разрушителните сили до дъно. Касае се не до главата на тоя или оня, а до главата на България. Казах им, че държавното управление не желае жертви, че би се радвало изключително доста, в случай че мотив за използване не му се даде. Но в случай че подобен мотив би му сe дал, законът ще се приложи във всичката му суровост. Казах, че строгите санкции не би трябвало да плашат никого. Истината е назад: строгите закони [предотвратяват] повече жертви, в сравнение с вземат.
Накрая молих към печата да даде нужното подпомагане на държавното управление в тая битка...
Разделихме се най-приятелски. Директорът на печата ми благодари за хубавата и съдържателна сказка.
25 октомври [1941 година ]
На 23-ти навърших тъкмо една година като министър. Как бързо, а какъв брой усещания съм натрупал, какъв брой събития прекарвания, душевни вълнения; какво напрежение; какъв брой визити, молби и и ходатайства; какъв брой назначения; какъв брой ресепсии, вечери, екскурзии, разходки! От всичко най-хубав спомен ми е останал и ще ми с остане с разходките и екскурзиите. Посетих […] съвсем всички курорти, по-големи манастири, някои градове: Чамкория, Юндола, Говедарци, Рибарица, Копривщица, Чепино, Лъжене, Костенец, Рилския, Бачковския, Клисурския, Троянския манастир, Св. Константин, Бургас, Варна, Видин, Лом, Берковица, Котел, Копривщица, Карлово, Сопот и доста други места. Колко работи видях и с какъв брой нови хора се срещнах! Големи общественици, огромни някогашни и сегашни държавници, пълномощни министри, вестникари, писатели, учени. Няколко пъти се срещах и приказвах с царя.
Бог благослови по този начин да бъде. Аз те апелирам, о Господи, да продължава тоя сън още много-много. Искам да се събудя по-късно. Татко мой, ще ме послушаш ли? Знам, че ти ще го направиш и ти благодаря. Благодаря ти, баща мой, от все сърце.
През тая година от разликата в заплатата ние мож[а]хме доста нещо да си набавим и да се поизкърпим. Облякохме се, постлахме си креватите, поправихме някои неща у дома, които от построяването им още по този начин стояха и нямаше никакъв аспект се направят…
* Черно на бяло
С оповестените по-долу откровения, той, съгласно мен, самичък опровергава апологията, която му прави Иван Татарчев в предговора си към Дневника му. А тя е колкото погрешна, толкоз и скандална. Казано простичко, Иван Татарчев за кой ли път оневини с късна дата един властник, затъркалял се по мощен, само че и много първичен фашистки уклон. Както споделя народът ни в такива случаи: „ Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака”. За страдание, тази сентенция може умерено да се използва и за днешните ни властници, които вършат неистови опити да помирят палачите на фашизма с техните хиляди жертви. Да се тури пепел и на отрязаните и изложени на оскърбление глави освен на български, само че и на британски и американски антифашисти. За повече надникни в този линк: https://duma.bg/iztrebvahme-mirno-naselenie-za-profilaktika-n126710?h=pdfarchive&pdfarchiveId=3566.
Всъщност, нищо не сдобряват, а оправдават фашизма и самите управници навличат кафявите му ризи.
На тези, на които тези думи ще се сторят прекомерно мощни и несправедливи, ще припомня, че самият Митаков като министър на правораздаването приготвя и внася за приемане в Народното събрание и Министерския съвет редица закони и постановления, които не могат да се дефинират иначе, и тогава, и в този момент, с изключение на като прям фашизъм. Те са в основата на всички безчовечен репресии, които се стоварват върху българския народ по време на Втората международна война. Не различен, а той, самият министър на правораздаването,защитава обществено и коментира на „ тъпия “ български народ какъв брой хуманни и нужни са допълненията в Закона за отбрана на страната - т. нар „ Закон смърт”, съгласно който даже единствено за слушане на радио можеш да се сдобиеш със смъртна присъда. Нека си спомним през днешния ден, в тези мартенски дни, когато почитаме жертвите на българския държавен антисемитизъм, че министър Митаков дава своя принос и за основаването на Закона на отбрана на нацията и постановленията към него, пратили на гибел и към 3000 еврейчета от Тракия и Вардарска Македония, сред тях и пеленачета, Тяхната крах, и тази на към 200 български дечица днешните ни фашизоиди не позволяват да се означи даже със непретенциозен монумент.
Особено картинно министърът разказва по какъв начин евреите са се наредили пред Телефонната станция, с цел да предадат своите телефони и радиа, които са им неразрешени. Що ли пък не предложат и него, като царя ни, одобрил и тези ограничения, да разгласят за праведник?
Но читателят не може да не се усмихне снизходително на прехласванията на министър Митаков по благините на министерския пост. И по специфичния жп вагон, и държавния автомобил с водач и защита, и, забележете, даже по къпането в централната софийска баня. Пък и с българския футбол се занимава и желае да се забрани мач със руски футболисти. Самата популярност да е министър, ех тая суетност (!), ще докара и тоя човечец до такава степен, че той ще потапя перото си на надарен правник в кръв, а не в мастило.
Васил Митаков, " Дневник на правосъдния министър в държавните управления на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов ", Книгоиздателска къща „ Труд”, 2001 година, увод Иван Татарчев
30 юни [ 1940 г.]
…Изглежда, че това е едно психическо събитие, присъщо на индивида – да свива крилете си и да понижава гордостта си пред мощните на деня, както цветята или насекомите – пред мощното слънце.
Няма да скрия, че и аз в миналото, когато бях в ситуацията на тия мои приятели, проявявах същата уязвимост, или това възприятие, пред по-големите, изключително пред министрите, даже по някой път тяхното наличие ме е стеснявало.
Прави ми усещане, че на всички места, където се явя, връзките на хората към мен са разнообразни. Влизам в някое заведение – никой не ме познава. Разговорът почва напълно естествено, дори повърхностно. Случайно влиза някой прочут: „ Как сте, господин министре?” Из веднъж връзките на хората се трансформират. Всички застават обичайно, на лицата им се изобразява сервилна усмивка. Обръщенията към този момент са напълно други. На всяка дума прибавят „ господин министре”. Всичко ти се предлага на износна цена. Тръгваш да си вървиш – от всички страни поклони: „ Довиждане, господин министре! Довиждане, господин министре!” Даже в банята, до момента в който съм в басейна, всички стоят безшумно и спокойно, всички ме наподобяват какво представлявам; по какво се разграничавам от другите хора. Всички, които влизат, ме поздравяват, всички които си отиват, излизат с поклони. Заговориш се с някого, всички надават ухо, някои се доближават. Прислугата ме гледа в очите да не би да нуждая се от нещо. Вратите ми се отварят на всички места, аз нямам потребност да се грижа за нищо. Всичко ми се подава на време, всичко ми се предлага.
Пристигам заран с автомобила, часът е шест и половина. Пред вратите на банята чакат куп хора. Никого не пускат тъй като банята още не е отворена. Стражарят незабавно ми прави път. Всички се дърпат: „ Заповядайте, господин министре!”, всички ме поглеждат. Влизам. Веднага се отварят следующите порти. Още няма никого, събличам се и влизам. Напразно желая да очаквам ред. Плащам откакто изляза от банята.
Жена ми разправя същото. „ Тя е министерша!”
15 юни [ 1941 година ]
…В банята се виждам с всякакви лица – едни познати от по-рано, други, с които се срещнах в този момент в банята. Макар че в банята всички сме равни, въпреки че там остава от нас единствено това, което е общочовешко – голите тела са идентични. Колко доста голите хора си наподобяват! Няма значение кой е интелигентен, елементарен селяндур, жител, министър – там всички сме равни. С мен се къпят двама калугери, чиито дълги коси и черни бради обръщат внимание; къпят се инвалиди, кой без ръка, без крайник, някои парализирани, които едвам се спускат по стълбичката на басейна, други, които без непозната помощ не могат да се движат, различен трепери – ръцете му играят непрекъснато. Към мен се обръщат с изключително внимание… Всички ме заглеждат. Като река да кажа нещо - всички ме слушат, стараят се да чуят нещо.
Човекът – това е главата, мозъкът. Всичко друго е външно, незадълбочено, еднообразно и безразлично. Главата – това е индивидът. Когато се обръщаме към някого, към министъра, съдията, генерала, началника – обръщаме се към главата: дядо попе, ваше преосвещенство – това е главата; към Хитлер, Мусолини, Чърчил, Рузвелт, Наполеон, Цезар, Толстой, Шекспир – ние имаме поради главата. Всичко останало е второстепенно, еднообразно, болнаво, хилаво – общо.
Един се обръща към мен:
- Господин министре, какво има ново?
И почва диалог. Всички се натрупват да слушат. Това им дава мотив да изкажат своето удовлетворение от новото ръководство, от новия режим:
-Не може да става дума, днешното ръководство е доста по-добро от остарялото партийно ръководство – споделя един.
-Народът е удовлетворен, продължавайте все по този начин да го управлявате – прибавя различен.
8 август [ 1940 година ]
Снощи Министерския съвет се занима с въпроса за руския мач. Габровски направи отчет за посрещането на руските футболисти и за демонстрациите, които нашите комунисти са създали – демонстрации на другарство към Русия и комунизма. Разправи за случаите, станали пред „ Славянска беседа”…
Моето мнение беше, че тия демонстрации са извънредно рискови за нашите ползи в тоя миг. Те ще се изтълкуват най-лошо от германците. Още през вчерашния ден Рихтхофен обърнал внимание на тия митинги по метод, който направил усещане на наши министри (Божилов, Горанов). Германия ни покровителства като свои другари. Ако те обаче схванат, че ние сме с усеща към Русия, това не може да не им повлияе и да не ги накара да вземат нужните предварителни ограничения.
Изказах се в смисъл, че въобще допускането на този мач е неточност, изключително през днешния ден. Това за втори и трети път имах случай да заявя в Министерския съвет. Сега го повторих. Всички министри споделиха мисълта, че усещането от тоя факт няма да бъде удобно за България, само че не се решаваха да вземат самоуверено мнение – чисто и просто да забранят мача. Остана да се следи в тия един-два дни до неделя и в случай че бъдат установени нови признаци на безпокойни настроения, тогава да се отсрочи или забрани мачът. Това бе предложение на министър-председателят.
Обърнах внимание, че в случай че забраним мача, Русия ще ни се разсърди. Това най-сетне е без значение, щом е въпрос да запазим нашия вътрешен ред.
Ако обаче го допуснем и станат някои произшествия, срещу които ще би трябвало да вземем ограничения, ще загубим както благосклонностите на Русия, по този начин и благосклонностите на Германия, която ще види по очевиден метод, че настроението в България е неприятно. Ако не вземем някакви ограничения, това ще бъде непростена уязвимост, ще окуражи комунистите и на следващия ден, при различен случай, ще би трябвало да чакаме нови набези, които ще бъде още по-трудно да спрем. Това, с други думи, би било една керенщина от наша страна, за която с право един ден ще ни държат виновни.
Ако вземем ограничения, никой не може да ни осъди, тъй като никой не може да ни забрани да пазим вътрешния ред и правда в страната…
На последно място, нашите комунисти би трябвало да схванат, че страната е на поста си и тя няма да допусне никакви политически митинги от какъвто и да било темперамент. Противното е наклонена повърхност, по която тръгнем ли връщане обратно няма.
Тая теза, както се вижда, не мина.
3 август [ 1941 година ]
Вчера сутринта ме посети моят остарял другар евреин доктор Алкалай дружно със сина си (инженер). Стана въпрос за тяхната орис. Оплака се, че сме ги били „ сравнили със земята”. Очевидно той откри тоя израз за най-мек, за най-търпим в диалога сред евреин и министър в тоя миг. А той би могъл да каже доста по-силни думи, каквито те, евреите, несъмнено приказват между тях и пред други.
-Вие, евреите – споделих му, не можете да разберете или не желаете да разберете в какво се състои работата. Ако си дадете труд да я разберете така, както е, убеден съм, че освен не бихте се сърдили, само че изцяло бихте ни оправдали. Вие щяхте да видите, че тия ограничения са нужда толкоз огромна, че и ти, и който да е различен евреин, в случай че бяхте на наше място, същото щяхте да извършите. Най-мъчно и в това време най-голяма добродетел е да бъде човек обективен към себе си, т.е. да може да признава основателността и нуждата на ограниченията, които дори са срещу него.
Има две гледища по всички въпроси: едното – на мухата, и другото на орела. Ако човек застане на гледището на мухата, няма да види нищо с изключение на едно петно; в случай че обаче застане на гледището на орела [ще] види цяла една картина, цялостен пейзаж, цяла планина.
В случая вие, в случай че желаете да разберете в какво се състои работата и дали тия ограничения са уместни или не, ще се отдалечите от вашите линии или расови ползи и ще погледнете на въпроса с очите на орела, от високо. Както, когато човек желае да види една околност, отива и се качва на най-високата точка, в случай че вие по този начин погледнете на работата, ще видите, че ограниченията, които вземаме срещу евреите, освен не са неприятни, само че са акт на държавна нужда, на държавна мъдрост, освен това – на национално самозапазване.
-Но доста строго се ползва законът. Ето, и в Унгария има подобен закон, само че не го ползват.
-Не знам дали в Унгария се ползва законът или не, само че би трябвало да ви кажа, че щом има закон, той би трябвало да се ползва. Законите, които се основават, а не се ползват, деморализират жителите. Приемането на закона е въпрос на политика. Но веднъж признат, законът би трябвало да се приложи.
Вие се оплаквате от строго използване на закона. А в това време на нас ни отхвърлят, че въобще не прилагаме закона. Тук аз имам да прибавя дебатите в Народното събрание и случая с някой си Алкалай в Областния съд. Но в какво се състои строгото използване на закона.?
-На нас не ни разрешават вечер да се разхождаме.
-Това ли е страшното? Вие наподобявате на тези наши българи, които споделят: „ Не щем ни Добруджа, ни Тракия, ни Македония! Дайте ни хляба без царевица!” Тия господа не виждат от шумата гората. Същата неточност вършиме и вие. Вие не виждате, че тези ограничения се одобряват за спасението на нацията, вие не виждате тяхното избавление и заплахата от по-строги ограничения, които може да се вземат, а се сърдите, че имало полицейски час. Това демонстрира единствено едно – че сте доста капризни. Когато хората се бият, когато мрат в жестоки боеве, когато на доста места нещата са обърнати в пъкъл, когато хората като луди бягат и не знаят къде да подслонят главата си, вие хленчите, че имало полицейски час, че след 9 часа не можете да ходите по улицата, че не можете да отидете на кино, на дансинг, на посетители, че нямате радио, телефон и по този начин нататък. Вместо да благодарите, че с толкоз може да минете, вие хленчите.
Но да оставим всичко настрани. Най-после България, в която живеете и печелите, не заслужава ли от вас, евреите, в тоя миг една жертва? Вашата неточност, на всички евреи, е, че вие поставяте себе си в центъра на света и смятате, че всички други са длъжни да живеят за вас, да работят за вас, да страдат за вас. Вие? Вие сте едно богоизбрано племе: другите да се бият, а вие да печелите, да трупате благосъстояния! …
По закона за еднократния налог аз им споделих, че това е също най-малкото, което другите вършат по отношение на тях. При обстоятелството, че на всеки евреин се пада по 500 хиляди лв. положение, това, което вземаме, е капка в морето. В тоя миг, когато светът прекарва една такава рецесия, когато народите се бият на живот и гибел, спасението на отечеството, на вас, евреите, се пада да дадете не доста от това, което имате. Не единствено, че не би трябвало да роптаете, само че в случай че сте патриоти, с подготвеност би трябвало да дадете това, което ви се желае, и да благодарите, че не се е наложило да ви се вземе и останалото…
Така се разделихме с моя остарял и добър другар доктор Алкалай, който постоянно е бил сред положителните български жители, само че който си е останал както всички други един породист стопроцентов евреин и по думи, и по разбиране, и по метод на гледане върху работите…
* * *
… По мотив на нарежданията на Министерския съвет преди няколко дни всички евреи трябваше да предадат радиоапаратите и телефоните си в телефонната станция. Трябваше човек да види тая дълга върволяк от евреи пред пощенската палата подредени, натоварени с радиоапарати, чакащи ред да ги предадат. На човек му се коства, че участва на заравяне. Да предадеш инструмента, който ти е толкоз безценен, свързвал те е с целия свят, доставял ти е разтуха и утешение – по някой път наслада, по някой път тъга! Вървят безмълвно, без никакъв митинг на уста, оставят скъпия инструмент и си отиват по същия метод.
-По-рано – споделил един на жена ми – стане ти мъчително, вземеш телефона, обадиш се сестра си, на брат си, на майка си. Налегне те досада, чувстваш потребност от отмора, от проветряване – отвориш радиото. Сега стоиш като пандизчия, мълчиш с наведена глава!...
В идващия миг обърнал главата си, с цел да не забележи жена ми сълзите, които иска[ли] да бликнат на очите му.
Така е! Но не е в този момент време за прочувственост. В тоя висш миг би трябвало да работи единствено мозъкът. Всички други човешки сили би трябвало да спрат. И на първо място възприятията на сърцето…
13 септември [ 1941 година ]
Днес, в 12 часа, по покана на шефа на печата доктор Николаев в Министерството на вътрешните работи дадох уточнения върху закона за отбрана на страната във връзка на последните му промени. В един от салоните на Вътрешното министерство бяха събрани към една маса всички шефове и редактори на всички вестници, а някои стояха прави… повече от 50 души...
Казах им, че държавното управление е решено да организира битката с разрушителните сили до дъно. Касае се не до главата на тоя или оня, а до главата на България. Казах им, че държавното управление не желае жертви, че би се радвало изключително доста, в случай че мотив за използване не му се даде. Но в случай че подобен мотив би му сe дал, законът ще се приложи във всичката му суровост. Казах, че строгите санкции не би трябвало да плашат никого. Истината е назад: строгите закони [предотвратяват] повече жертви, в сравнение с вземат.
Накрая молих към печата да даде нужното подпомагане на държавното управление в тая битка...
Разделихме се най-приятелски. Директорът на печата ми благодари за хубавата и съдържателна сказка.
25 октомври [1941 година ]
На 23-ти навърших тъкмо една година като министър. Как бързо, а какъв брой усещания съм натрупал, какъв брой събития прекарвания, душевни вълнения; какво напрежение; какъв брой визити, молби и и ходатайства; какъв брой назначения; какъв брой ресепсии, вечери, екскурзии, разходки! От всичко най-хубав спомен ми е останал и ще ми с остане с разходките и екскурзиите. Посетих […] съвсем всички курорти, по-големи манастири, някои градове: Чамкория, Юндола, Говедарци, Рибарица, Копривщица, Чепино, Лъжене, Костенец, Рилския, Бачковския, Клисурския, Троянския манастир, Св. Константин, Бургас, Варна, Видин, Лом, Берковица, Котел, Копривщица, Карлово, Сопот и доста други места. Колко работи видях и с какъв брой нови хора се срещнах! Големи общественици, огромни някогашни и сегашни държавници, пълномощни министри, вестникари, писатели, учени. Няколко пъти се срещах и приказвах с царя.
Бог благослови по този начин да бъде. Аз те апелирам, о Господи, да продължава тоя сън още много-много. Искам да се събудя по-късно. Татко мой, ще ме послушаш ли? Знам, че ти ще го направиш и ти благодаря. Благодаря ти, баща мой, от все сърце.
През тая година от разликата в заплатата ние мож[а]хме доста нещо да си набавим и да се поизкърпим. Облякохме се, постлахме си креватите, поправихме някои неща у дома, които от построяването им още по този начин стояха и нямаше никакъв аспект се направят…
* Черно на бяло
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ