Христо Бойчев един от най-поставяните драматурзи у нас и в

Христо Бойчев един от най-поставяните драматурзи у нас и в чужбина. Той роден на 5 март 1950 година. Завършил е машинно инженерство в Русе, учил е и „ Театрознание” в НАТФИЗ. Пиесата му „ Полковникът птица” има над 20 превода и е играна на петте континента. Наред с множеството си призове, през 1997 година той печели Международната премия за драматургия на Британския съвет. Година по-рано – през 1996 година се кандидатира дружно с сътрудника си Иван Кулеков на президентските избори и завоюваха над 100 000 гласа.

- Г-н Бойчев, за какво след дълготрайно мъртвило Сатиричният спектакъл избра да сложи тъкмо в този момент една от вашите пиеси „ Оркестър Титаник”, правена с триумф в над 40 страни по света?

- Това е една от последните ми пиеси писана след 2000 година. Първата ми пиеса бе „ Онова нещо”, написана през 1982г само че дълго не бе сложена, защото цензурната комисия към „ Дирекция театър” не я утвърди. Театралният критик проф. Владимир Каракашев се майтапеше, че „ Онова нещо” е едно огромно нищо. В следствие обаче стана мой почитател. През 1985 –та започнах да последвам второто си висше обучение във ВИТИЗ, само че прекъснах. Прибрах се в Полски Тръмбеш и за една година написах три пиеси. В 1988 година бях „ драматург на годината” моите пиеси се играеха по едно и също време в 40 театри в страната.

- Как си обяснявате интереса към „ Оркестър Титаник” в последно време?

- Интересът към „ Оркестър Титаник” в никакъв случай не е стихвал и несъмнено има над 100 постановки по света. Защото в нея се разискват всемирен проблеми, не местни, локални дертове. Това е същността на театъра като изкуство.

- Скоро ще имате премиера на ваша книга, в която сте събрал две повести - „ Полковникът птица” и „ Обратно броене”. Как се роди концепцията за нея?

- Режисьорът Пламен Панев, който към този момент не е сред живите, през 1995-та ми донесе отрезка от вестник, че в една психиатрия са получили военни униформи и ме попита дали от това може да стане филм. Написах сюжет, който нямаше шанс да бъде осъществен – все черна котка му минаваше път. Накрая взех решение да опиша този филм като повест,. „ Обратно броене” пък се базира на теорията на Стивън Хокинг, че Вселената ще се уголемява до момента в който силата от Началния гърмеж, който е образувал Вселената се изчерпи и тогава тя ще стартира да се свива и времето ще смени посоката си и ще тръгне назад. В текста ми това към този момент се е случило и историята се развива в противоположна посока.

- Ласкае ли ви определението, че сте най-поставяният български драматург в бурните години на т.нар.преход?

- Чувствам се по-скоро задоволен, като всеки човек, който вижда плодовете на своя труд.

- Вие сте квалифициран инженер, по кое време изпитахте нужда да изразявате мислите си документално?

- Завърших това, само че не ми беше забавно, а споделяха, че съм добър механик. Имах възприятието, че в заводите, в които тогава работех, наливахме в каца без дъно, някакъв неправилен труд кипеше. Тогава открих театъра. Ключов миг беше „ Януари” на Йордан Радичков режисура на Русенския спектакъл през седемдесет и някоя година. А концепцията за „ Онова нещо” ме срещна безусловно на улицата. Но основаването на пиеси никак не е лесна работа, както считат мнозина.

- Някои режисьори се оплакват, че в този момент няма качествени български текстове, които да слагат. Така ли е, съгласно вас?

- Има блян в театъра, а и в киното, към „ тоталното авторство”. Режисьорът си написа текста, слага го и от време на време си изиграва и основната роля. Не се облягат на професионални създатели. Преди най-хубавите филми и пиеси се правеха по текстове, написани от Йордан Радичков, Георги Мишев, Станислав Стратиев и други Сега всеки режисьор стана драматург и всеки артист – режисьор.

- Преди казвахте, че българските драматурзи нямат защита в родината си, че наши режисьори не слагат живи български създатели. Все още ли мислите по този начин?

- Да. Във всички страни защита на националната драматургия. Например министерствата на културата в обособените страни поемат хонорарите на създателите и по този метод облекчават финансово театрите институции. Преди измененията имаше по-голяма интензивност в тази посока и съществуваше квота театрите да слагат български драматурзи. Също по този начин имаше на всеки 4 години Национален обзор на българската драматургия. Сега няма нищо. Имаме Асоциация на българските драматурзи, само че опитите й да промени нещо, се оказаха напразни. Поне да върнат Прегледа на българската драматургия, това ще подтиква доста създатели.

- В момента къде се слагат ваши произведения?

- В цяла Европа и Азия – азиатската част на Русия имам поради..

- Това задоволително ли е да ви подсигурява битова независимост и самостоятелност, с цел да творите?

- В някаква степен – да. Но, вижте, в театъра пари няма. Освен за някои върхови артисти в Западна Европа и Съединени американски щати които снимат и в киното.. Но доста богати хора в театъра няма. В Европа сме не повече от 5-ма драматурзи, които живеем от писане.

- Защо ви назовават постабсурдист, а пиесите ви неуместни?

- Нямам визия. Критиците имат нужда да подреждат създателите в рафтове, с цел да им е по-удобно и прегледно. Не мога да дефинира какви пиеси са „ Полковникът птица” и „ Оркестър Титаник”. Освен като пиеси на Христо Бойчев.

- Кои са парадоксите през днешния ден в актуалният ни свят – 30 години след времето, когато и вие застанахте, условно казано, под знамената на Съюз на демократичните сили с вяра за смяна?

- Много са, само че ще посоча два – парадокс беше, когато стана ясно, че множеството от депутатите на Съюз на демократичните сили се оказаха сътрудници на някогашната Държавна сигурност. Разбира се, нещата не са еднопосочни, аргументите за това са разнообразни. Друг парадокс е, че Народното събрание бе трансфорат в трамплин за бизнес. Повечето от депутатите са там не поради това, за което ги праща народът, а с цел да си гледат частните ползи. Това стопира придвижването на обществото ни. Най-големия парадокс, който ни следва е, че след 50 години ще продължаваме да се назоваваме България, само че българи в България, няма да има.

- Изчерпаха ли се очакванията и илюзиите за смяна в обществото ни? Какво мислите за политиката през днешния ден?

- Посърнаха. Развитието ни е толкоз забавено, че на човек чак му се доплаква. За политиката не мога да кажа положителни неща за жалост и то освен у нас. Европейски Съюз не извършва своето предопределение и функционалности да оформи европейска международна мощ, а продължава да е придатък на Съединени американски щати. В Германия да вземем за пример има мощно поклонение пред Съединени американски щати – там приказват за стандартите на щатите по този начин, както ние за Германия.

- Вие за какво не се впуснахте в политиката насериозно, не броя кандидатирането ви за президент и вице с сътрудника ви Иван Кулеков?

- До първите избори бях доста деен, ходех по села и паланки, по манифестации и други Но почтеният човек постоянно остава омерзен от политиката – по всички аргументи, които нагоре изброихме, а сигурно има и още.

- Ялова ли се оказа битката против Българска комунистическа партия – Българска социалистическа партия, щом след близо 30 години тази партия е втора по желания от гласоподавателите?

- В основата на всичко това е пасивността на хората у нас. Масовият българин не е деен и деятелен и има носталгия по сигурността на времената преди и храни заблуда, че Българска социалистическа партия ще ги върне, макар, че последното, което може да се каже за Българска социалистическа партия е, че е лява партия.

- Равносметката ви до тук какво демонстрира – кои са значимите неща в живота, които се пишат с основна писмен знак? Казахте, че в „ Оркестър Титаник” става въпрос за тях...

- С основни букви се пишат Любов, Живот, Чест, Достойнство, Свобода, Смърт...