Свободата и робството в душите на българите
Християните в Османската империя не са имали статут на плебеи в юридическия смисъл на думата, а на подчинено население
Наближи ли Трети март или Двадесети април, стартират национални битки на тематика: „ Имало ли е османско (турско) иго? “. Пропагандата се вихри, а за осмисляне на събитията и процесите от това време, дори не иде тирада. Масовата аудитория жадува явен и простоват отговор - имало е, или пък - нямало е.
За да си дадем отговор на този въпрос, изначално са нужни две значими неща. Първо - да сме наясно със смисъла на думите. В един и същи термин влагаме едно и също наличие. Второ - да сме наясно с историческия подтекст. Да преглеждаме процесите, събитията и страстите на хората през призмата на онази ера, а не на съвремието ни.
Приемайки, въпреки и с известни ангажименти, класическото определение на римския академик и публицист Марк Теренций Варон, че робът е „ говорещо оръдие на труда “, виждаме, че робството в Османската империя е публикувано всеобщо. Робски пазари е имало навсякъде. Негова форма е и така наречен „ кръвен налог “, т.е. - насилственото събиране на момчета за еничари, изключително интензивно през първите два века след завоюването на България. Масови са случаите на похищение на дами и девойки. От друга страна - заробването на мюсюлмани е противоречащо на шериата. Оттук чувството, че на робските пазари се продават единствено християни и езичници. За българското население, робството се трансформира в непрекъсната опасност - било посредством кръвен налог, било посредством произвола на локалния спахия или бей.
Християните и евреите, т.е. народите на Книгата, в завоюваните от Османската империя земи, не са имали статут на плебеи в юридическия смисъл на думата, а на подчинено население. Имали са право на своя религия, семейство и прочие, само че като немюсюлмани са били " второкласен " жители и заплащат за това спомагателен налог - джизие. Всъщност, самия факт на заплащането на налог демонстрира, че българите не са със статут на плебеи. Робът е нечия благосъстоятелност - като подобен той не може да заплаща налог.
От края на XVIII - началото на XIX век, османските султани осъзнават нуждата от модернизиране на империята, която съществено изостава в развиването на науката, технологиите, в това число на военното изкуство, от западните буржоазен страни. Започнатите от султан Селим III, продължени от султан Махмуд II и султан Абдул Меджид I промени, се отразяват нееднозначно на връзките сред българското население и османската власт.
През 1826 год. султан Махмуд II унищожава еничарския корпус, който по това време се е трансформирал в източник на политическа неустойчивост, безвластие и гнет над българското население в провинцията. Започва основаването на постоянна войска, което за българите значи по едно и също време по-голям напън за доставка за храна и облекло, само че и подтиква развиването на занаятите, т.е. - замогването на българите.
През 1839 год. султан Абдул Меджид I издава така наречен „ Гюлхански хатишериф “, с който прогласява пълноправие на поданиците на империята, независимост на вероизповеданието, анулация на системата за откупуване на налози, гаранции за цялост на живот, чест, имущество и прочие Реформите не престават със султанския ферман - „ Хатихумаюн “, публикуван през 1856 год. С него се дават и подсигуряват равни права на християните и мюсюлманите и прочие Империята дава право на общините да поддържат свои учебни заведения.
Впоследствие се прави земеделска промяна, даваща право на селяните да имат земята си, посредством документи за благосъстоятелност (тапии). Това води до основаване на дребни аграрни стопани, които към този момент имат своя земя. През 1864 год. Митхад паша ползва пробен модел на ръководство в Дунавския вилает, като се основават смесени препоръки (меджилиси), където българите имат свои представители.
Османските султани вършат опити да приобщят българите посредством основаване на условия за благополучие. Тези опити обаче са половинчати. Получава се по този начин, че българският народ се въздига стопански и просветително, само че политическите му права са повече декларативни. Модернизирането на империята и приобщаването на българското население не съумяват в две съществени посоки - идеология и налагане на промените.
В идеологически проект главният проблем за промените идва от неуспеха на властта да обясни на мюсюлманското население и духовенство за какво за всички е по-изгодно да живеят като равноправни жители в Империята, че това е вярно и в благозвучие с вярата.
Създава се изострен спор на статусна несъответственост, при която християните реализират стопански и учебен напредък, само че остават второкласен жители без действителни политически права. Мюсюлманското население, постоянно по-бедно в този интервал, компенсира икономическото неравноправие посредством правни и религиозни привилегии.
Случващото се в оня интервал би трябвало да се преглежда в подтекста на тогавашната ера - време на всеобщо и брутално принуждение. В Западна Европа, Русия, Съединени американски щати и в Китай - навсякъде. Султаните се разправят безпощадно освен с протестите на християните, само че и на мюсюлманите. Примери - при унищожаването на еничарския корпус, на отделилия се от централната власт Али паша Янински, на кърджалиите и прочие, грубо са избити десетки, даже и стотици хиляди мюсюлмани.
Неуспехът в идеологическата част и систематичната корупция, води и до нереализиране на промените в целокупност. Особено присъщ е случая с текстилната фабрика на Добри Желязков. През 1834 год. той основава съвременна текстилна фабрика. Първоначално получава привилегии и цялостна поддръжка от султан Махмуд II. Значението му за модернизиране на текстилното произвеждане в Османската империя и снабдяването са големи. Въпреки това, през 1853 год. е отхвърлен от ръководството, а фабриката в действителност е национализирана. Случаят става нарицателен за липса на юридическа сигурност и отбрана на българския капитал и частна благосъстоятелност в Османската империя.
Българското население се настройва против османската власт и заради голям брой преливащи се едни в други процеси и събития като: Кърджалийското време през интервала 1790-1810, когато централната власт в българските земи на практика липсва, а се шири безвластие на принуждение, жестокото потушаване на Нишкото въстание (1841 год.) и Видинското въстание (1850 год.) и други протести и въстания, насилията на заселените след Кримската война черкези, първичната мощна поддръжка за гръцката патриаршия по време на битките за църковна самостоятелност, жестокостите, действително одобрявани от централната власт, от страна на локалното мюсюлманско опълчение - башибозук, против християните и прочие Да не забравяме и активността на голям брой разузнавания от изток и запад на територията на Османската империя, целящи разрушаването ѝ.
При тези условия се реализира Българското Възраждане. Идеята за свободата и справедливостта обгръща духа и сърцата на българите. На тях противостои робството. Робството не като юридическо положение, а като липса на истина и независимост.
Георги С. Раковски, Христо Ботев и други дейци на националноосвободителното придвижване, стартират да употребяват тематиката за робството като политическа метафора. Светият облик на майката се свързва с облика на Родината („...ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня… “- Христо Ботев, „ Обесването на Васил Левски “). Темата за робството става основен миг от революционната агитация.
Получава се исторически абсурд: свободните хора - богати или най-малко заможни, интелектуалци от европейски мащаб - настояват че има иго. От една страна като агитация, а от друга, тъй като откровено смятат, че несвободата и неналичието на правдивост са иго.
Всичко това е добре известно на историците, а като цяло и на българския народ. И тук се слага въпросът - за какво 150 години след Освобождението на България, тематиката за съществуването или неналичието на Османско иго, продължава да вълнува духовете?
Моят отговор е следният. За огромна част от отричащите, свободата е значима единствено на думи. За тях приемането на непознат грант, опцията някоя наднационална конструкция да ги освободи от нуждата от сериозно мислене и от персонално присъединяване в битката за истина и за независимост е сбъдната фантазия. Затова те не схващат за каква независимост и какво иго приказват бунтовниците - „ нехранимайковци “ от Възраждането.
По-сложно е с поддръжниците на тезата, че сме били под иго. Защо толкоз хора с твърдоглавие поддържат тази унизителна теза? Отговорът, коства ми се, се крие в историческата орис на българския народ от Освобождението до наши дни. Пътят на българите от Освобождението до наши дни е път на страданието. Всички войни, въстания, опити за изграждане на благоденстваща страна, без значение от напъните и подвига на народа, редовно са унищожавани от българския хайлайф. Некомпетентността, слагачеството и измяната на този хайлайф водят или до всеобща крах на българските герои-мъченици, или до стопански и културен провал. Страданието, чийто знак е робството, се трансформира в непрекъснат сателит. Затова, когато приказваме за робството, в действителност става дума за страданието и мъченичеството - последното което сплотява българите. За силата на народа, който ги приема, живее с тях и все пак оцелява.
А след Голгота идва Възкресението.
Наближи ли Трети март или Двадесети април, стартират национални битки на тематика: „ Имало ли е османско (турско) иго? “. Пропагандата се вихри, а за осмисляне на събитията и процесите от това време, дори не иде тирада. Масовата аудитория жадува явен и простоват отговор - имало е, или пък - нямало е.
За да си дадем отговор на този въпрос, изначално са нужни две значими неща. Първо - да сме наясно със смисъла на думите. В един и същи термин влагаме едно и също наличие. Второ - да сме наясно с историческия подтекст. Да преглеждаме процесите, събитията и страстите на хората през призмата на онази ера, а не на съвремието ни.
Приемайки, въпреки и с известни ангажименти, класическото определение на римския академик и публицист Марк Теренций Варон, че робът е „ говорещо оръдие на труда “, виждаме, че робството в Османската империя е публикувано всеобщо. Робски пазари е имало навсякъде. Негова форма е и така наречен „ кръвен налог “, т.е. - насилственото събиране на момчета за еничари, изключително интензивно през първите два века след завоюването на България. Масови са случаите на похищение на дами и девойки. От друга страна - заробването на мюсюлмани е противоречащо на шериата. Оттук чувството, че на робските пазари се продават единствено християни и езичници. За българското население, робството се трансформира в непрекъсната опасност - било посредством кръвен налог, било посредством произвола на локалния спахия или бей.
Християните и евреите, т.е. народите на Книгата, в завоюваните от Османската империя земи, не са имали статут на плебеи в юридическия смисъл на думата, а на подчинено население. Имали са право на своя религия, семейство и прочие, само че като немюсюлмани са били " второкласен " жители и заплащат за това спомагателен налог - джизие. Всъщност, самия факт на заплащането на налог демонстрира, че българите не са със статут на плебеи. Робът е нечия благосъстоятелност - като подобен той не може да заплаща налог.
От края на XVIII - началото на XIX век, османските султани осъзнават нуждата от модернизиране на империята, която съществено изостава в развиването на науката, технологиите, в това число на военното изкуство, от западните буржоазен страни. Започнатите от султан Селим III, продължени от султан Махмуд II и султан Абдул Меджид I промени, се отразяват нееднозначно на връзките сред българското население и османската власт.
През 1826 год. султан Махмуд II унищожава еничарския корпус, който по това време се е трансформирал в източник на политическа неустойчивост, безвластие и гнет над българското население в провинцията. Започва основаването на постоянна войска, което за българите значи по едно и също време по-голям напън за доставка за храна и облекло, само че и подтиква развиването на занаятите, т.е. - замогването на българите.
През 1839 год. султан Абдул Меджид I издава така наречен „ Гюлхански хатишериф “, с който прогласява пълноправие на поданиците на империята, независимост на вероизповеданието, анулация на системата за откупуване на налози, гаранции за цялост на живот, чест, имущество и прочие Реформите не престават със султанския ферман - „ Хатихумаюн “, публикуван през 1856 год. С него се дават и подсигуряват равни права на християните и мюсюлманите и прочие Империята дава право на общините да поддържат свои учебни заведения.
Впоследствие се прави земеделска промяна, даваща право на селяните да имат земята си, посредством документи за благосъстоятелност (тапии). Това води до основаване на дребни аграрни стопани, които към този момент имат своя земя. През 1864 год. Митхад паша ползва пробен модел на ръководство в Дунавския вилает, като се основават смесени препоръки (меджилиси), където българите имат свои представители.
Османските султани вършат опити да приобщят българите посредством основаване на условия за благополучие. Тези опити обаче са половинчати. Получава се по този начин, че българският народ се въздига стопански и просветително, само че политическите му права са повече декларативни. Модернизирането на империята и приобщаването на българското население не съумяват в две съществени посоки - идеология и налагане на промените.
В идеологически проект главният проблем за промените идва от неуспеха на властта да обясни на мюсюлманското население и духовенство за какво за всички е по-изгодно да живеят като равноправни жители в Империята, че това е вярно и в благозвучие с вярата.
Създава се изострен спор на статусна несъответственост, при която християните реализират стопански и учебен напредък, само че остават второкласен жители без действителни политически права. Мюсюлманското население, постоянно по-бедно в този интервал, компенсира икономическото неравноправие посредством правни и религиозни привилегии.
Случващото се в оня интервал би трябвало да се преглежда в подтекста на тогавашната ера - време на всеобщо и брутално принуждение. В Западна Европа, Русия, Съединени американски щати и в Китай - навсякъде. Султаните се разправят безпощадно освен с протестите на християните, само че и на мюсюлманите. Примери - при унищожаването на еничарския корпус, на отделилия се от централната власт Али паша Янински, на кърджалиите и прочие, грубо са избити десетки, даже и стотици хиляди мюсюлмани.
Неуспехът в идеологическата част и систематичната корупция, води и до нереализиране на промените в целокупност. Особено присъщ е случая с текстилната фабрика на Добри Желязков. През 1834 год. той основава съвременна текстилна фабрика. Първоначално получава привилегии и цялостна поддръжка от султан Махмуд II. Значението му за модернизиране на текстилното произвеждане в Османската империя и снабдяването са големи. Въпреки това, през 1853 год. е отхвърлен от ръководството, а фабриката в действителност е национализирана. Случаят става нарицателен за липса на юридическа сигурност и отбрана на българския капитал и частна благосъстоятелност в Османската империя.
Българското население се настройва против османската власт и заради голям брой преливащи се едни в други процеси и събития като: Кърджалийското време през интервала 1790-1810, когато централната власт в българските земи на практика липсва, а се шири безвластие на принуждение, жестокото потушаване на Нишкото въстание (1841 год.) и Видинското въстание (1850 год.) и други протести и въстания, насилията на заселените след Кримската война черкези, първичната мощна поддръжка за гръцката патриаршия по време на битките за църковна самостоятелност, жестокостите, действително одобрявани от централната власт, от страна на локалното мюсюлманско опълчение - башибозук, против християните и прочие Да не забравяме и активността на голям брой разузнавания от изток и запад на територията на Османската империя, целящи разрушаването ѝ.
При тези условия се реализира Българското Възраждане. Идеята за свободата и справедливостта обгръща духа и сърцата на българите. На тях противостои робството. Робството не като юридическо положение, а като липса на истина и независимост.
Георги С. Раковски, Христо Ботев и други дейци на националноосвободителното придвижване, стартират да употребяват тематиката за робството като политическа метафора. Светият облик на майката се свързва с облика на Родината („...ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня… “- Христо Ботев, „ Обесването на Васил Левски “). Темата за робството става основен миг от революционната агитация.
Получава се исторически абсурд: свободните хора - богати или най-малко заможни, интелектуалци от европейски мащаб - настояват че има иго. От една страна като агитация, а от друга, тъй като откровено смятат, че несвободата и неналичието на правдивост са иго.
Всичко това е добре известно на историците, а като цяло и на българския народ. И тук се слага въпросът - за какво 150 години след Освобождението на България, тематиката за съществуването или неналичието на Османско иго, продължава да вълнува духовете?
Моят отговор е следният. За огромна част от отричащите, свободата е значима единствено на думи. За тях приемането на непознат грант, опцията някоя наднационална конструкция да ги освободи от нуждата от сериозно мислене и от персонално присъединяване в битката за истина и за независимост е сбъдната фантазия. Затова те не схващат за каква независимост и какво иго приказват бунтовниците - „ нехранимайковци “ от Възраждането.
По-сложно е с поддръжниците на тезата, че сме били под иго. Защо толкоз хора с твърдоглавие поддържат тази унизителна теза? Отговорът, коства ми се, се крие в историческата орис на българския народ от Освобождението до наши дни. Пътят на българите от Освобождението до наши дни е път на страданието. Всички войни, въстания, опити за изграждане на благоденстваща страна, без значение от напъните и подвига на народа, редовно са унищожавани от българския хайлайф. Некомпетентността, слагачеството и измяната на този хайлайф водят или до всеобща крах на българските герои-мъченици, или до стопански и културен провал. Страданието, чийто знак е робството, се трансформира в непрекъснат сателит. Затова, когато приказваме за робството, в действителност става дума за страданието и мъченичеството - последното което сплотява българите. За силата на народа, който ги приема, живее с тях и все пак оцелява.
А след Голгота идва Възкресението.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ