Левида |
Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска лингвистика и Психология в СУ " Св. Климент Охридски ". Работила е като втори режисьор в СИФ " Бояна " (Киноцентъра), в държавна такса " София ", като публицист и преводач на свободна процедура. Има издадени сборници с разкази и новели: " Острикови разкази " (в съавторство с Иван Остриков), 1993 година, " Четириноги разкази " 1996 година, " Кучешки час " 2006, " Зима на Цикладите " 2013 година
Левида – малко каменисто островче, захвърлено някъде сред Додеканезите и Цикладите, люшка се нехайно измежду водите на Егейско море и като че ли се любува на самотата си.
Капитанът ни Димо единствено е чувал за него от собствен непосредствен шкипер. На островчето живеели пет, шест души – едно семейство, само че имало механа! Повече навивки не ни трябват. Изпъваме с възторг платната, а вятърът с подготвеност ги издува. Левида, очаквай ни!
След към час порене на вълните яхтата ни надниква в първия залив, единствено с цел да установим, че към този момент сме закъснели. Поне 7 катамарана и яхти блажено се поклащат в тихите води, самодоволно пуснали котва. Капитанът, който постоянно е подготвен да се ядоса, просто тъй като му харесва да го прави, изпраща пиперливи закани към всички, дръзнали да се шляят из гръцките острови и да му се пречкат. Ловко насочва яхтата към идващия дребен залив с несигурна вяра за по-голям шанс.
Там нещата се оказват по-оптимистични. Само една немска лодка ни е изпреварила – немците обичат да са първи. Взаимно се преценяме небрежно с коси погледи, до момента в който се връзваме за плаващата шамандура. Оказват се мъжка компания – шест бройки веселяци сред 30 и 60 години. Ада мигновено пуска сексапилния си сексапил в деяние и съвсем взима лодката им на абордаж – очите им стават на ластици, които залепват в борда ни. Още не са видели Руми.
За всеки случай капитанът и нашият юнак Лъчо вършат един тур за аплодисменти по палубата, да се види, че не сме единствено русалки, а има и мъжко наличие. Настроението на съседите леко спада, само че Ада продължава с насърчителните усмивки и многообещаващи погледи – вечерта занапред следва.
Имаме незабавна задача – да запазим маса за вечерта. Тревожим се, че лодките на котва в двата залива, са повече от масите в дребната таверна. С Люба и Лъчо доплуваме на личен ход до дребния кей, тъй като Димо го мързи да пуска надуваемата лодка Динги на вода – придава си значимост като всеки капитан. Лелеяната кръчма-таверна не е на брега, а някъде нагоре по камънака, към нея водят стрелки, начертани по камъните. Впрочем, не знаем накъде тъкмо водят, само че в Гърция всички пътища и секрети пътеки най-после стигат до маса. Тримата вървим в индийска нишка по каменистия сипей, до момента в който слънцето изсушава осолените ни тела. Наоколо се мяркат някакви кози, които ни гледат съмнително и бързат да се скрият зад ниските каменни огради, с които е разграфен островът.
Стигаме къщата на единствените жители на острова. Кръчмата в действителност е техният двор – шест, седем маси, не повече. Посреща ни стара жена и вика сина си Михалис – строен, побелял грък към четиресетте, очевидно той е основният тук. Запазваме най-хубавата маса, избираме си вечерята – изборът е сред три ястия и се прави авансово. Люба и Лъчо вземат решение да пообиколят камънака на острова, не може да няма параклис, а аз бързам да се върна и да рапортувам на групата. Отгоре се вижда, че в това време в “нашия “ залив са дебаркирали още две яхти. Точно стигам брега и Михалис ме застига с моторетката си. Оказва се, че всеки късен следобяд обикаля с дребната си лодка, която го чака вързана на кейчето, закотвените към този момент съдове и предлага гостоприемството си. Значи можело да си ангажираме места от борда, но ние не – първи да сме, сакън да не останем без маса!
Вечерта се явяваме в цялостен състав в двора на къщата, наименуван за таверна. Нашите съседи по лодка към този момент са тук – немците цепят секундата на две, даже когато са на отмора. Едва в този момент виждат смуглата ни хубавица Руми. И по този начин – имаме цялостен набор хубавици – обилна русокоска а‘ла Мерилин Монро и огнена брюнетка с бадемови очи и походка на черна пантера. Вечерта за синеоките тевтонци ще е сложна – просто не могат да съберат долната и горната си челюст. С непогрешимия инстинкт на алфа мъжки Димо бързо преценя обстановката и разпорежда:
- Я, вие двечките, сядайте до мен от двете ми страни, а по този начин!
Тримата сядат с тил към немската маса и зрителният контакт е пресечен. Ние, по-обикновените сме свободни да се разположим където желаеме. Нищо обаче не може да спре флиртаджийския нагон на Ада – тя се обръща през рамо ту наляво, ту надясно и обилно раздава мамещи погледи и полуусмивки. Димо вижда това и обгръща собственически облегалката на стола ѝ, накланя се по роднински към ухото ѝ и процежда с блага усмивка:
- Още един път се обърни и ще ти шибна един зад врата! – звучи като любовен шепот.
- Ама, кап‘тан, ревнуваш ли?! – пита Ада с вяра и галено се цупи.
Руми избира да остане загадъчна и недостъпна. Гъстата ѝ кестенява коса се спуска по гърба ѝ като плътна завеса. Харесвам северен вид мъже и съчувствам на германците, само че с моето ЕГН към този момент не мога да ги утеша.
И по този начин, в дребния гръцки двор, ограден с висок каменен дувар, сме се събрали пъстра интернационална компания. На масата под асмата са се настанили две двойки французи. Забелязала съм, че те постоянно вървят на чифтове, без значение от възрастта. Някъде зад гърбовете ни се дочува клокочеща скандинавска тирада и пълнозвучен смях, съпроводен от възторжено цвилене – а какъв брой тихи и меланхолични са северняците вкъщи... Тук са и неизбежните англичани. Ада твърди, че в тоалетната срещнала поляк, само че тя среща мъже на всички места.
Гръцката фамилия снове сред гостите. Михалис взима поръчките за питиетата и салатите, двете му деца – момче на 13, 14 години и мургаво къдрокосо момиченце, което стърчи единствено с една глава над масите, само че се старае за двама, разнасят съвсем тичешком блюдата и чашите. Жена му управлява процеса облегната на вратата към кухнята с ръка на кръста. От време на време дава къси нареждания или подава следващата табла. Зад гърба ѝ сред фурната и котлоните се вихри бабата – основният готвач.
В цялата тази суматоха Михалис намира време да спре до всяка маса и да се диалози другарски с гостите. Така с нашия от малко малко порядъчен британски и безсилен гръцки съумяваме да разберем, че децата идват единствено през ваканциите, а учат на Самос – най-близкия по-голям остров. Той и другите от фамилията са тук през цялата година. Често за зимата оставал и брат му. Учудваме се за какво. Притичвайки да ни донесе следващата поръчка напитки и да нагледа нещо в кухнята, Михалис се връща да довърши описа си. Островът трябвало да е целогодишно обитаем, остане ли запустял – страната незабавно щяла да разположи военни. Това се отнасяло за всички островчета наоколо до турския бряг. Обезлюдят ли се, турците незабавно щели да ги заграбят. Между тези два народа май в действителност има кръвна злоба, изключително от гръцка страна. Така че, страната подкрепяла по всевъзможен метод Михалис и фамилията му да живеят на острова. Все отново, издръжката на няколко души е по-изгодна от поддръжката на въпреки и дребна военна база. Таверната отваряли по-скоро за многообразие през топлите месеци на годината – да се омешат със света. Накрая, преди още веднъж да отскочи до другите маси, Михалис се навежда към нас и сякаш под секрет, с показалец на устните, само че с нескрита горделивост ни прошепва на гръцки: „ Аз имам и пушка! “ – леко смигване, сиреч, в случай че подлият (разбирай турски) зложелател нападне, ще го посрещна с оръжие. Разбрахме – няма да се застояваме.
Малко по-късно, до момента в който плащаме сметката, се сещаме да попитаме защо са тези ниски каменни зидове, с които е набразден островът.
- А, камъните ли? – отвръща повърхностно Михалис. – Те са от шестнайсти век. – Каза го, като че ли са останали от предходната седмица. Служели са като прикрития и за нападатели, и за отбранители, съгласно случая, смига съзаклятнически гъркът. – Но ние още ги поддържаме за всеки случай – още веднъж съучастническо намигане.
Ясно, скоро можем да бъдем нападнати от близкия турски бряг. Тези хора одобряват съседската опасност напълно съществено – току виж, иззад някой дувар изскочи ядосан чалмалия, размахал кървясъл ятаган. Е, най-малко няма да е ненадейно – Михалис има пушка!
Другите компании също се готвят да потеглят. Макар единствено за няколко часа домът на Михалис беше и наш – един двор, няколко маси, светът в шепа. На изпроводяк в близост към този момент шета и дамата Михалис, децата несъмнено са заспали. На вратата на кухнята с изтощена, само че удовлетворена усмивка ней-сетне е скръстила ръце бабата-главен готвач. Благодарим за вкусните гозби – тя ни махва сърдечно.
Поемаме по каменистата пътека надолу. Трима от нас са с челници и разпределени първоначално, средата и края на групата, дружно образуваме светеща нишка в непрогледната нощ.
Стигаме брега, където ни чака надуваемата лодка. Обръщаме погледи обратно. В мрака се движат две светещи гъсеници – немската и още някои, а по другата пътека към първия залив пълзят светлинките на хората от другите лодки. Приличат на звезди паднали на земята и търкалящи се към морето.
Оставам да дремя на палубата – не ми се прибира в тясната душна каюта. Над мен са ярките летни звезди, а към тях се е устремило копието на мачтата ни. Яхтата се върти на въжето към шамандурата и в дрямка виждам ту каменния тил на острова, ту мачтите на другите лодки. Кротки сънливи талази безшумно пляскат по бордовете, а отнякъде се дочува мощно хъркане – Посейдон? Закъсняла луна добавя пейзажа и внимателно осветява спящото море, спящите лодки, спящия остров... и мен.
Сбогом, Левида! Всъщност не – вземам те със себе си, оставаш с мен – с една вечер, само че вечно.
Б. ред. -
Левида – малко каменисто островче, захвърлено някъде сред Додеканезите и Цикладите, люшка се нехайно измежду водите на Егейско море и като че ли се любува на самотата си.
Капитанът ни Димо единствено е чувал за него от собствен непосредствен шкипер. На островчето живеели пет, шест души – едно семейство, само че имало механа! Повече навивки не ни трябват. Изпъваме с възторг платната, а вятърът с подготвеност ги издува. Левида, очаквай ни!
След към час порене на вълните яхтата ни надниква в първия залив, единствено с цел да установим, че към този момент сме закъснели. Поне 7 катамарана и яхти блажено се поклащат в тихите води, самодоволно пуснали котва. Капитанът, който постоянно е подготвен да се ядоса, просто тъй като му харесва да го прави, изпраща пиперливи закани към всички, дръзнали да се шляят из гръцките острови и да му се пречкат. Ловко насочва яхтата към идващия дребен залив с несигурна вяра за по-голям шанс.
Там нещата се оказват по-оптимистични. Само една немска лодка ни е изпреварила – немците обичат да са първи. Взаимно се преценяме небрежно с коси погледи, до момента в който се връзваме за плаващата шамандура. Оказват се мъжка компания – шест бройки веселяци сред 30 и 60 години. Ада мигновено пуска сексапилния си сексапил в деяние и съвсем взима лодката им на абордаж – очите им стават на ластици, които залепват в борда ни. Още не са видели Руми.
За всеки случай капитанът и нашият юнак Лъчо вършат един тур за аплодисменти по палубата, да се види, че не сме единствено русалки, а има и мъжко наличие. Настроението на съседите леко спада, само че Ада продължава с насърчителните усмивки и многообещаващи погледи – вечерта занапред следва.
Имаме незабавна задача – да запазим маса за вечерта. Тревожим се, че лодките на котва в двата залива, са повече от масите в дребната таверна. С Люба и Лъчо доплуваме на личен ход до дребния кей, тъй като Димо го мързи да пуска надуваемата лодка Динги на вода – придава си значимост като всеки капитан. Лелеяната кръчма-таверна не е на брега, а някъде нагоре по камънака, към нея водят стрелки, начертани по камъните. Впрочем, не знаем накъде тъкмо водят, само че в Гърция всички пътища и секрети пътеки най-после стигат до маса. Тримата вървим в индийска нишка по каменистия сипей, до момента в който слънцето изсушава осолените ни тела. Наоколо се мяркат някакви кози, които ни гледат съмнително и бързат да се скрият зад ниските каменни огради, с които е разграфен островът.
Стигаме къщата на единствените жители на острова. Кръчмата в действителност е техният двор – шест, седем маси, не повече. Посреща ни стара жена и вика сина си Михалис – строен, побелял грък към четиресетте, очевидно той е основният тук. Запазваме най-хубавата маса, избираме си вечерята – изборът е сред три ястия и се прави авансово. Люба и Лъчо вземат решение да пообиколят камънака на острова, не може да няма параклис, а аз бързам да се върна и да рапортувам на групата. Отгоре се вижда, че в това време в “нашия “ залив са дебаркирали още две яхти. Точно стигам брега и Михалис ме застига с моторетката си. Оказва се, че всеки късен следобяд обикаля с дребната си лодка, която го чака вързана на кейчето, закотвените към този момент съдове и предлага гостоприемството си. Значи можело да си ангажираме места от борда, но ние не – първи да сме, сакън да не останем без маса!
Вечерта се явяваме в цялостен състав в двора на къщата, наименуван за таверна. Нашите съседи по лодка към този момент са тук – немците цепят секундата на две, даже когато са на отмора. Едва в този момент виждат смуглата ни хубавица Руми. И по този начин – имаме цялостен набор хубавици – обилна русокоска а‘ла Мерилин Монро и огнена брюнетка с бадемови очи и походка на черна пантера. Вечерта за синеоките тевтонци ще е сложна – просто не могат да съберат долната и горната си челюст. С непогрешимия инстинкт на алфа мъжки Димо бързо преценя обстановката и разпорежда:
- Я, вие двечките, сядайте до мен от двете ми страни, а по този начин!
Тримата сядат с тил към немската маса и зрителният контакт е пресечен. Ние, по-обикновените сме свободни да се разположим където желаеме. Нищо обаче не може да спре флиртаджийския нагон на Ада – тя се обръща през рамо ту наляво, ту надясно и обилно раздава мамещи погледи и полуусмивки. Димо вижда това и обгръща собственически облегалката на стола ѝ, накланя се по роднински към ухото ѝ и процежда с блага усмивка:
- Още един път се обърни и ще ти шибна един зад врата! – звучи като любовен шепот.
- Ама, кап‘тан, ревнуваш ли?! – пита Ада с вяра и галено се цупи.
Руми избира да остане загадъчна и недостъпна. Гъстата ѝ кестенява коса се спуска по гърба ѝ като плътна завеса. Харесвам северен вид мъже и съчувствам на германците, само че с моето ЕГН към този момент не мога да ги утеша.
И по този начин, в дребния гръцки двор, ограден с висок каменен дувар, сме се събрали пъстра интернационална компания. На масата под асмата са се настанили две двойки французи. Забелязала съм, че те постоянно вървят на чифтове, без значение от възрастта. Някъде зад гърбовете ни се дочува клокочеща скандинавска тирада и пълнозвучен смях, съпроводен от възторжено цвилене – а какъв брой тихи и меланхолични са северняците вкъщи... Тук са и неизбежните англичани. Ада твърди, че в тоалетната срещнала поляк, само че тя среща мъже на всички места.
Гръцката фамилия снове сред гостите. Михалис взима поръчките за питиетата и салатите, двете му деца – момче на 13, 14 години и мургаво къдрокосо момиченце, което стърчи единствено с една глава над масите, само че се старае за двама, разнасят съвсем тичешком блюдата и чашите. Жена му управлява процеса облегната на вратата към кухнята с ръка на кръста. От време на време дава къси нареждания или подава следващата табла. Зад гърба ѝ сред фурната и котлоните се вихри бабата – основният готвач.
В цялата тази суматоха Михалис намира време да спре до всяка маса и да се диалози другарски с гостите. Така с нашия от малко малко порядъчен британски и безсилен гръцки съумяваме да разберем, че децата идват единствено през ваканциите, а учат на Самос – най-близкия по-голям остров. Той и другите от фамилията са тук през цялата година. Често за зимата оставал и брат му. Учудваме се за какво. Притичвайки да ни донесе следващата поръчка напитки и да нагледа нещо в кухнята, Михалис се връща да довърши описа си. Островът трябвало да е целогодишно обитаем, остане ли запустял – страната незабавно щяла да разположи военни. Това се отнасяло за всички островчета наоколо до турския бряг. Обезлюдят ли се, турците незабавно щели да ги заграбят. Между тези два народа май в действителност има кръвна злоба, изключително от гръцка страна. Така че, страната подкрепяла по всевъзможен метод Михалис и фамилията му да живеят на острова. Все отново, издръжката на няколко души е по-изгодна от поддръжката на въпреки и дребна военна база. Таверната отваряли по-скоро за многообразие през топлите месеци на годината – да се омешат със света. Накрая, преди още веднъж да отскочи до другите маси, Михалис се навежда към нас и сякаш под секрет, с показалец на устните, само че с нескрита горделивост ни прошепва на гръцки: „ Аз имам и пушка! “ – леко смигване, сиреч, в случай че подлият (разбирай турски) зложелател нападне, ще го посрещна с оръжие. Разбрахме – няма да се застояваме.
Малко по-късно, до момента в който плащаме сметката, се сещаме да попитаме защо са тези ниски каменни зидове, с които е набразден островът.
- А, камъните ли? – отвръща повърхностно Михалис. – Те са от шестнайсти век. – Каза го, като че ли са останали от предходната седмица. Служели са като прикрития и за нападатели, и за отбранители, съгласно случая, смига съзаклятнически гъркът. – Но ние още ги поддържаме за всеки случай – още веднъж съучастническо намигане.
Ясно, скоро можем да бъдем нападнати от близкия турски бряг. Тези хора одобряват съседската опасност напълно съществено – току виж, иззад някой дувар изскочи ядосан чалмалия, размахал кървясъл ятаган. Е, най-малко няма да е ненадейно – Михалис има пушка!
Другите компании също се готвят да потеглят. Макар единствено за няколко часа домът на Михалис беше и наш – един двор, няколко маси, светът в шепа. На изпроводяк в близост към този момент шета и дамата Михалис, децата несъмнено са заспали. На вратата на кухнята с изтощена, само че удовлетворена усмивка ней-сетне е скръстила ръце бабата-главен готвач. Благодарим за вкусните гозби – тя ни махва сърдечно.
Поемаме по каменистата пътека надолу. Трима от нас са с челници и разпределени първоначално, средата и края на групата, дружно образуваме светеща нишка в непрогледната нощ.
Стигаме брега, където ни чака надуваемата лодка. Обръщаме погледи обратно. В мрака се движат две светещи гъсеници – немската и още някои, а по другата пътека към първия залив пълзят светлинките на хората от другите лодки. Приличат на звезди паднали на земята и търкалящи се към морето.
Оставам да дремя на палубата – не ми се прибира в тясната душна каюта. Над мен са ярките летни звезди, а към тях се е устремило копието на мачтата ни. Яхтата се върти на въжето към шамандурата и в дрямка виждам ту каменния тил на острова, ту мачтите на другите лодки. Кротки сънливи талази безшумно пляскат по бордовете, а отнякъде се дочува мощно хъркане – Посейдон? Закъсняла луна добавя пейзажа и внимателно осветява спящото море, спящите лодки, спящия остров... и мен.
Сбогом, Левида! Всъщност не – вземам те със себе си, оставаш с мен – с една вечер, само че вечно.
Б. ред. -
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ