Красимир Димовски: „Тезеят допада на режисьорите за филм, д...
Хората, които не четат, преди говореха в кръчмите, а в този момент пишат в обществените мрежи
Не бива да допуснем изкуственият разсъдък да се очовечи преди човечеството
- Какво е писането за теб? Призвание, избавление или някаква орис, за която нямаш рационално пояснение? Повече непосилен труд или ентусиазъм?
- Писането не е нищо повече от ръководене на фантазии, споделил го е Борхес. Според Пикасо пък човек не стопира да мечтае, тъй като остарява, а остарява, тъй като стопира да мечтае. Не бих могъл да се изразя по-добре от двамата гении.
Само да допълня поред: мечтите са предопределение, не всекиму е обещано да мечтае. Те са и избавление - от безжалостния ход на времето и най-много - от безвремието. Те са и орис, дава ти се от вълшебната пръчица, с която те допират след раждане.
Процесът на самото писане в действителност е непосилен труд, както беше споделил един публицист - миньорски. Понякога потръгва, различен път - не, може да изхвърлиш десетки изписани страници, да започваш изначало. Но пък това боричкане си е благословено - няма по-добро леговище на този свят от писането, най-малко съгласно мен.
Но с цел да влезеш в това леговище, ти би трябвало ключът на вдъхновението. То може да пристигна от река, от цвят, от инцидентно срещнат ангел на спирката. Изгубиш ли този ключ, оставаш пред вратата. За жал, постоянно го загубвам, а за благополучие -още по-често го намирам.
- Винаги съм се чудил по какъв начин успяваш да изтриеш трескавото всекидневие като редактор в уеб страницата и коментатор, с цел да се потопиш между Могила и Могилчица?
- Мисля, че най-голямото ми постижение е това, че се научих да преминавам с лекост от едно положение в друго. Ще го кажа метафорично - да престъпвам от третото в четвъртото измерение и назад, ако приемем, че третото е леговище на битността, а четвъртото - на духа, на изкуството. Не знам по какъв начин се получи, не съм го тренирал, медитирал или нещо сходно, просто стана. Когато се кача в планината сред Могила и Могилчица - мястото, където се роди концепцията за дребното човечество - преобръщането става на часа, чувствам го физически. В града е по-бавно, само че се получава. Благодарение на това оцелях през годините за писането. Знаеш каква мелачка е публицистиката, споделям го с положително възприятие, само че е различен поминък, друга битност, по тази причина беше избавително това преобразяване.
- Обясняваш 30-годишното креативно безмълвие след " Ние, кавалеристите " (1987) и " Райската градина " (1989) с търсенето на персонално пространство за изява. Все по-трудно ли е да го намериш в свят, в който хората доста повече пишат, въпреки и най-вече в обществените мрежи, в сравнение с четат?
- Не диря пространство за персонална изява, не. Търся празни пространства, те са най-голямото благосъстояние съгласно Анди Уорхол. Те се намират извънредно мъчно, само че пък са единственото място, където въображението ти може да построява светове. Те са като грундирани платна, подготвени да се поддадат на четката, стига да я държи ръката на художник.
Исторически ние постоянно сме живели в запълнени пространства, само че си прав, че в днешната ера на обществени мрежи и извънредно лесни връзки те са не просто запълнени, само че и затлачени. Те гъмжат от всекидневия, от прочетено, от научено, от очаквания, от страхове. Затова и намирането им е толкоз мъчно. Но пък когато ги откриеш, чувството е Колумбовско.
При мен се случи по този начин, че ги преоткрих след трийсетина години - не е доста от позиция на вечността (смее се). Аз открих своето празно пространство сред Могила и Могилчица, където заселих своето малко човечество. И то заживя в тематичната и стилистична трилогия - „ Момичето, което предсказваше предишното “, „ Ловецът на русалки “ и „ Тезеят в своя лабиринт “.
- А по-малко ли четат днешните пишещи из мрежите?
- Не мисля, че има разлика от преди. Винаги е имало група хора, които четат, и голяма група, които не четат. Само че през годините на социализма те говореха из кръчмите, а през днешния ден - из мрежата.
- Алпинистите споделят, че когато стъпиш на върха, си благополучен, само че и унищожен, тъй като не виждаш цел на хоризонта. " Тезеят в своя лабиринт " стъпи на върха, като взе премията за разказ на годината. Сега накъде гледаш?
- Наградите са тласък, да, само че не мога да ги оприлича с връх. Стъпваш на върха, когато усетиш, че си написал нещо положително. Отдъхваш, оглеждаш хоризонтите и си казваш, че се е получило. Но несъмнено, това е съгласно теб, оттова насетне би трябвало да намериш удостоверение от читателите, от литературоведите и по този начин нататък.
Да, има го и момента на кратковременно благополучие като при алпинистите, когато и в случай че дойдат разбирането, премиите, само че незабавно по-късно погледът ти би трябвало да хване някакъв облак, мах на птица или падащо перо. И да поемеш след тях.
Слизането по противоположния път е избавително за алпиниста, само че е гибелно за писателя.
А съответно за момента - преподреждам едни разкази, които не влязоха във втората книга, защото не се връзваха тематично, и пиша една новела за момиче, което рисува на брега на реката, а в действителност реката го рисува - с отражението му. Нахвърлям бележки и за един разказ, който дължа на моя татко.
- Твърдиш, че българските създатели би трябвало да вършат неща, които надскачат балканския критерий. Такива сюжети и герои ли търсиш за своите книги?
- Можеш да пишеш за доста дребен район, само че не можеш да си районен. Писането изцяло се обезсмисля, в случай че си останеш в района. Ако от твоето Макондо не се появи цялостен един нов свят, ще си остане някаква „ селска “ прозаичност за някакво латиноамериканско село. Въображението би трябвало да заселва късчето земя - било то в Родопите или в Париж, с герои и събития, които са забавни за света, които му оказват помощ да съществува, да се продължи и осмисли.
В соца говореха за „ градска “ и „ селска “ прозаичност - една от тоталните глупости на това време. А прозата в действителност е единствено два типа - добра и неприятна.
- В киното най-трудно е да направиш филм, който хем да е висока топка, хем да се харесва на тълпата. Доколко това важи и за литературата? Ти къде се целиш?
- Така е, това се отнася с цялостна мощ и за книгите. Иржи Менцел казвал: „ Майка ми беше шивачка, а татко ми интелектуалец и аз върша филмите по този начин, че да се схващат от майка ми, само че да не се срамя от татко ми “. Дори и да не изтъквам тъкмо, смисълът е подобен. Една книга би трябвало да бъде четивна, да увлича, само че това е епидермалният пласт. Под него съгласно мен би трябвало да има доста пластове… Не е неволя, в случай че читателят си остане на първия слой, само че останалите пластове би трябвало да ги има - за другите, които ще обхванат в тях.
Та и аз по този начин, когато пиша, виждам да не се срамя от мама и баща, които ме гледат от горната страна.
А за филмиране на книга най-много имат думата режисьорите. Говорили сме и за трите книги, само че сякаш най-вече им подхожда „ Тезеят в своя лабиринт “. Ще видим…
- Яврово ли е мястото, където музите най-лесно и постоянно те навестяват?
- Бил съм доста дребен, когато за първи път чух думата „ муза “ и си я показах като някакво призрачно творение, което изниква от тъмнината. После към този момент трябваше да възприема класическия й облик. Но може би по-правилна е детската ми визия - това в действителност е нещо призрачно, което може да ти пресече пътя или напряко да те връхлети. Това е допустимо да стане на всички места - и в градовете, и на морето, и в подлеза, и на магистралата…
Ако ми се случи, мъча да запазя в себе си това призрачно нещо, до момента в който се кача в Яврово. И там, в случай че е речено, да седна да пиша, тази недействителност се трансформира в сила, в доста случаи - богословена. Това преображение може да се дължи на земята там, където минаха първите десетина години от живота ми. Подхранват я евентуално цветовете или по-скоро - споменът за тях.
- Носиш гените на Борис Димовски, разгласил си в " Марица " страхотни карикатури, завоюва за тях Награда " Пловдив ". Защо избра словото пред рисуването?
- Изкуствата имат общ корен, по този начин споделят. Малкият човек постоянно първо прорисува, а по-късно, като научи писмеността, може да прави и опити в писането. При мен се получи нещо в тоя ред - рисувал съм с темпера в ученическите години, имам непокътнати картини от този момент, след това продължих с карикатурите. В " Марица " в действителност се получи неповторима всекидневна графа. Татко също пишеше разкази и правеше статуи от зъболекарски восък - той беше извънреден ортодонт, та генът може да е и от него, и от чичо.
А след това словото ме избра, то избира, ти не можеш да го избереш.
- Споделяш постоянно, че изпитваш боязън изкуственият разсъдък да не нагази брутално и в творчеството. Може ли машината да надмине човешкото въображение?
- Опасността ще пристигна, когато изкуственият разсъдък спре да подражава и да създава съгласно заложените параметри и стартира да твори. Което пък значи, че към този момент ще усеща, ще страда, ще се влюбва, ще има въображение и спомени… Затова не трябва да допуснем ИИ да се очовечи преди човечеството.
Не бива да допуснем изкуственият разсъдък да се очовечи преди човечеството
- Какво е писането за теб? Призвание, избавление или някаква орис, за която нямаш рационално пояснение? Повече непосилен труд или ентусиазъм?
- Писането не е нищо повече от ръководене на фантазии, споделил го е Борхес. Според Пикасо пък човек не стопира да мечтае, тъй като остарява, а остарява, тъй като стопира да мечтае. Не бих могъл да се изразя по-добре от двамата гении.
Само да допълня поред: мечтите са предопределение, не всекиму е обещано да мечтае. Те са и избавление - от безжалостния ход на времето и най-много - от безвремието. Те са и орис, дава ти се от вълшебната пръчица, с която те допират след раждане.
Процесът на самото писане в действителност е непосилен труд, както беше споделил един публицист - миньорски. Понякога потръгва, различен път - не, може да изхвърлиш десетки изписани страници, да започваш изначало. Но пък това боричкане си е благословено - няма по-добро леговище на този свят от писането, най-малко съгласно мен.
Но с цел да влезеш в това леговище, ти би трябвало ключът на вдъхновението. То може да пристигна от река, от цвят, от инцидентно срещнат ангел на спирката. Изгубиш ли този ключ, оставаш пред вратата. За жал, постоянно го загубвам, а за благополучие -още по-често го намирам.
- Винаги съм се чудил по какъв начин успяваш да изтриеш трескавото всекидневие като редактор в уеб страницата и коментатор, с цел да се потопиш между Могила и Могилчица?
- Мисля, че най-голямото ми постижение е това, че се научих да преминавам с лекост от едно положение в друго. Ще го кажа метафорично - да престъпвам от третото в четвъртото измерение и назад, ако приемем, че третото е леговище на битността, а четвъртото - на духа, на изкуството. Не знам по какъв начин се получи, не съм го тренирал, медитирал или нещо сходно, просто стана. Когато се кача в планината сред Могила и Могилчица - мястото, където се роди концепцията за дребното човечество - преобръщането става на часа, чувствам го физически. В града е по-бавно, само че се получава. Благодарение на това оцелях през годините за писането. Знаеш каква мелачка е публицистиката, споделям го с положително възприятие, само че е различен поминък, друга битност, по тази причина беше избавително това преобразяване.
- Обясняваш 30-годишното креативно безмълвие след " Ние, кавалеристите " (1987) и " Райската градина " (1989) с търсенето на персонално пространство за изява. Все по-трудно ли е да го намериш в свят, в който хората доста повече пишат, въпреки и най-вече в обществените мрежи, в сравнение с четат?
- Не диря пространство за персонална изява, не. Търся празни пространства, те са най-голямото благосъстояние съгласно Анди Уорхол. Те се намират извънредно мъчно, само че пък са единственото място, където въображението ти може да построява светове. Те са като грундирани платна, подготвени да се поддадат на четката, стига да я държи ръката на художник.
Исторически ние постоянно сме живели в запълнени пространства, само че си прав, че в днешната ера на обществени мрежи и извънредно лесни връзки те са не просто запълнени, само че и затлачени. Те гъмжат от всекидневия, от прочетено, от научено, от очаквания, от страхове. Затова и намирането им е толкоз мъчно. Но пък когато ги откриеш, чувството е Колумбовско.
При мен се случи по този начин, че ги преоткрих след трийсетина години - не е доста от позиция на вечността (смее се). Аз открих своето празно пространство сред Могила и Могилчица, където заселих своето малко човечество. И то заживя в тематичната и стилистична трилогия - „ Момичето, което предсказваше предишното “, „ Ловецът на русалки “ и „ Тезеят в своя лабиринт “.
- А по-малко ли четат днешните пишещи из мрежите?
- Не мисля, че има разлика от преди. Винаги е имало група хора, които четат, и голяма група, които не четат. Само че през годините на социализма те говореха из кръчмите, а през днешния ден - из мрежата.
- Алпинистите споделят, че когато стъпиш на върха, си благополучен, само че и унищожен, тъй като не виждаш цел на хоризонта. " Тезеят в своя лабиринт " стъпи на върха, като взе премията за разказ на годината. Сега накъде гледаш?
- Наградите са тласък, да, само че не мога да ги оприлича с връх. Стъпваш на върха, когато усетиш, че си написал нещо положително. Отдъхваш, оглеждаш хоризонтите и си казваш, че се е получило. Но несъмнено, това е съгласно теб, оттова насетне би трябвало да намериш удостоверение от читателите, от литературоведите и по този начин нататък.
Да, има го и момента на кратковременно благополучие като при алпинистите, когато и в случай че дойдат разбирането, премиите, само че незабавно по-късно погледът ти би трябвало да хване някакъв облак, мах на птица или падащо перо. И да поемеш след тях.
Слизането по противоположния път е избавително за алпиниста, само че е гибелно за писателя.
А съответно за момента - преподреждам едни разкази, които не влязоха във втората книга, защото не се връзваха тематично, и пиша една новела за момиче, което рисува на брега на реката, а в действителност реката го рисува - с отражението му. Нахвърлям бележки и за един разказ, който дължа на моя татко.
- Твърдиш, че българските създатели би трябвало да вършат неща, които надскачат балканския критерий. Такива сюжети и герои ли търсиш за своите книги?
- Можеш да пишеш за доста дребен район, само че не можеш да си районен. Писането изцяло се обезсмисля, в случай че си останеш в района. Ако от твоето Макондо не се появи цялостен един нов свят, ще си остане някаква „ селска “ прозаичност за някакво латиноамериканско село. Въображението би трябвало да заселва късчето земя - било то в Родопите или в Париж, с герои и събития, които са забавни за света, които му оказват помощ да съществува, да се продължи и осмисли.
В соца говореха за „ градска “ и „ селска “ прозаичност - една от тоталните глупости на това време. А прозата в действителност е единствено два типа - добра и неприятна.
- В киното най-трудно е да направиш филм, който хем да е висока топка, хем да се харесва на тълпата. Доколко това важи и за литературата? Ти къде се целиш?
- Така е, това се отнася с цялостна мощ и за книгите. Иржи Менцел казвал: „ Майка ми беше шивачка, а татко ми интелектуалец и аз върша филмите по този начин, че да се схващат от майка ми, само че да не се срамя от татко ми “. Дори и да не изтъквам тъкмо, смисълът е подобен. Една книга би трябвало да бъде четивна, да увлича, само че това е епидермалният пласт. Под него съгласно мен би трябвало да има доста пластове… Не е неволя, в случай че читателят си остане на първия слой, само че останалите пластове би трябвало да ги има - за другите, които ще обхванат в тях.
Та и аз по този начин, когато пиша, виждам да не се срамя от мама и баща, които ме гледат от горната страна.
А за филмиране на книга най-много имат думата режисьорите. Говорили сме и за трите книги, само че сякаш най-вече им подхожда „ Тезеят в своя лабиринт “. Ще видим…
- Яврово ли е мястото, където музите най-лесно и постоянно те навестяват?
- Бил съм доста дребен, когато за първи път чух думата „ муза “ и си я показах като някакво призрачно творение, което изниква от тъмнината. После към този момент трябваше да възприема класическия й облик. Но може би по-правилна е детската ми визия - това в действителност е нещо призрачно, което може да ти пресече пътя или напряко да те връхлети. Това е допустимо да стане на всички места - и в градовете, и на морето, и в подлеза, и на магистралата…
Ако ми се случи, мъча да запазя в себе си това призрачно нещо, до момента в който се кача в Яврово. И там, в случай че е речено, да седна да пиша, тази недействителност се трансформира в сила, в доста случаи - богословена. Това преображение може да се дължи на земята там, където минаха първите десетина години от живота ми. Подхранват я евентуално цветовете или по-скоро - споменът за тях.
- Носиш гените на Борис Димовски, разгласил си в " Марица " страхотни карикатури, завоюва за тях Награда " Пловдив ". Защо избра словото пред рисуването?
- Изкуствата имат общ корен, по този начин споделят. Малкият човек постоянно първо прорисува, а по-късно, като научи писмеността, може да прави и опити в писането. При мен се получи нещо в тоя ред - рисувал съм с темпера в ученическите години, имам непокътнати картини от този момент, след това продължих с карикатурите. В " Марица " в действителност се получи неповторима всекидневна графа. Татко също пишеше разкази и правеше статуи от зъболекарски восък - той беше извънреден ортодонт, та генът може да е и от него, и от чичо.
А след това словото ме избра, то избира, ти не можеш да го избереш.
- Споделяш постоянно, че изпитваш боязън изкуственият разсъдък да не нагази брутално и в творчеството. Може ли машината да надмине човешкото въображение?
- Опасността ще пристигна, когато изкуственият разсъдък спре да подражава и да създава съгласно заложените параметри и стартира да твори. Което пък значи, че към този момент ще усеща, ще страда, ще се влюбва, ще има въображение и спомени… Затова не трябва да допуснем ИИ да се очовечи преди човечеството.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ