Хората, които ме познават, знаят, че боготворя да ми подаряват бели рози. Намирам алените по-скоро за клиширани. В белите има нещо, което ме разтапя. Познавачи на символиката им са ми казвали, че белите рози се асоциират с непорочност и откровеност. Те споделят „ Довери ми се “. Червената роза сякаш шепнела „ обичам те “, само че на мен постоянно ми е казвала по-скоро крещящо и натрапчиво „ бит ме “. Всяко момиче е срещало задоволително мъже, които са му подарявали една или 100 и една червени рози, а без думи като че ли са казвали, че в подмяна би трябвало да дадат любов. За благополучие не всички са идентични. После всеки среща различен, който му наподобява на бялата роза и на който дава най-хубавото от себе си.

Любовта идва с доверието. Или по-точно идва със пристрастеността, само че остава с доверието. И белите рози са една прелестна метафора за това.

Миналият петък получих най-прекрасната кошница с бели рози и я оставих до контейнера за отпадък при  стоянката на такситата пред НДК. Ако сте минали оттова и сте видели красивите цветя в кишата, а след това сте се питали кой дръвник ги е оставил, да знаете че съм аз. Това са гузни рози, опитващи се да спасят едно предадено доверие. Скъпи рози с на ниска цена желание. Тази история на пръв взор си е единствено моя, обаче съм сигурна, че всеки я познава.

Аз не съм от дамите, които питат прекомерно. Не държа сметка, не ревизирам телефони и фейсбуци, не проследявам и не споделям, че нищо ми няма, когато явно ми има. Не употребявам сълзите си като оръжие, а ги вардя единствено за себе си. Все съм си мислела, че в случай че знаеш какъв брой струваш, не е нужно да се задушаваш със подозрения дали индивидът до теб го знае и дали ще бъдеш оценен. За момент си помислих, че евентуално е неточност. Накрая този някой тича по теб в една студена вечер и ти изяснява какъв брой те обича, само че ти даже не искаш да го слушаш, тъй като ти се гади от всичко, което още не си чул. По-скоро от всичко, което е направил, до момента в който си е лягал до теб. После идват розите и от тук към този момент я знаете историята.

Защото, когато си добър с някого, постоянно той стартира да си мисли, че ти в никакъв случай няма да си отидеш.

Че ще си постоянно там и ще си затваряш очите още веднъж и още веднъж, тъй като към този момент си го правил няколко пъти. Че ще се оправиш отново, че не усещаш по какъв начин ти споделя лека нощ с парфюм на други. Че ще свикнеш даже когато ненадейно отиде за цигари, а се върне след час, да не питаш за какво по дяволите се бави.

И даже да е мъчно да се повярва, тъкмо хората, които са търпели всичките ти нелепости, са тези, които си отиват внезапно и вечно. Защото

едно е да не искаш да разрешаваш нещо да се счупи и поради това да си подготвен на взаимни отстъпки, друго е да лепиш към този момент счупеното.

Много обичам оня образец с чашата, която хвърляш на земята. Чупи се за секунди. А по-късно пробвай да се извиниш?! Не става, още е на части на пода.

И в случай че се сетиш прекомерно късно какъв брой добре ти е било с някого, той може към този момент да си е по-добре без теб. Казват, че индивидът е като банката. Може да инвестираш в него години наред и по-късно незабелязано да загубиш всичко с един неверен ход. Вярно е, може. Но не става внезапно, даже да си мислиш, че е по този начин, тъй като е по-лесно. Чашата дълго време се цялостни, капка по капка, обаче когато към този момент е на части на пода,  е прекомерно късно за размисли. Никога не можеш да събереш всичките елементи.

Инфо: http://www.goguide.bg