Хора, които не искат европейски път за България, ще говорят

Хора, които не желаят европейски път за България, ще приказват за някакъв собствен национализъм, който изключва приемливост и принадлежност към по-голямо, общо и морално-идентичностно цяло. Политици с уклон към корупция и към страни, които атакуват съседите си, ще приказват за „ народен блян “ и ще поясняват казаното преди Освобождението повратно. Духовенството също евентуално ще заприказва за „ чиста и свята република “, за Дякона и житейските му църковни избори. Ако не беше лятна почивка, в учебните заведения щеше да има тържества в комсомолски жанр — без необикновен смисъл, само че с доста клишета. Със сигурност обаче някъде из родината ни читалищата ще правят оценка детски рисунки в упражнение, лишено от смисъл, само че за по този начин или другояче витаещата сила на клишараност да бъде впрегната.

Няма да погледнем към това да определим днешните си национални идеали — ще хвърлим сила да се намразим. Историческият подтекст ще остане все по този начин затрупан. И по този начин — до 18 февруари, когато ще означаваме обесването на Апостола. Или до всеки различен мотив, в който ще се обърнем към предишното, ще си кажем какъв брой сме зле и отново ще откажем да приказваме какво е положителен национализъм и по какъв начин да го практикуваме през днешния ден.

 

А положителен национализъм е да изхвърляш боклука си в кошчето. Да не караш пил. Да не мяташ неизгасен фас, тъй че да не възпламени следващия летен горски пожар. Да посадиш дърво, което да стопира дъжда в речните корита и да пази от наводнения. Да не се буташ в трамвая, да си платиш билетчето. Да вършиш работата си съзнателно и с мисъл. Да се усмихнеш на влизане в магазина, да поздравиш. Ако не можеш да окажеш помощ — да не вредиш. Да събираш бутилки разделно, да даваш капачки за кувьоз. Да прибереш коте от улицата и да се грижиш за него с обич. Да родиш дете и да се грижиш за него с обич. Да гласуваш и да изискваш отчетност от политиците ни. Да те вълнува светът към теб, колкото и непопулярно да е. Да практикуваш емпатия. Да искаш мир, който обаче да е обективен. Да си свободен — само че виновен.

 

И по този начин нататък. И по този начин нататък.

 

Апостолът не ни е завещал портрет за окачане по стените, а посока — на съвест, на дълг, на персонална отговорност. Не е нужно да сме герои. Нужно е да бъдем хора. Свободни, събудени, почтени. Всеки ден. Това е нашата „ чиста и свята република “. Която стартира от нас — даже в моментите, когато наподобява прекомерно комплицирано да го признаем.