Новата стихосбирка на Станислава Станоева: „Хляб, любов и д...
" Хляб, обич и други ангели " - по този начин се назовава новата стихосбирка на поетесата Станислава Станоева. Още с появяването си на литературния пазар тя получи възторжени мнения от читатели и литературоведи.
Това е книга за тялото и душата, за материалното и духовното, за дребното и огромното. Ангелите, които пърхат в близост, са единствено тяхна проекция.
Стихосбирката е разграничена на три елементи - „ Албум “, „ Карта “ и „ Мъглявина “, които се допълват взаимно, като в същото време градират от детството към зрелостта, от физическото към духовното, от забележимото към невидимото, от човешкия към заобикалящия ни космос. В книгата има едно непрекъснато придвижване напред и нагоре, което внушава, че всички сме част от всичко и преградата сред обособените времена и пространства се минава елементарно благодарение на паметта, любовта, насладата, тъгата, даже гибелта.
" Пречистваща носталгия и блян по завръщане към невинността на най-истинската ни татковина - детството, към чувството за дом, споделеност, отбрана. Самотата на пространствата, от които освен детето в нас, само че и предметите си потеглят, макар опитите ни да обитаваме в два свята, наподобявайки ангелите. През раните от думи и жестове, загубите и разделите, чак до светлата горест и дребните наслади, книгата на Станислава Станоева „ Хляб, обич и други ангели “ успоредява апокалипсиса на света с персоналните ни апокалипсиси, от които става все по-трудно да излезем, тъй като към момента продължаваме да сричаме езика на живота ", написа за стихосбирката Аксиния Михайлова.
" Ако индивидът, както твърди поезията на Станислава Станоева, е изработен от звезден прахуляк, от божествени атоми, а огромният гърмеж разпилява спомените, създавайки свят, то като неотменност в живота ни остава единствено носталгията на детето. Тази носталгия е и самотна и уязвима, само че и смиряваща и привързваща. Носталгия като идваща отдалеко светлина, осветяваща пътя ", споделя Иво Рафаилов.
Станислава Станоева е създател на стихосбирките „ Смъртта на палача “ (1999), „ Полет в камъка “ (2003), „ Градове и други острови “ (2009), „ Теория на всичко “ (2012), „ Форми на живот “ (2017), „ Божествени частици “ (2020), „ Хляб, обич и други ангели “ (2024) и на сборника с разкази „ Трева и звезди “ (2022). Нейни творби са преведени на турски, британски, немски и норвежки.
В очакване на Апокалипсиса
1.
Северните сияния се простират доникъде на континентите.
Слънцето изригва и прекъсва всички връзки.
Сякаш те ни помагат…
Сахара затрупва южните крайбрежия на Европа –
зрънце по зрънце,
песъчинка по песъчинка, парченце по парченце –
валят оранжеви снегове,
дъждовете са кални,
а Ел Ниньо – определеното дете на тази планета,
идва за своето Второ пришествие.
Или ще ни избави, или ще ни заличи.
Все в миналото.
2.
Седим на една тераса в края на пролетта.
Пием пастис с доста лед в дребни дълги чашки.
Гледаме през телескопа изчезващи звезди
и чакаме, чакаме последното зрелище.
Ние сме закъснели декаденти в една закъсала вселена.
Казваме си наздраве, без да се гледаме.
После някой разрязва Луната и ми подава късче.
Има усет на чужд леден плод,
на нещо, което не можем да формулираме.
Край ли, начало ли беше?
Проблясваме в мрака като транспарантни риби.
И се вижда по какъв начин обезпокоително бият сърцата ни.
Мамография
отдалечете се от апарата
слушам студения глас на сестрата
правя отстъпка гола като лебед
в огледалото виждам друго огледало
и една чешма капе неистово
желая да се отдалеча
на километри разстояние от всеки уред
желая да отворя вратата и да побягна
да търча по зелена ливада
да бъда надалеч от всеки уред
който може да проникне
в кътчетата на тялото ми
да снима клетките
алвеолите
атомите на сърцето
като индианците
се опасявам да не видят душата ми
под лупите
под рентгеновите лъчи
и стетоскопските пипала
да я видят
какъв брой е бяла
бяла
и по какъв начин едно черно леке –
тъгата –
пораства в нея с всяка последваща година
Подялба
Давам ти половината от моята гибел,
аз ще взема част от твоята.
Така и двамата ще бъдем
на половина живи,
наполовина безсмъртни.
Безснежна зима
Една нощ се разсъниха от гальовен звук.
По екрана на тв приемника
жужаха снежинки,
една от друга по-различни,
и се гонеха зад стъклото.
Лежах в мрака и си припомнях,
че те са ехтене от Големия гърмеж,
който ни е основал в миналото.
Един безмълвен господ се проектираше в мрака,
мърдаше в електронни сигнали.
Дочувах по какъв начин падат метеорити,
по какъв начин се сипе звезден прахуляк,
долавях пълзене на антични влечуги,
плисък на риби и мощни крила,
плач на динозаври,
и саблезъби тигри…
Всички те, събрани в гальовен галактически звук,
пристигнал при мен отпреди милиарди години.
Спрях тв приемника.
Не можех да понеса толкоз безкрайност
в една безснежна зима
на края на земята.
Петроглиф
Върху каменното ми сърце
някой е гравирал звездна карта.
Пътищата водят все по-далеч от мен,
все по-близо до звездите.
Играта на Бог
Миналото е постоянно с теб,
живее в паралелна галактика.
Всичко е тук и в този момент –
в сегашно несвършващо време.
Не мога да разгадавам ноти,
само че слушам всеки тон на Вселената.
Тази мелодия е като струнна доктрина,
като повтарящ се тон.
Свиря ловко на всяка струна.
Звездите умират от насилствена гибел
и техните скелети се скитат измежду нас
като топки за боулинг,
само че нито една не улучва джоба на Бог,
който не играе зарове,
само че цъка билярд,
разделя атомите,
основава божествени частици
и цялостни с тях безсмъртните ни души
на прощаване.
Знам –
на квантово равнище
няма разлъка,
всичко е обвързвано
с мигновени връзки
от тук до края на всички вселени и измерения.
Затова,
за какво не умираме като снежинките, Господи –
нежно и безшумно,
още преди да сме докоснали твърда почва.
Без да трупаме тези лавини в себе си,
без да замръзваме от самотност –
сами в летящия край нас космос.
Изгубеното дете
В един летен следобяд съм излязла да си играя
и от този момент не съм се прибирала.
Все още заставам на онази огромна поляна пред блока,
заривам съкровища от станиол и картинки от дъвки,
пъдя калинки и пеперуди,
падам и ставам с ожулени колене,
карам колело по тихите улици,
зяпам птиците и детелините,
скачам на ластик.
Стъмва се и
сърцето ми ще изскочи от страх
и от благополучие.
Майка и баща ме търсят години наред.
Всички деца се прибраха.
Само аз към момента съм там.
Силуетът ми свети в тъмното –
на челото със светулка,
с думи в джоба,
в сърцето – сълза.
Всяка вечер
раззеленявам мрака, взряна в Млечния път.
Търся Голямата мечка,
с цел да заспя в дланите ѝ.
Това е книга за тялото и душата, за материалното и духовното, за дребното и огромното. Ангелите, които пърхат в близост, са единствено тяхна проекция.
Стихосбирката е разграничена на три елементи - „ Албум “, „ Карта “ и „ Мъглявина “, които се допълват взаимно, като в същото време градират от детството към зрелостта, от физическото към духовното, от забележимото към невидимото, от човешкия към заобикалящия ни космос. В книгата има едно непрекъснато придвижване напред и нагоре, което внушава, че всички сме част от всичко и преградата сред обособените времена и пространства се минава елементарно благодарение на паметта, любовта, насладата, тъгата, даже гибелта.
" Пречистваща носталгия и блян по завръщане към невинността на най-истинската ни татковина - детството, към чувството за дом, споделеност, отбрана. Самотата на пространствата, от които освен детето в нас, само че и предметите си потеглят, макар опитите ни да обитаваме в два свята, наподобявайки ангелите. През раните от думи и жестове, загубите и разделите, чак до светлата горест и дребните наслади, книгата на Станислава Станоева „ Хляб, обич и други ангели “ успоредява апокалипсиса на света с персоналните ни апокалипсиси, от които става все по-трудно да излезем, тъй като към момента продължаваме да сричаме езика на живота ", написа за стихосбирката Аксиния Михайлова.
" Ако индивидът, както твърди поезията на Станислава Станоева, е изработен от звезден прахуляк, от божествени атоми, а огромният гърмеж разпилява спомените, създавайки свят, то като неотменност в живота ни остава единствено носталгията на детето. Тази носталгия е и самотна и уязвима, само че и смиряваща и привързваща. Носталгия като идваща отдалеко светлина, осветяваща пътя ", споделя Иво Рафаилов.
Станислава Станоева е създател на стихосбирките „ Смъртта на палача “ (1999), „ Полет в камъка “ (2003), „ Градове и други острови “ (2009), „ Теория на всичко “ (2012), „ Форми на живот “ (2017), „ Божествени частици “ (2020), „ Хляб, обич и други ангели “ (2024) и на сборника с разкази „ Трева и звезди “ (2022). Нейни творби са преведени на турски, британски, немски и норвежки.
В очакване на Апокалипсиса
1.
Северните сияния се простират доникъде на континентите.
Слънцето изригва и прекъсва всички връзки.
Сякаш те ни помагат…
Сахара затрупва южните крайбрежия на Европа –
зрънце по зрънце,
песъчинка по песъчинка, парченце по парченце –
валят оранжеви снегове,
дъждовете са кални,
а Ел Ниньо – определеното дете на тази планета,
идва за своето Второ пришествие.
Или ще ни избави, или ще ни заличи.
Все в миналото.
2.
Седим на една тераса в края на пролетта.
Пием пастис с доста лед в дребни дълги чашки.
Гледаме през телескопа изчезващи звезди
и чакаме, чакаме последното зрелище.
Ние сме закъснели декаденти в една закъсала вселена.
Казваме си наздраве, без да се гледаме.
После някой разрязва Луната и ми подава късче.
Има усет на чужд леден плод,
на нещо, което не можем да формулираме.
Край ли, начало ли беше?
Проблясваме в мрака като транспарантни риби.
И се вижда по какъв начин обезпокоително бият сърцата ни.
Мамография
отдалечете се от апарата
слушам студения глас на сестрата
правя отстъпка гола като лебед
в огледалото виждам друго огледало
и една чешма капе неистово
желая да се отдалеча
на километри разстояние от всеки уред
желая да отворя вратата и да побягна
да търча по зелена ливада
да бъда надалеч от всеки уред
който може да проникне
в кътчетата на тялото ми
да снима клетките
алвеолите
атомите на сърцето
като индианците
се опасявам да не видят душата ми
под лупите
под рентгеновите лъчи
и стетоскопските пипала
да я видят
какъв брой е бяла
бяла
и по какъв начин едно черно леке –
тъгата –
пораства в нея с всяка последваща година
Подялба
Давам ти половината от моята гибел,
аз ще взема част от твоята.
Така и двамата ще бъдем
на половина живи,
наполовина безсмъртни.
Безснежна зима
Една нощ се разсъниха от гальовен звук.
По екрана на тв приемника
жужаха снежинки,
една от друга по-различни,
и се гонеха зад стъклото.
Лежах в мрака и си припомнях,
че те са ехтене от Големия гърмеж,
който ни е основал в миналото.
Един безмълвен господ се проектираше в мрака,
мърдаше в електронни сигнали.
Дочувах по какъв начин падат метеорити,
по какъв начин се сипе звезден прахуляк,
долавях пълзене на антични влечуги,
плисък на риби и мощни крила,
плач на динозаври,
и саблезъби тигри…
Всички те, събрани в гальовен галактически звук,
пристигнал при мен отпреди милиарди години.
Спрях тв приемника.
Не можех да понеса толкоз безкрайност
в една безснежна зима
на края на земята.
Петроглиф
Върху каменното ми сърце
някой е гравирал звездна карта.
Пътищата водят все по-далеч от мен,
все по-близо до звездите.
Играта на Бог
Миналото е постоянно с теб,
живее в паралелна галактика.
Всичко е тук и в този момент –
в сегашно несвършващо време.
Не мога да разгадавам ноти,
само че слушам всеки тон на Вселената.
Тази мелодия е като струнна доктрина,
като повтарящ се тон.
Свиря ловко на всяка струна.
Звездите умират от насилствена гибел
и техните скелети се скитат измежду нас
като топки за боулинг,
само че нито една не улучва джоба на Бог,
който не играе зарове,
само че цъка билярд,
разделя атомите,
основава божествени частици
и цялостни с тях безсмъртните ни души
на прощаване.
Знам –
на квантово равнище
няма разлъка,
всичко е обвързвано
с мигновени връзки
от тук до края на всички вселени и измерения.
Затова,
за какво не умираме като снежинките, Господи –
нежно и безшумно,
още преди да сме докоснали твърда почва.
Без да трупаме тези лавини в себе си,
без да замръзваме от самотност –
сами в летящия край нас космос.
Изгубеното дете
В един летен следобяд съм излязла да си играя
и от този момент не съм се прибирала.
Все още заставам на онази огромна поляна пред блока,
заривам съкровища от станиол и картинки от дъвки,
пъдя калинки и пеперуди,
падам и ставам с ожулени колене,
карам колело по тихите улици,
зяпам птиците и детелините,
скачам на ластик.
Стъмва се и
сърцето ми ще изскочи от страх
и от благополучие.
Майка и баща ме търсят години наред.
Всички деца се прибраха.
Само аз към момента съм там.
Силуетът ми свети в тъмното –
на челото със светулка,
с думи в джоба,
в сърцето – сълза.
Всяка вечер
раззеленявам мрака, взряна в Млечния път.
Търся Голямата мечка,
с цел да заспя в дланите ѝ.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ