Европа в сепия
Хърватската писателка 17 март 2023 година в Амстердам. " Дневник " препубликува от едноименното есе от сборника ѝ " Европа в сепия ".
Великолепната есеистична книга на хърватската писателка Дубравка Угрешич - " Европа в сепия ", която излиза още веднъж в издателство " Панорама " е същинска находка за всеки сериозен четец поради удоволствието от общуването с интелигентен, занимателен и великодушен събеседник по въпроси, които живо го интересуват.
Дори да е чел другите есеистични книги на тази авторка и да познава нейния жанр, той още веднъж ще бъде сюрпризиран от умеенето ѝ да доближава до сърцевината на проблемите с неподражаема лекост, да ги проучва постоянно от непредвидена позиция, да въвлича читателя във вълнуващо странствуване, да контактува с него с една естествена диалогичност, да му се доверява и да го заразява със своята потиснатост, само че и яд и гняв, подигравка и комизъм по отношение на парадоксите в заобикалящия ни свят.
Дубравка Угрешич е родена в Кутина. Майка ѝ е българка. Завършва литература в Загребския университет, работи като теоретичен помощник в Института за литературна просвета в Загреб. Писателската си кариера стартира с книгите за деца " Малкият пламък " (1971) и " Филип и сречица " (1976). Следват прозаичните книги " Поза за прозаичност " (1978), " Животът е приказка " (1983), " Щефица Цвек в челюстите на живота " (1981), " Форсиране на романа река " (1988), " Музеят на безусловната капитулация " (1997), " Министерство на болката " (2004), " Баба Яга снесла яйце " (2008) и " Лисица " (2017), както и на есеистичните - " Американски речник " (1993), " Култура на лъжата " (1996), " Четенето неразрешено " (2001), " Няма никой у дома " (2005), " Нападение над минибара " (2010) и " Европа в сепия " (2013), отличени с влиятелни интернационалните награди.
Дубравка Угрешич, публицист: Живеем в комфорта на демокрацията, без да разбираме какво тъкмо е тя
Дубравка Угрешич е и съставителка на излязлата през 1988 година " Антология на различната съветска прозаичност ", както и авторка на киносценариите " В лапите на живота " и " За щастието са нужни трима ". Преподава модерна съветска и средноевропейска литература в редица европейски и американски университети.
Дубравка Угрешич, " Европа в сепия ", издателство " Панорама ", 2017 година, превод от хърватски Жела Георгиева, художник Капка Кънева
Из " Европа в сепия "
Напоследък с автоматизирано тракване на вътрешната ми камера трансформирам в фотоси средноевропейската околна среда, дружно с лицата на хората, които срещам. Веднага по-късно у мен се задвижва и iPhoto-програмата: import-effects-sepia-done. Сякаш заобикалящата реалност е екран, а на дланта ми е залепено невидимо отдалечено с три варианти: минало, настояще и бъдеще. При което работи единствено една: минало, сепия.
Може би неотдавнашната безсънна нощ в Братислава отключи този инстикт у мен. Стаята в хотела имаше чудноват, подправен прозорец, който не гледаше на открито, а към вътрешността на хотела, към рецепцията. Държах го затворен, пердетата - спуснати, което единствено засилваше гъстотата на клаустрофобията във въздуха. Беше евентуално два след среднощ, когато, изтормозена от усилието да заспя, разпрострях новото издание на " The Economist " и дълго се пулих в картата на Европа, разграничена на трицветни зони. Фрапантният червен цвят означаваше криза, жълтият - приблизително състояние, а зеленият - зона без криза.
Зелени бяха единствено три страни - Словакия, Естония и Словения, въпреки още на другия ден, съдейки по последните вести, Словения се беше хързулнала в жълтата зона. След това с неенергично любознание зареях взор по рекламния туристически проспект, който взех от рецепцията с вярата, че ще ме приспи. На проспекта беше отпечатана картата на Словакия. Северозападно от Братислава окото ми се натъкна на градче с моето име.
Баба Яга снесла яйце С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Вместо да бъда сюрпризирана или трогната (я виж ти, с градчето сме съименници!), ненадейно ме блъсна мисълта за роднинска миниатюрност и маловажност. Славянска етимология, дуб (дъб) - дубрава (дъбрава), ах, гори и горички, листенца и храсталачета, баирчета и хълмчета, води и мочурища, всичко това е толкоз до болежка сходно. С начумерен взор пълзях по имената на словашките градчета и селца на картата, все едно изтребвах бълхи. Словенски гроб, я виж ти, и Хърватски гроб Гроб - герб - тил (Не е ли Загреб в действителност Загроб, задгробно място, или просто загърбено от Бога място?).
Краищата на страниците на туристическия проспект бяха бъкани с реклами: печена гъска, гулаш, девойчета в национални носии с цветни венчета на главите, захаросани сърца, реклами за новия живот: таймасаж, суши бар. Китайските заведения за хранене, суши-баровете и тай-масажите преплетоха Средна Европа като първите предвестници (придатъци?) на интернационализацията.
Запитах се от кое място идва моята злост? Къде е коренът й? Напълно е допустимо още в детството да са ме настроили не по Гринуич, а по социалистическия часовник, който постоянно бързаше напред, към по-доброто бъдеще, към напредъка, към утрешния ден, очертаващ се като грандиозна заря, която искри на небето в хиляди цветове и форми. Може би детското ми въображение, татуирано с кучето Лайка и обещаното скорошно странствуване до Луната, е заредило трайно с адреналин хоризонтите на моите упования? Или тези хоризонти са капризни от новите технологии и в този момент, развивайки в това време неконтролиран вкус, чакам от заобикалящата реалност да се държи като филм на 3D, по-добре от самата себе си?
Не ме ли изпълва с злост мисълта, че съм тръгнала за град, в който сигурно не съм била, и най-неочаквано съм се озовала вкъщи? Може би на всички места нося със себе си blue print на Средна Европа и влизайки в средноевропейската зона, съпоставям вътрешната си рисунка с ситуацията на място, копието със заобикалящата среда, изцяло неспособна да се любувам на хубостта на дребните разлики? Не се ли крие повода за неприязънта ми в инцидентната борба със личното си състояние на картата?
Форсиране на романа рекаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Защото всеки се чеше там, където най-вече го сърби. Не ровех ли из интернет, до момента в който се готвех за пътуването, из историята на словашката литература и не се ли хванах, че я чета без необикновен възторг, тъкмо както бих чела историята на хърватската литература и в резултат на това сред незначителните имена на словашките писатели елементарно мога да си показва и своето? Не е ли затова безсънната нощ в братиславската хотелска стая с подправения прозорец, който не гледа на открито, а във вътрешността, единствено мъчителен конфликт със личната ми маловажност?
Ако е по този начин, от кое място идва правото ми на " колониална " надменност, на ерупция на съвсем неоправдателна политическа неучтивост, на самоволно установяване на координатите сред значителност и маловажност? Защо тъпата картинка на гулаш в паница вместо бодрост провокира у мен гадене, въпреки да не съм вегетарианка? Нямам никаква причина за злост, Словакия не е моята страна, тук съм за първи път, аз съм гостенка, хотелската стая с подправения прозорец не е моят дом, домакините са извънредно общителни, гулашът е вкусно ястие, Братислава е град, ситуиран на Дунав, а Дунав - Дуна, Дунай, Донау, Данюбе, Туна, Дунареа извира от Шварцвалд и се влива в Черно море
Мостът на Словашкото национално въстание, който се издига над Дунав и води в Братислава, е архитектурна забележителност от времената на комунизма. Прилича на мега-робот с два крайници и глава във формата на огнеопорна тенджера. На върха на тенджерата се намира въртящ се ресторант. С печената гъска в чинията и глава в облаците словакът от епохата на комунизма, допускам, е могъл да има възприятието, че държи целия свят на дланта си. Известно време кулите с въртящи се заведения за хранене бяха архитектурен комунистически изискан, има ги на всички места. В ресторанта на върха на телевизионната кула на Александерплац сервитьорките са облечени в униформи в ретро гедерешки жанр и се стараят да бъдат мудни както в положителните остарели комунистически времена.
Щефица Цвек в челюстите на животаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Маниакалният комунизъм имаше и маниакални архитектурни искания. Мнозина към момента считат седемте сталински " пагоди " в Москва (и осмата във Варшава) за подигравка с архитектурата, въпреки " пагодите " да не се разграничават изключително от нюйоркските, те, прочее, са строени по американски пример.
Братиславският мост е трансформирал името си и в този момент се назовава просто Новия мост. Мостът, който амбициозно е обявявал модерното бъдеще, води към сънен остарял градски център, където посетителят е посрещнат от прочувствено дребен монумент на Мария Терезия на кон. Досущ като играчка, открадната от детски дом, Мария Терезия мътно блещука в ноемврийската мъгла. Цялата в избледнели жълтеникави и зеленикави цветове на фасадите, Братислава наподобява полуизоставена и извънредно тиха. Мъглата работи като заглушител. А мостът от тази страна на Дунав се мержелее в мъглата като грандиозно футуристично заричане.
Събрали сме се тук десетина интелектуалци да беседваме за ескалацията на еврокризата, за страха и несигурността, за крехкостта на днешните публични и държавни институции и отчайващия дефицит на бъдещи планове. Повечето от нас са писатели, по нужда и проповедници дилетанти. " Експертите ", тези, които би трябвало да са способени, са пренебрежимо малцинство. Тук участват и културни мениджъри, ръководители на дребни Неправителствени организации, редактори на списания със съмнителна известност, академични професори, студенти и доброволци. Хора от моята " кръвна група ".
Американски речникС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Събираме се, когато ни повикат, пътьом се подушваме между тях, махаме с опашка, джафкаме помалко и се отдръпваме до идната опция. Мизерните подаяния от Европейски Съюз текат по невидимите брюкселски тръби и капят в ръцете на тези, които ни канят. Само един от нас е " звезда ", кацна тук закратко, като съобщи на натрупалите се, че що се отнася до бъдещето, говеждият гулаш си е изпял песента, кравешките изпражнения излъчват прекалено много нездравословни газове. Еколозите най-малко знаят защо приказват, когато приказват за бъдещето, или по-точно - никой не се съмнява, че знаят. Еколозите са нашите съвременни проповедници, изискват от нас лоялност, жертвоготовност и религия. Щом те споделят, че скоро ще настъпи краят на света, би трябвало да им имаме вяра.
Кризззза, кризззза, кризззза - думата бръмчи като досадна муха сред стените на остарелия локален спектакъл. Промъкваме се през тесните коридори, мимоходом надничаме в гримьорните, в гардеробната, спъваме се в прашния сценичен атрибут и ето ни на дребната сцена. Осветяват ни остарели театрални прожектори и погледите от публиката. Говорим, думите очевидно са се изтъркали, удряме с тях както с глава о стената, въздухът е задушен, някой измежду публиката се прозява, кислородът не доближава, театърът става стеснен.
Дочакваме почивката с облекчение, поддържаме се с кафе във фоайето. Една колежка, дребна женичка с хубаво лице и дървено държание, с детски ръкавици с един пръст на ръцете, те, ръцете й, непреодолимо припомнят плюшени лапички. Приятелят на дамата прибавя обяснителната записка: " Знаете ли, нощницата ѝ беше от синтетика, по тази причина по този начин пострада. Истински шанс е, че огънят не засегна лицето ѝ ". Гласът му е приглушен, сякаш от честите повторения е изхабил прочувствения си заряд.
Женицата е полска емигрантка с дълготраен житейски стаж в Европа и с ослепително познаване на няколко езика. Крехката ѝ, вдървена фигура и ръчичките лапички будят у мен тягостна комбинация от стеснение и страдание. Извинявам се и диря изхода. В другото предверие седят неподвижни портиери, съвсем като духове, останали от времената на комунизма, и се пулят в тв приемника. Макар по всички международни стратегии да се въртят вълнуващи фрагменти от демонстрациите в парка Зукоти, духовете на портиерите втренчено се взират в мексиканска сапунка.
Епохата на кожатаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
На изхода има пейчица, явно за пушачи. На пейчицата, също както в портиерските будки от времената на комунизма, седи съветски сътрудник и пуши. Сядам и аз, изначало пушим безмълвно, а след това отваряме дума за съветските олигарси. Страхотни пичове, споделя сътрудника, умни и начетени, един купи британски всекидневник, различен цяла британска верига книжарници, в този момент евентуално и наличието на съветската литература на западния пазар ще се ускори. Ами да, какво да се прави, вълчи закон - който заплаща, той поръчва музиката, - за него персонално рецесия няма, в никакъв случай не му е вървяло по-добре. Към нас се причисляват две млади словачки и аз ги посрещам с облекчение. Забелязвам по какъв начин средноевропейската потиснатост дискретно засенчва погледите им, съвсем като лек грим. Или просто имат дълги мигли?
Ах, Средна, Източна, Южна Европа! Познавам този пейзаж като личния си джоб. По времето на комунизма бяха разнообразни, въпреки иконографията им да беше една и съща. С рухването на комунизма разликите посред им като че ли се заличиха. Зная по какъв начин дишат, спотаили се като лисицата от баснята, която се прави на умряла, селски номера. Навеждат взор при диалог със събеседник, упражняват майсторството на сдържаните придвижвания, на всеки въпрос дават отговор с " не зная ".
" Не зная " е съпроводено с тъжна усмивка. Всекидневно преглъщат кнедлите на измамата, мъчат се да свържат двата края, вървят на пръсти, с цел да не провокират някакво сриване, все едно чакат да пропадне някакъв насип и въображаемият проливен дъжд да опустоши всичко пред себе си. Не се стараят да засадят цвете, цветето значи религия в бъдещето, а те нямат бъдеще. Останал им е единствено селският предразсъдък в себе си, на себе си, под себе си и nigdar ni tak bilo da ni nekak bilo, pak ni vezda ne bu da nam nekak ne bu. (нивга не е било / да не е било некак /нито невга че го биде /да не ни биде некак).
Свили са се, затворили са се в себе си, свели са се до своята същинска мярка, дребни са и в този момент не им остава нищо друго, с изключение на да трансфорат обстоятелството, че са дребни, в своята най-важна полезност. Те са продавачи на евтини сувенири, на всички места фигури на ангели, словаците ги крадат от поляците, чехите от словаците. Хърватите продават захаросани сърца и торбички с лавандула. Малцина демонстрират въображение, въображението не се рентира. Искат ЮНЕСКО да отбрани техните нематериални богатства, ето нà, хърватите към този момент са пробутали и кървавицата, и сопарника. Да, живеят от сувенири, те са европейски индианци в европейски резерват.
Меденки, пити с черен пипер, малко фолклор, бродерии и дантели, зехтин от ръчно брани маслини, едновремешни домашни предписания. По битпазарите на прилежаща Виена " индианците " (сърби, роми, македонци) продават подправени римски монети и антични телени копчета. " Индианки " - дами с побелели коси и загорели лица като китайски пушени гъски (солариумът е към момента на мода) - премятат кърпи, шапки и шалове. Всеки си продава боклуците. Да, бъдещето изрично е някъде другаде.
По време на комунизма часовниците бързаха, в този момент се въртят обратно. За да преодолеят разликата във времето, родителите през днешния ден насочват децата си в посока Сингапур, Австралия, Хонконг, Азия, не, не към този момент в Западна Европа. Наистина всички живнаха след рухването на Стената, отдъхнаха си, разположиха се комфортно в своите нови държавици. За сметка на това откраднаха някому нещо, убиха някого, прогониха някого, само че с течение на времето се успокоиха и наведоха глави, все едно ги беше окупирала някаква невидима мощ. Тук са, значи, където постоянно са били.
А вие какво желаете, възмущава се моят събеседник хърватин. Всички постоянно са ни тъпчили, да, наведохме глави, свихме се, разделихме се на племена. Ние славяните сме печален народ. Ние в никакъв случай не сме имали, нито ще имаме един Джойс или Бекет. И знаете ли за какво? Просто тъй като Владимир и Естрагон - това сме ние. Векове наред чакаме някой да пристигна, да падне от небето, в никакъв случай не сме правили нищо друго, с изключение на да чакаме, ние сме актьори в чакането. Може би тъй като, за разлика от другите, в никакъв случай никого не сме завладели, нито подчинили. Ние сме били завладявани.
Нашето бунтарство е пренебрежимо, от време на време се напиваме, блъскаме си главата в стената или прерязваме вената си със стъклото на изпитата чаша. От старите славяни сме наследили умеенето да дишаме под водата. Дишането с тръстика - това е единственото ни достоверно славянско откритие. Никога не сме били амбициозни. Виена, казвате? Нито ние, нито словаците можем да се мерим с Виена, Братислава гледа по какъв начин да бъде Линц, а Загреб по какъв начин да бъде Грац, до такава степен стигат всичките ни упоритости. Да, застрашени сме като индианците, по тази причина и желаеме да се отбрани това, което имаме: език, малко митология, малко остарели занаяти.
Разликите посред ни са пренебрежими, някои от нас се молят на Бога на дъжда, други на Бога на слънцето, едни пеят ганги, други свирят на дудук, всички викаме духове и премятаме костите на прадедите си. Ние просто сме отвън играта, нито нещо произвеждаме, нито имаме пари да купим нещо, не сме нито производители, нито консуматори, никому не сме нужни, даже на личните си деца
Ускорен пулс - тахикардия - отмалялост - призляване - задушаване - кризззза... Правилата на приличието не ми попречиха да си подвигна чукалата и прибързано да избягам от Братислава. Вкъщи (Вкъщи? В Хърватия, в Загреб? Не, в Холандия, в Амстердам) бързо забравих двудневния " словашки " епизод. Всичко изтрих. Само две фотоси съумяха да се шмугнат в умствения ми албум. Малката скулптура на Мария Терезия на кон, която мъждиво блешука в ноемврийската мъгла, и женичката с хубавото лице и детските ръкавици, навлечени на мъничките изгорели ръчички. Не е наложително да бъдат двойка, само че и двете фотоси са в сепия.
А тук, у дома, бързо ще ме застигне нов припадък на под паника боязън, подбуден от един неотдавнашен случай. PVV (Partij voor de Vrijheid - Партия на свободата) - партията на Герд Вилдерс, ще отвори в интернет страница, на която жителите на Холандия най-любезно се приканват да отговорят на парливите въпроси: Имате ли проблеми с емигрантите от Средна и Източна Европа? Загубили ли сте работата си поради поляк, българин, румънец или някой различен източноевропеец? Сайтът ще бъде посетен от десетки хиляди хора, които ще изразят възмущението си от легалното наличие на средно-източно-южноевропейските емигранти, на поляците, изключително на поляците. Защото поляците са тези, които им лишават работата. Поляците крадат, напиват се, шумни са и са склонни към престъпно държание. Поляците са " човешка сган ".
Няма аргументи за паника, не съм полякиня, към този момент минавам за хърватка с холандски паспорт, а обстоятелството, че съм и българка, и югославянка, елементарно ще затая в себе си. Ще се престоря на умрялата лисица от баснята, до момента в който не мине и тази стихия. Редовно заплащам налозите си на тази страна, потопена във вода. Влагата не ми пречи, ние, славяните, сме привикнали на гори и горички, на листенца и храсталачета, на води и мочурища. Моите мемоари са живи, помнят умеенето на старите славяни да дишат под вода. А може би моят припадък на под паника боязън е единствено стихия в чаша вода? Май че да. Засега. До някаква скорошна, последваща стихия. А тогава всичко ще зависи от това на коя страна ще прелее непотребната капка.
Февруари, 2012
Великолепната есеистична книга на хърватската писателка Дубравка Угрешич - " Европа в сепия ", която излиза още веднъж в издателство " Панорама " е същинска находка за всеки сериозен четец поради удоволствието от общуването с интелигентен, занимателен и великодушен събеседник по въпроси, които живо го интересуват.
Дори да е чел другите есеистични книги на тази авторка и да познава нейния жанр, той още веднъж ще бъде сюрпризиран от умеенето ѝ да доближава до сърцевината на проблемите с неподражаема лекост, да ги проучва постоянно от непредвидена позиция, да въвлича читателя във вълнуващо странствуване, да контактува с него с една естествена диалогичност, да му се доверява и да го заразява със своята потиснатост, само че и яд и гняв, подигравка и комизъм по отношение на парадоксите в заобикалящия ни свят.
Дубравка Угрешич е родена в Кутина. Майка ѝ е българка. Завършва литература в Загребския университет, работи като теоретичен помощник в Института за литературна просвета в Загреб. Писателската си кариера стартира с книгите за деца " Малкият пламък " (1971) и " Филип и сречица " (1976). Следват прозаичните книги " Поза за прозаичност " (1978), " Животът е приказка " (1983), " Щефица Цвек в челюстите на живота " (1981), " Форсиране на романа река " (1988), " Музеят на безусловната капитулация " (1997), " Министерство на болката " (2004), " Баба Яга снесла яйце " (2008) и " Лисица " (2017), както и на есеистичните - " Американски речник " (1993), " Култура на лъжата " (1996), " Четенето неразрешено " (2001), " Няма никой у дома " (2005), " Нападение над минибара " (2010) и " Европа в сепия " (2013), отличени с влиятелни интернационалните награди.
Дубравка Угрешич, публицист: Живеем в комфорта на демокрацията, без да разбираме какво тъкмо е тя Дубравка Угрешич е и съставителка на излязлата през 1988 година " Антология на различната съветска прозаичност ", както и авторка на киносценариите " В лапите на живота " и " За щастието са нужни трима ". Преподава модерна съветска и средноевропейска литература в редица европейски и американски университети.
Дубравка Угрешич, " Европа в сепия ", издателство " Панорама ", 2017 година, превод от хърватски Жела Георгиева, художник Капка Кънева
Из " Европа в сепия "
Напоследък с автоматизирано тракване на вътрешната ми камера трансформирам в фотоси средноевропейската околна среда, дружно с лицата на хората, които срещам. Веднага по-късно у мен се задвижва и iPhoto-програмата: import-effects-sepia-done. Сякаш заобикалящата реалност е екран, а на дланта ми е залепено невидимо отдалечено с три варианти: минало, настояще и бъдеще. При което работи единствено една: минало, сепия.
Може би неотдавнашната безсънна нощ в Братислава отключи този инстикт у мен. Стаята в хотела имаше чудноват, подправен прозорец, който не гледаше на открито, а към вътрешността на хотела, към рецепцията. Държах го затворен, пердетата - спуснати, което единствено засилваше гъстотата на клаустрофобията във въздуха. Беше евентуално два след среднощ, когато, изтормозена от усилието да заспя, разпрострях новото издание на " The Economist " и дълго се пулих в картата на Европа, разграничена на трицветни зони. Фрапантният червен цвят означаваше криза, жълтият - приблизително състояние, а зеленият - зона без криза.
Зелени бяха единствено три страни - Словакия, Естония и Словения, въпреки още на другия ден, съдейки по последните вести, Словения се беше хързулнала в жълтата зона. След това с неенергично любознание зареях взор по рекламния туристически проспект, който взех от рецепцията с вярата, че ще ме приспи. На проспекта беше отпечатана картата на Словакия. Северозападно от Братислава окото ми се натъкна на градче с моето име.
Вместо да бъда сюрпризирана или трогната (я виж ти, с градчето сме съименници!), ненадейно ме блъсна мисълта за роднинска миниатюрност и маловажност. Славянска етимология, дуб (дъб) - дубрава (дъбрава), ах, гори и горички, листенца и храсталачета, баирчета и хълмчета, води и мочурища, всичко това е толкоз до болежка сходно. С начумерен взор пълзях по имената на словашките градчета и селца на картата, все едно изтребвах бълхи. Словенски гроб, я виж ти, и Хърватски гроб Гроб - герб - тил (Не е ли Загреб в действителност Загроб, задгробно място, или просто загърбено от Бога място?).
Краищата на страниците на туристическия проспект бяха бъкани с реклами: печена гъска, гулаш, девойчета в национални носии с цветни венчета на главите, захаросани сърца, реклами за новия живот: таймасаж, суши бар. Китайските заведения за хранене, суши-баровете и тай-масажите преплетоха Средна Европа като първите предвестници (придатъци?) на интернационализацията.
Запитах се от кое място идва моята злост? Къде е коренът й? Напълно е допустимо още в детството да са ме настроили не по Гринуич, а по социалистическия часовник, който постоянно бързаше напред, към по-доброто бъдеще, към напредъка, към утрешния ден, очертаващ се като грандиозна заря, която искри на небето в хиляди цветове и форми. Може би детското ми въображение, татуирано с кучето Лайка и обещаното скорошно странствуване до Луната, е заредило трайно с адреналин хоризонтите на моите упования? Или тези хоризонти са капризни от новите технологии и в този момент, развивайки в това време неконтролиран вкус, чакам от заобикалящата реалност да се държи като филм на 3D, по-добре от самата себе си?
Не ме ли изпълва с злост мисълта, че съм тръгнала за град, в който сигурно не съм била, и най-неочаквано съм се озовала вкъщи? Може би на всички места нося със себе си blue print на Средна Европа и влизайки в средноевропейската зона, съпоставям вътрешната си рисунка с ситуацията на място, копието със заобикалящата среда, изцяло неспособна да се любувам на хубостта на дребните разлики? Не се ли крие повода за неприязънта ми в инцидентната борба със личното си състояние на картата?
Защото всеки се чеше там, където най-вече го сърби. Не ровех ли из интернет, до момента в който се готвех за пътуването, из историята на словашката литература и не се ли хванах, че я чета без необикновен възторг, тъкмо както бих чела историята на хърватската литература и в резултат на това сред незначителните имена на словашките писатели елементарно мога да си показва и своето? Не е ли затова безсънната нощ в братиславската хотелска стая с подправения прозорец, който не гледа на открито, а във вътрешността, единствено мъчителен конфликт със личната ми маловажност?
Ако е по този начин, от кое място идва правото ми на " колониална " надменност, на ерупция на съвсем неоправдателна политическа неучтивост, на самоволно установяване на координатите сред значителност и маловажност? Защо тъпата картинка на гулаш в паница вместо бодрост провокира у мен гадене, въпреки да не съм вегетарианка? Нямам никаква причина за злост, Словакия не е моята страна, тук съм за първи път, аз съм гостенка, хотелската стая с подправения прозорец не е моят дом, домакините са извънредно общителни, гулашът е вкусно ястие, Братислава е град, ситуиран на Дунав, а Дунав - Дуна, Дунай, Донау, Данюбе, Туна, Дунареа извира от Шварцвалд и се влива в Черно море
Мостът на Словашкото национално въстание, който се издига над Дунав и води в Братислава, е архитектурна забележителност от времената на комунизма. Прилича на мега-робот с два крайници и глава във формата на огнеопорна тенджера. На върха на тенджерата се намира въртящ се ресторант. С печената гъска в чинията и глава в облаците словакът от епохата на комунизма, допускам, е могъл да има възприятието, че държи целия свят на дланта си. Известно време кулите с въртящи се заведения за хранене бяха архитектурен комунистически изискан, има ги на всички места. В ресторанта на върха на телевизионната кула на Александерплац сервитьорките са облечени в униформи в ретро гедерешки жанр и се стараят да бъдат мудни както в положителните остарели комунистически времена.
Маниакалният комунизъм имаше и маниакални архитектурни искания. Мнозина към момента считат седемте сталински " пагоди " в Москва (и осмата във Варшава) за подигравка с архитектурата, въпреки " пагодите " да не се разграничават изключително от нюйоркските, те, прочее, са строени по американски пример.
Братиславският мост е трансформирал името си и в този момент се назовава просто Новия мост. Мостът, който амбициозно е обявявал модерното бъдеще, води към сънен остарял градски център, където посетителят е посрещнат от прочувствено дребен монумент на Мария Терезия на кон. Досущ като играчка, открадната от детски дом, Мария Терезия мътно блещука в ноемврийската мъгла. Цялата в избледнели жълтеникави и зеленикави цветове на фасадите, Братислава наподобява полуизоставена и извънредно тиха. Мъглата работи като заглушител. А мостът от тази страна на Дунав се мержелее в мъглата като грандиозно футуристично заричане.
Събрали сме се тук десетина интелектуалци да беседваме за ескалацията на еврокризата, за страха и несигурността, за крехкостта на днешните публични и държавни институции и отчайващия дефицит на бъдещи планове. Повечето от нас са писатели, по нужда и проповедници дилетанти. " Експертите ", тези, които би трябвало да са способени, са пренебрежимо малцинство. Тук участват и културни мениджъри, ръководители на дребни Неправителствени организации, редактори на списания със съмнителна известност, академични професори, студенти и доброволци. Хора от моята " кръвна група ".
Събираме се, когато ни повикат, пътьом се подушваме между тях, махаме с опашка, джафкаме помалко и се отдръпваме до идната опция. Мизерните подаяния от Европейски Съюз текат по невидимите брюкселски тръби и капят в ръцете на тези, които ни канят. Само един от нас е " звезда ", кацна тук закратко, като съобщи на натрупалите се, че що се отнася до бъдещето, говеждият гулаш си е изпял песента, кравешките изпражнения излъчват прекалено много нездравословни газове. Еколозите най-малко знаят защо приказват, когато приказват за бъдещето, или по-точно - никой не се съмнява, че знаят. Еколозите са нашите съвременни проповедници, изискват от нас лоялност, жертвоготовност и религия. Щом те споделят, че скоро ще настъпи краят на света, би трябвало да им имаме вяра.
Кризззза, кризззза, кризззза - думата бръмчи като досадна муха сред стените на остарелия локален спектакъл. Промъкваме се през тесните коридори, мимоходом надничаме в гримьорните, в гардеробната, спъваме се в прашния сценичен атрибут и ето ни на дребната сцена. Осветяват ни остарели театрални прожектори и погледите от публиката. Говорим, думите очевидно са се изтъркали, удряме с тях както с глава о стената, въздухът е задушен, някой измежду публиката се прозява, кислородът не доближава, театърът става стеснен.
Дочакваме почивката с облекчение, поддържаме се с кафе във фоайето. Една колежка, дребна женичка с хубаво лице и дървено държание, с детски ръкавици с един пръст на ръцете, те, ръцете й, непреодолимо припомнят плюшени лапички. Приятелят на дамата прибавя обяснителната записка: " Знаете ли, нощницата ѝ беше от синтетика, по тази причина по този начин пострада. Истински шанс е, че огънят не засегна лицето ѝ ". Гласът му е приглушен, сякаш от честите повторения е изхабил прочувствения си заряд.
Женицата е полска емигрантка с дълготраен житейски стаж в Европа и с ослепително познаване на няколко езика. Крехката ѝ, вдървена фигура и ръчичките лапички будят у мен тягостна комбинация от стеснение и страдание. Извинявам се и диря изхода. В другото предверие седят неподвижни портиери, съвсем като духове, останали от времената на комунизма, и се пулят в тв приемника. Макар по всички международни стратегии да се въртят вълнуващи фрагменти от демонстрациите в парка Зукоти, духовете на портиерите втренчено се взират в мексиканска сапунка.
На изхода има пейчица, явно за пушачи. На пейчицата, също както в портиерските будки от времената на комунизма, седи съветски сътрудник и пуши. Сядам и аз, изначало пушим безмълвно, а след това отваряме дума за съветските олигарси. Страхотни пичове, споделя сътрудника, умни и начетени, един купи британски всекидневник, различен цяла британска верига книжарници, в този момент евентуално и наличието на съветската литература на западния пазар ще се ускори. Ами да, какво да се прави, вълчи закон - който заплаща, той поръчва музиката, - за него персонално рецесия няма, в никакъв случай не му е вървяло по-добре. Към нас се причисляват две млади словачки и аз ги посрещам с облекчение. Забелязвам по какъв начин средноевропейската потиснатост дискретно засенчва погледите им, съвсем като лек грим. Или просто имат дълги мигли?
Ах, Средна, Източна, Южна Европа! Познавам този пейзаж като личния си джоб. По времето на комунизма бяха разнообразни, въпреки иконографията им да беше една и съща. С рухването на комунизма разликите посред им като че ли се заличиха. Зная по какъв начин дишат, спотаили се като лисицата от баснята, която се прави на умряла, селски номера. Навеждат взор при диалог със събеседник, упражняват майсторството на сдържаните придвижвания, на всеки въпрос дават отговор с " не зная ".
" Не зная " е съпроводено с тъжна усмивка. Всекидневно преглъщат кнедлите на измамата, мъчат се да свържат двата края, вървят на пръсти, с цел да не провокират някакво сриване, все едно чакат да пропадне някакъв насип и въображаемият проливен дъжд да опустоши всичко пред себе си. Не се стараят да засадят цвете, цветето значи религия в бъдещето, а те нямат бъдеще. Останал им е единствено селският предразсъдък в себе си, на себе си, под себе си и nigdar ni tak bilo da ni nekak bilo, pak ni vezda ne bu da nam nekak ne bu. (нивга не е било / да не е било некак /нито невга че го биде /да не ни биде некак).
Свили са се, затворили са се в себе си, свели са се до своята същинска мярка, дребни са и в този момент не им остава нищо друго, с изключение на да трансфорат обстоятелството, че са дребни, в своята най-важна полезност. Те са продавачи на евтини сувенири, на всички места фигури на ангели, словаците ги крадат от поляците, чехите от словаците. Хърватите продават захаросани сърца и торбички с лавандула. Малцина демонстрират въображение, въображението не се рентира. Искат ЮНЕСКО да отбрани техните нематериални богатства, ето нà, хърватите към този момент са пробутали и кървавицата, и сопарника. Да, живеят от сувенири, те са европейски индианци в европейски резерват.
Меденки, пити с черен пипер, малко фолклор, бродерии и дантели, зехтин от ръчно брани маслини, едновремешни домашни предписания. По битпазарите на прилежаща Виена " индианците " (сърби, роми, македонци) продават подправени римски монети и антични телени копчета. " Индианки " - дами с побелели коси и загорели лица като китайски пушени гъски (солариумът е към момента на мода) - премятат кърпи, шапки и шалове. Всеки си продава боклуците. Да, бъдещето изрично е някъде другаде.
По време на комунизма часовниците бързаха, в този момент се въртят обратно. За да преодолеят разликата във времето, родителите през днешния ден насочват децата си в посока Сингапур, Австралия, Хонконг, Азия, не, не към този момент в Западна Европа. Наистина всички живнаха след рухването на Стената, отдъхнаха си, разположиха се комфортно в своите нови държавици. За сметка на това откраднаха някому нещо, убиха някого, прогониха някого, само че с течение на времето се успокоиха и наведоха глави, все едно ги беше окупирала някаква невидима мощ. Тук са, значи, където постоянно са били.
А вие какво желаете, възмущава се моят събеседник хърватин. Всички постоянно са ни тъпчили, да, наведохме глави, свихме се, разделихме се на племена. Ние славяните сме печален народ. Ние в никакъв случай не сме имали, нито ще имаме един Джойс или Бекет. И знаете ли за какво? Просто тъй като Владимир и Естрагон - това сме ние. Векове наред чакаме някой да пристигна, да падне от небето, в никакъв случай не сме правили нищо друго, с изключение на да чакаме, ние сме актьори в чакането. Може би тъй като, за разлика от другите, в никакъв случай никого не сме завладели, нито подчинили. Ние сме били завладявани.
Нашето бунтарство е пренебрежимо, от време на време се напиваме, блъскаме си главата в стената или прерязваме вената си със стъклото на изпитата чаша. От старите славяни сме наследили умеенето да дишаме под водата. Дишането с тръстика - това е единственото ни достоверно славянско откритие. Никога не сме били амбициозни. Виена, казвате? Нито ние, нито словаците можем да се мерим с Виена, Братислава гледа по какъв начин да бъде Линц, а Загреб по какъв начин да бъде Грац, до такава степен стигат всичките ни упоритости. Да, застрашени сме като индианците, по тази причина и желаеме да се отбрани това, което имаме: език, малко митология, малко остарели занаяти.
Разликите посред ни са пренебрежими, някои от нас се молят на Бога на дъжда, други на Бога на слънцето, едни пеят ганги, други свирят на дудук, всички викаме духове и премятаме костите на прадедите си. Ние просто сме отвън играта, нито нещо произвеждаме, нито имаме пари да купим нещо, не сме нито производители, нито консуматори, никому не сме нужни, даже на личните си деца
Ускорен пулс - тахикардия - отмалялост - призляване - задушаване - кризззза... Правилата на приличието не ми попречиха да си подвигна чукалата и прибързано да избягам от Братислава. Вкъщи (Вкъщи? В Хърватия, в Загреб? Не, в Холандия, в Амстердам) бързо забравих двудневния " словашки " епизод. Всичко изтрих. Само две фотоси съумяха да се шмугнат в умствения ми албум. Малката скулптура на Мария Терезия на кон, която мъждиво блешука в ноемврийската мъгла, и женичката с хубавото лице и детските ръкавици, навлечени на мъничките изгорели ръчички. Не е наложително да бъдат двойка, само че и двете фотоси са в сепия.
А тук, у дома, бързо ще ме застигне нов припадък на под паника боязън, подбуден от един неотдавнашен случай. PVV (Partij voor de Vrijheid - Партия на свободата) - партията на Герд Вилдерс, ще отвори в интернет страница, на която жителите на Холандия най-любезно се приканват да отговорят на парливите въпроси: Имате ли проблеми с емигрантите от Средна и Източна Европа? Загубили ли сте работата си поради поляк, българин, румънец или някой различен източноевропеец? Сайтът ще бъде посетен от десетки хиляди хора, които ще изразят възмущението си от легалното наличие на средно-източно-южноевропейските емигранти, на поляците, изключително на поляците. Защото поляците са тези, които им лишават работата. Поляците крадат, напиват се, шумни са и са склонни към престъпно държание. Поляците са " човешка сган ".
Няма аргументи за паника, не съм полякиня, към този момент минавам за хърватка с холандски паспорт, а обстоятелството, че съм и българка, и югославянка, елементарно ще затая в себе си. Ще се престоря на умрялата лисица от баснята, до момента в който не мине и тази стихия. Редовно заплащам налозите си на тази страна, потопена във вода. Влагата не ми пречи, ние, славяните, сме привикнали на гори и горички, на листенца и храсталачета, на води и мочурища. Моите мемоари са живи, помнят умеенето на старите славяни да дишат под вода. А може би моят припадък на под паника боязън е единствено стихия в чаша вода? Май че да. Засега. До някаква скорошна, последваща стихия. А тогава всичко ще зависи от това на коя страна ще прелее непотребната капка.
Февруари, 2012
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ