20 години от края на либийската драма - да помни е мисията на човека на земята
Хари Хараламбиев
На Нобелиста за литература Хенри Милър принадлежат проникновените мисли „ Мисията на индивида на земята е да помни”.
Човешката памет е един от облиците на безсмъртието. Тя не разрешава да забравим хора и събития, тъй като влиза в противоборство с времето и най-после го побеждава.
Не съм не запомнил 24 юли 2008 година. На тази дата Кристияна, Нася, Валя, Снежана, Валентина, Ашраф и доктор Георгиев стъпиха на българска земя след осем години авантюра.
Бяха упрекнати в осъществяване на чудовищно закононарушение. Водил се беше най-абсурдният СПИН развой, белязал адвокатската ми орис. Осъществи се копнежът на моя живот – да защищавам пред Върховен съд на непозната страна.
Ние, българските юристи, излязохме с достолепие от процеса. Нито за момент не абдикирахме от бойното поле на слово сражението, не подгънахме колене, не се подадохме на съображения. Пледирахме високо, ясно и отчетливо. За това ни имаха вяра. Воювахме за правдивост, в случай че и да знаехме, че справедливостта трябваше да я търсим нейде из Марианската котловина.
Макар и страдалци, българките устояха и нито за момент не ги напусна жаждата да живеят.
Вярваха, че ще се върнат
И през днешния ден споделям: Сестрите не желаеха невъзможни неща. Не насочиха укор към който и да било.
Вярваха, че не са сами, че народът ни беше съпричастен към тяхната орис и орис. Стоически понесоха смъртните присъди. Не си разрешиха да изрекат хулни думи за либийското правораздаване и тогава, когато техните мъчители ги дадоха на съд за набедяване в закононарушение.
В този развой сестрите и Ашраф бяха оправдани. Съдът в Триполи преодоля прочувственото користолюбие и предрешение, опря се на доказателствата, проучва ги и стигна до само вероятния юридически извод: Да отхвърли тъжбата.
И когато правосъдният състав влезе в залата, с цел да огласи оправдателната присъда, осени ме Виктор Юго: „ Съдия, който е положил клетва, към този момент не е човек. Той е олтар. Бог слиза там”.
Именно тогава взех решение да напиша книга за процеса, с цел да опиша всичко това, което се беше случило в правосъдната зала и отвън нея. Написах я за седем дни. Озаглавих я „ Марианската падина” – там, където царува справедливостта.
И през днешния ден, дванадесет години след събитията, доброжелателно ме питат: „ Струваше ли си да участваш в развой с предупреден край?”
Не по насила, а по силата на образование на разсъдъка давам отговор посредством мисли на Кърт Вонегът: „ Човек би трябвало да е задоволително самоуверен, с цел да се бори против неща, които може да промени, задоволително толерантен, с цел да понесе нещата, които не може да промени и задоволително интелигентен, с цел да разбере разликата сред двете”.
И през днешния ден съзнанието ми е пронизано от мисълта за Марианската котловина.
На Нобелиста за литература Хенри Милър принадлежат проникновените мисли „ Мисията на индивида на земята е да помни”.
Човешката памет е един от облиците на безсмъртието. Тя не разрешава да забравим хора и събития, тъй като влиза в противоборство с времето и най-после го побеждава.
Не съм не запомнил 24 юли 2008 година. На тази дата Кристияна, Нася, Валя, Снежана, Валентина, Ашраф и доктор Георгиев стъпиха на българска земя след осем години авантюра.
Бяха упрекнати в осъществяване на чудовищно закононарушение. Водил се беше най-абсурдният СПИН развой, белязал адвокатската ми орис. Осъществи се копнежът на моя живот – да защищавам пред Върховен съд на непозната страна.
Ние, българските юристи, излязохме с достолепие от процеса. Нито за момент не абдикирахме от бойното поле на слово сражението, не подгънахме колене, не се подадохме на съображения. Пледирахме високо, ясно и отчетливо. За това ни имаха вяра. Воювахме за правдивост, в случай че и да знаехме, че справедливостта трябваше да я търсим нейде из Марианската котловина.
Макар и страдалци, българките устояха и нито за момент не ги напусна жаждата да живеят.
Вярваха, че ще се върнат
И през днешния ден споделям: Сестрите не желаеха невъзможни неща. Не насочиха укор към който и да било.
Вярваха, че не са сами, че народът ни беше съпричастен към тяхната орис и орис. Стоически понесоха смъртните присъди. Не си разрешиха да изрекат хулни думи за либийското правораздаване и тогава, когато техните мъчители ги дадоха на съд за набедяване в закононарушение.
В този развой сестрите и Ашраф бяха оправдани. Съдът в Триполи преодоля прочувственото користолюбие и предрешение, опря се на доказателствата, проучва ги и стигна до само вероятния юридически извод: Да отхвърли тъжбата.
И когато правосъдният състав влезе в залата, с цел да огласи оправдателната присъда, осени ме Виктор Юго: „ Съдия, който е положил клетва, към този момент не е човек. Той е олтар. Бог слиза там”.
Именно тогава взех решение да напиша книга за процеса, с цел да опиша всичко това, което се беше случило в правосъдната зала и отвън нея. Написах я за седем дни. Озаглавих я „ Марианската падина” – там, където царува справедливостта.
И през днешния ден, дванадесет години след събитията, доброжелателно ме питат: „ Струваше ли си да участваш в развой с предупреден край?”
Не по насила, а по силата на образование на разсъдъка давам отговор посредством мисли на Кърт Вонегът: „ Човек би трябвало да е задоволително самоуверен, с цел да се бори против неща, които може да промени, задоволително толерантен, с цел да понесе нещата, които не може да промени и задоволително интелигентен, с цел да разбере разликата сред двете”.
И през днешния ден съзнанието ми е пронизано от мисълта за Марианската котловина.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ